Октавио Пас

есеистика

Литературен клуб | нобелисти | страницата на автора

 

ЛАБИРИНТЪТ НА САМОТАТА

 

Октавио Пас

 

Превод испански: Рада Панчовска

 

 

         Другото не съществува: такава е разумната вяра, нелечимото вървене на човешкия разум. Идентичност = действителност, сякаш, в края на краищата, всичко би трябвало да бъде абсолютно и необходимо, едно и също. Но другото не се оставя да бъде елиминирано; продължава да съществува, настоява; то е твърдата за гризане кост, по която разумът си оставя зъбите. Абел Мартин с поетична вяра, не по-малко човешка от рационалната вяра, вярваше в другото, в „Същностната разнородност на битието”, както бихме казали в неизлечимата другост, която изстрадва едното.

Антонио Мачадо

 

 

        Пачуко и други крайности

 

        На всички в даден момент нашето съществуване се разкрива като нещо особено, неизяснимо и прекрасно. Почти винаги това откритие с случва в юношеството. Откриването на нас самите се проявява като осъзнаване, че сме самотни; между света и нас се отваря недоловима, прозирна стена: тази на нашето съзнание. Вярно е, че едва родени, се чувстваме сами; но деца и възрастни могат да преодолеят самотата си и да забравят за себе си чрез играта или работата. Напротив, юношата, люшкащ се между детството и младостта, остава виснал за миг пред безкрайното богатство на света. Юношата се удивлява, че съществува. И смайването бива последвано от размисъла: надвесен над реката на съзнанието си, той се пита дали онова лице, което бавно изплува от дъното, деформирано от водата, е неговото. Необичайността да бъдеш – чисто усещане у детето – се превръща в проблем и въпрос, в питащо съзнание.
        Нещо подобно се случва с народите в растежна треска. Съществуването им се проявява като питане: какво сме и как да осъществим онова, което сме? Много пъти отговорите, които даваме на тези въпроси, са опровергавани от историята, навярно защото това, което наричат „гений на народите” е само комплекс от реакции пред даден стимул; при различни обстоятелства отговорите могат да варират и с тях националният характер, който се мисли неизменен. Въпреки почти винаги илюзорната природа на опитите за национална психология, показателна ми се вижда настойчивостта, с която в известни периоди народите се обръщат към себе си и се разпитват. Да събудим историята означава да добием съзнание за нашата своеобразност, момент на размислящ отдих, преди да се отдадем на действието. „Когато сънуваме, че сънуваме, събуждането е близко”, казва Новалис. Няма значение, впрочем, ако отговорите, които даваме на нашите въпроси, бъдат коригирани после от времето; и юношата не познава бъдещите преображения на лицето, което вижда във водата: неразгадаема на пръв поглед като свещен камък, покрит с резки и знаци, маската на стареца е историята на някакви аморфни черти на лицето, които един ден са се появили смътни, извлечени из въздуха от някой вглъбен поглед. Благодарение на този поглед чертите са станали лице и, по-късно, маска, значение, история.
