Рамон Хил Новалес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ВКУСЪТ НА ВЯТЪРА

 

Рамон Хил Новалес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Тази нощ спа десет часа непрекъснато. Самолетът предизвикваше у него постоянно безпокойство, което гонеше съня и пътуването се оказа прекалено дълго. Мина през центъра на града, купи някои подаръци, нае кола, изчака да мине най-силната жега и на свечеряване тръгна на път. По магистралата стигна границата с Арагон, когато падаше нощта. Току-що бе потънало едно слънце като клада и ветрецът носеше мирис на сухо поле; още се изрязваха в далечината била и планински върхове, наченки на Пиринеите. Сенчестата дъбрава му припомни една песен от гражданската война, петдесет години оттогава, възел в гърлото му прекъсна тананикането. Намали скоростта като видиш караулната будка, след десет километра хващай отклонението наляво, му бе написал брат му, колко ли ще се е променил, няколко пъти дядо, а го бе оставил ерген, едно ново семейство, непознато, което бе неговото, нямаше друго. Фаровете откриха знака на кръстовището; зави наляво, беше на половин час до мястото, където се беше родил. Пръстите му подскачаха нетърпеливи по волана, глътна глътка въздух, за да се ободри и натисна спирачката, тъй като караше бързо, а шосето, тясно, третостепенно, бе с наядени краища. Даде си сметка, че току-що е преминал второто кръстовище, там, до крайпътния камък, трябваше да се върне назад. Спря, започна маневрата, имаше достатъчно място, но зрението не го подпомагаше и бифокалните лещи бяха друг проблем; беше за предпочитане да продължи известна отсечка, все щеше да намери някое уширение за обръщането.
         Издигаше се тлъста, червеникава луна, която предвещаваше голяма жега и придаваше на околността известен розовеещ оттенък. Измина няколкостотин метра на бавна скорост, с облегнат на прозорчето лакът, извърнал глава, съсредоточен в предчувстването на полето, оставил се да бъде отнесен от онова кръжене на мириси, внезапно дошло от толкова далечното му детство. Различи полянка, обсипана с камънак, която се стесняваше и губеше в черен път, къде ли води; вкара колата и зави в противоположна посока. Бавно сега, отвори добре очите си, не искаше да му се случи предишното. Нито следа от отклонението, трябва да е тук някъде, пресмятайки изминатата отсечка му се стори невъзможно да не го намери. Слезе от колата, повървя бавно, докато погледът му проследяваше линията на канавката. Откри крайпътния камък, но не и кръстовището. Видения, винаги умора, много пътуване за годините ми, макар да можеше да се закълне, че камъкът и пресечката бяха редом. Никой нямаше да мине насам по онова време, когато видя не много далече, между дърветата, прекъсващия блясък на фарове. Това бе решението: да се върне до главното шосе, някой би го ориентирал. Само веднъж се бе губил и се забавиха три дена, докато го спасят, но това бе в амазонската селва, не пред табун от ридове и сечища. Засмя се, като сравни онази необятност с тази дребнотия, разбира се, би се пазил да го коментира, да се изгуби на идване!, насмешката на всички съселяни. Не уцели отклонението, водещо към шосето. Удари спирачките, спря мотора, загаси светлините, излезе от колата. Гладък, лек вятър придаваше на полето един вид вибриране и какафонията на щурци наблизо. Облегна се на вратата на колата и притвори клепачи; усети наченки на лошо настроение, знаеше, че не е способен на друг опит. Пресметна, че ще зазори след пет-шест часа и започна да се успокоява; в края на краищата закъснението не бе толкова сериозно, датата на пристигането му не бе потвърдена не бе потвърдена и еднакво можеше да се появи по това време или на разсъмване. Отпусна се на седалката и отметна глава на облегалката; след известно време му се стори да чува нещо като шумолене на гласове, идващо отдалече, кои ще са, къде съм. Изправи се неспокоен, задържа дишането си, докато слушаше; долови само полъха на вятъра, не видя наоколо си друго, освен снопчета сянка, които отслабваха предишния розов оттенък. Колко време беше спал?, отстъпил пред мигновеното връхлитане на съня.
         Събуди се с първата светлина на деня; изскочи от колата, напляска се като усети свежестта на разсъмването. Бе спрял вятърът и хиляди шумове барабанеха по гладката кожа на утринта. Докато се разкриваше полето, той отгатваше скъпи места от младостта си: кръга дръвчета, който закриляше извора Артика, гьолът, който започваше да проблясва, пътеката, която с два остри завоя слизаше към мъничкия параклис на свети Юлиан. Досегът на времето беше смалил онзи пейзаж, пленен в паметта му в продължение на десетки години. В лавината от образи упорстваше този на единствения му син, тридесет и две би навършил този месец, и макар по-смътно, онзи, който очертаваше лицето на мълчалива жена, която, след като погреба сина на двамата, го напусна без упрек или лош жест. Поклати глава, сякаш се опитваше да изтрие неизличимото, отстъпи и се върна назад няколко крачки, притисна до слепоочията върха на пръстите си. Представи си, че не се беше помръднал от мястото, че беше момчето от някое старо разсъмване на лов за птици, само че не, защото някога имаше син и жена от другата страна на океана. Вдъхна дълбоко с желанието да се проникне с пейзажа, и погледът му улови граничното възвишение. Зад този хълм, в една къща на пресечка към площада, щяха да свършат петдесет години отсъствие; беше направил пари, нямаше да му липсва обич, и топлината на възстановеното би била балсам за парванията на паметта.