        Загрижеността за смисъла на особеностите на моята страна, която споделям с мнозина, ми изглеждаше от известно време повърхностна и опасна. Вместо да питаме сами себе си – не би ли било по-добре да съзиждаме, да работим над една действителност, която не се отдава на този, който я съзерцава, а на способния да се потопи в нея? Това, което може да ни отличи от останалите народи, не е винаги съмнителната оригиналност на нашия характер – плод, може би, на винаги променящите се обстоятелства, - а тази на нашите творения. Мислех, че едно произведение на изкуството или конкретно действие определят повече мексиканското – не само доколкото го изразяват, а и като го изобразяват, го пресъздават – отколкото най-проницателното описание. Моят въпрос, като тези на другите, ми се явяваше така като претекст на страха ми да се възправя пред действителността; а всички умозрителности за желателния характер на мексиканците, като умели измъквания на творческата ни немощ. Вярвах, като Самуел Рамос, че чувството за малоценност влияе на предразположението ни към анализа и оскъдицата на творбите ни се обяснява не толкова с нарастване на критическите способности в ущърб на градивните, колкото с инстинктивно недоверие към възможностите ни.
        Но така както юношата не може да забрави за себе си – впрочем, едва постигнал това, престава да бъде юноша, - ние не можем да се измъкнем от необходимостта да се питаме и съзерцаваме. Не искам да кажа, че мексиканецът е по природа критичен, а че преминава през етап на размисъл. Естествено е след избухващата фаза на Революцията мексиканецът да се свие в себе си и известно време да се съзерцава. Въпросите, които всички си задаваме сега, вероятно ще изглеждат неразбираеми след петдесет години. Нови обстоятелства може би ще предизвикат нови реакции. Не цялото население, обитаващо страната ни, е предмет на моите размисли, а конкретна група, съставена от тези, които, по различни причини, имат съзнание за битието си като мексиканци. Обратното на това, което се вярва, тази група е доста ограничена. На територията ни съжителстват не само различни раси и езици, а и различни исторически нива. Има хора, които живеят преди историята; други, като отомитите, разпръснати от последователни нашествия, извън нейните граници. И без да се прибягва към тези крайности, различни епохи се възправят една срещу друга, не се зачитат или се самоизяждат върху една и съща земя или разделени от едва няколко километра. Под едно и също небе, с различните си герои, привички, календари и морални понятия живеят „католиците на Отшелника Педро и якобинци от Терциера”. Старите епохи никога не изчезват напълно и всички рани, дори най-древните, все още процеждат кръв. Понякога, както предкортесовите пирамиди, скътали почти винаги други, в един само град или в една само душа се смесват и надмогват враждебни или далечни понятия и чувствителности.
        Малцинството мексиканци, които имат самосъзнание, не съставя една застинала или затворена класа. То не само е единственото активно – пред индианоиспанската инерция на останалите – а и всеки ден моделира все повече страната по свой образ. И нараства, завладява Мексико. Всички могат да постигнат да се чувстват мексиканци. Достатъчно е, например, който и да е да пресече границата, за да си зададе неясно същите въпроси, които си зададе Самуел Рамос в Профилът на човека и културата в Мексико. И трябва да призная, че много от размислите, които съставят това есе, се породиха извън Мексико, по време на двугодишен престой в Съединените щати. Спомням си, че всеки път, когато се надвесвах над северноамериканския живот, жаждащ да открия смисъла му, се натъквах на питащия си образ. Този образ, изпъкващ над бляскавия фон на Съединените щати, бе първият и може би най-задълбоченият от отговорите, които даде тази страна на моите въпроси. Поради това, като се опитвам да си обясня някои от чертите на мексиканеца в наши дни, започвам с онези, за които да бъдеш, е наистина жизнен проблем, проблем на живот и смърт.