         Вече слънцето подчертаваше релефи, вплитайки хребети с неочаквани интимности; всичко придобиваше копнеж за линии. Почувства странно удоволствие да забавя последната отсечка, изгубен в едно вкусване, което слагаше имена и добавяше дати, на завет от каквато и да е неувереност, тъй като му беше достатъчно да надникне зад завоя на един склон. Забави ход, с лекотата на докосване, за да не помрачи кипежа на полето, тръгна към кръга от дръвчета, който сякаш го очакваше. Само в спомена глъчката и плацикането на жени сред делви, които възбуждаха дързостта на момците в полумрака на свечеряванията. Не различи ромона на водата, може би заглушен от пронизителното цвърчене по клоните. Пътеката свърши там, където винаги, но не намери извора, нито каквато и да е следа, че в друго време е бил там. Забеляза някакви храсталаци, разчопли твърдата земя, без шуплива диря, и се облегна на едно дърво, по чиято кора нямаше нащърбване от нож. Имаше нещо неопределимо, убягващо, враждебно на сливането в едно цяло. Разпокъсано, припомняше цели вечери; в съвкупност, бе мрачно и отнесено.
         Върна се назад по пътеката, докато се опитваше да си изясни онази измама. Имаше един извор, онзи Артика, не е възможно да е измислил и името. Пазеше в паметта стария маршрут: мината последната къща, къпинака от градината на Хуане, харманите, гробището, фермата на Патро, и после, където свършваха земите на вдовицата, пътеката до кръга с дръвчета. Обърна глава да го потвърди и се озадачи. Толкова ли беше извървял? Погледна часовника, едва десет минути. Не можеше да е насред дъбравата, тъй като тя се намираше далече от селото, поне на час ходи и с голяма крачка. Успокои се, като видя, че дъбовете редееха в покрайнината. И на самата межда, предишната панорама, с вече кристалната локва. Помисли, че се е вмъкнал в пряк път, който не си спомняше.
         Полето разпръсваше дъх на мащерка; кратки ехтения се наслагваха и разстройваха. Едно гладко небе, с далечни облаци, предвещаваше часове на униние. Земята повтаряше бразди, дънери, пукнатини и, при случай, се вдигаше в леки възвишения с деликатни очертания; само в съседство с горичката се загатваше едно рахитично зелено. Преодоля една неравност и продължи несигурен по селския път, докато стигна до първия остър завой. Разбра тогава, че не се е объркал; видя ниската подпорна стена и каменната й пейка, която за себе си наричаше Агеда от вечерта, когато очакваха заедно съучастничеството на тъмата. Паметта му върна гласове, смехове, дълъг шепот и допира на младо тяло. Отбеляза прохладата в котловината, усети многогласното раздвижване, което причиняваше присъствието му, и като насън премина предпоследния участък. Като взе завоя, неспокойствието му се изрази в задушаване и пробождане; слезе бързо и когато застина, го връхлетя странен ужас, едно усещане за загуба и тормоз, чийто корен откриваше в самия себе си. Параклисът го нямаше, и онази корава, стерилна земя не би могла да е родила усамотената поляна, която още се задържаше в ретината му. И въпреки това, веднъж годишно, през детството и младостта си, идваше с група до онова място, което сега му отказваше физиономията си. Гъсталак от храсти се беше настанил на мястото на скромното светилище. Пролази го тръпка, докато светлината западаше в обезцветено сиво. Пое по склона, достигна задъхан равното. Едно огромно наметало беше отнесло синеви и блясъци, оставяйки на хоризонта нещо като малки шпионки от небе. Вече не беше познатият пейзаж; чернотата на небосвода го беше смутила, налагайки му суровия си вид на обсада и насилие. Сляпа, локвата без блясъци и горичката като едро цвете от плътен траур. Имаше една сдържана тишина, една тревога във въздуха, подсилвана от жалването на птица в търсене на убежище. Часовникът му показваше невъзможен час, точно онзи, в който в навечерието напусна хотела, за да предприеме пътуването. Потискаше го прихлупеният таван на небето, беззащитното и замлъкнало поле. Чу нервното си дишане, помисли за брат си, който го чакаше, и от това подсещане почерпи енергия. Различи колата, защо е толкова далече?, и усили ход. Видя, че пролуката на хоризонта се отваряше, изливайки белезникава светлина, която се наслагваше върху почвата като парцали сняг. Загубил усет за времето, неподдаващо се на неговия контрол и мяра, се бореше с унинието и умората; после потърси покой в един спад на терена.
         Равнината се конкретизираше пред него сега в неподготвени за посев малки участъци, които не очертаваха път. Изчака ехото от гърма, възжела пороя, който поне щеше да му донесе шум от нещо, представи си, че се вдигаше и с препускане достигаше колата. С просветването на небето придойдоха безпокоящи облаци и нахлу внезапен режещ вятър. Просна се по лице, скри глава между ръцете си. Помисли си, че не е негово това вкочанясало от студ тяло, че се намира в една сутрин, която приема бляскаво завръщането му. Нямаше да се забави да се появи синът му, и после Агеда, и после брат му, не, нямаше да се забавят, винаги щом успееше да удържи един малък признак на живот. И вдъхна въздуха, гъст и питателен, с вкус на планински връх и смола. Обърна се с лице нагоре, без никаква надежда, вече знаейки. Вятърът си беше отишъл и, в тишина, небето падаше на къдели.

 

 

 

 

---

 

Рамон Хил Новалес, „Вкусът на вятъра“, Вкусът на вятъра и други разкази. Барселона: Едиториал Монтесинос / Едисионес де Интервенсион Културал, 2005.

Електронна публикация на 24. септември 2016 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]