 

        Когато започнах живота си в Съединените щати престоях известно време в Лос Анджелис, град, населен с над един милион лица от мексикански произход. От пръв поглед изненадва пътника – освен чистотата на небето и грозотата на разхвърляните и пищни постройки – леко мексиканската атмосфера на града, невъзможна за улавяне в думи и идеи. Този мексиканизъм – вкус към украсите, небрежност и блясък, занемареност, страст и сдържаност – плува във въздуха. И казвам, че лети, защото не се смесва, нито се слива с другия свят, северноамериканския свят, направен от точност и ефикасност. Плува, но не се противопоставя; полюлява се, тласкан от вятъра, понякога разкъсван като облак, друг път възправен като възхождаща ракета. Повлича се, нагъва се, разширява се, свива се, спи и сънува, дрипава красота. Плува: не спира да бъде, ни спира да чезне.
        Нещо подобно става с мексиканците, които човек среща на улицата. Макар да са живели дълги години там, да носят същите дрехи, да говорят същия език и да се срамуват от произхода си, никой не би ги сбъркал с автентичните северноамериканци. И нека не се смята, че физическите черти са толкова определящи, както обикновено се мисли. Това, което, струва ми се, ги различава от останалото население, е убягващият им и неспокоен израз на същества, които се предрешават, на същества, които се страхуват от чуждия поглед, способен да ги разсъблече и да ги остави голи голенички. Разговаряш ли с тях, усещаш, че чувствителността им прилича на тази на махалото, махало, изгубило смисъла и люшкащо се яростно и без такт. Това състояние на духа – или на липсата на дух – е породило станалото познато като „пачуко”. Както се знае, „пачукос” са банди от младежи, основно от мексикански произход, които живеят в градовете на Юга, и които се обособяват както чрез облеклото си, така и чрез поведението и езика си. Инстинктивни бунтари, срещу тях много пъти се е настървявал северноамериканският расизъм. Но „пачукос” не търсят правата на расата си, нито националността на дедите си. Въпреки че държането им разкрива натрапчива и почти фанатична воля да бъдат, тази воля не утвърждава нищо конкретно освен решимостта – двойствена, както ще се види – да не бъдат като другите, които ги заобикалят. „Пачуко” не иска да се върне към мексиканския си произход; също така не иска – поне привидно – да се влее в северноамериканския живот. Всичко в него е порив, който отрича сам себе си, възел от противоречия, загадка. И първата загадка е самото му име: „пачуко”, слово с неясно родословие, което не казва нищо и казва всичко. Странна дума, която няма ясно значение, или по-точно е натоварена, като всички народни умотворения, с множество от значения. Искаме или не, тези същества са мексиканци, една от крайностите, до които може да стигне мексиканецът.
        Неспособни да усвоят една цивилизация, която впрочем ги отхвърля, пачукос не са намерили друг отговор на околната враждебност освен ожесточеното утвърждаване на личността си. Други общности реагират по различен начин; негрите, например, преследвани от расовата нетърпимост, правят усилия да „преминат линията” и да се влеят в обществото. Искат да бъдат като другите граждани. Мексиканците са престрадали много по-слабо отхвърляне, но далече от мисълта да пробват едно проблематично адаптиране към околните модели, утвърждават различията си, подчертават ги, стремят се да ги направят забележими. Чрез гротесков дендизъм и анархично поведение те бележат не толкова несправедливостта или неспособността на едно общество, което не успяло да ги асимилира, колкото личната си воля да продължават да бъдат различни.
        Няма значение познаването на причините за този конфликт и още по-малко да се знае преодолими ли са или не. На много места съществуват малцинства, които не се ползват от същите възможности, както останалото население. Характерното за факта се състои в натрапчивото желание да си различен, а горестното напрежение, с което изоставеният мексиканец – сирак откъм покровители и ценности – утвърждава различията си срещу света. Пачуко е изгубил цялото си наследство: език, религия, навици, вярвания. Остава му само едното тяло и една душа под открито небе, обезоръжен пред всички погледи. Предрешаването му го закриля и същевременно го отличава и изолира: скрива го и го излага на показ.
        С дрехата си – съзнателно естетична и над чиито очевидни значения не е нужно да се спираме – не се стреми да изяви приобщаването си към каква да е секта или групировка. Пачукизмът е отворена общност в онази страна, където изобилстват религии и племенни атавизми, предназначени да задоволят желанието на средния северноемериканец да се чувства част от нещо по-живо и конкретно абстрактната моралност на American way of life. Дрехата на пачуко не е униформа, нито ритуално облекло. Тя е просто една мода. Като всички моди е направена от новост – майка на смъртта, казваше Леопарди – и имитация. Новостта на дрехите се състои в пресилеността им. Пачуко довежда модата до крайните последствия и я прави естетична. Добре тогава, един от принципите, които водят северноамериканската мода, е удобството; превръщайки обикновената дреха в естетическа, пачуко я прави „непрактична”. Така отрича самите принципи, от които се вдъхновява моделът му. Оттук неговата агресивност.
        Това бунтарство си остава напразен жест, тъй като е едно преувеличение на моделите, срещу които претендира да се бунтува, а не връщане към атавизмите на предшествениците им или изобретяване на нови облекла. Най-общо ексцентриците подчертават с дрехите си решението да се отделят от обществото – дали за да изградят нови и по-затворени групи, или за да утвърдят своеобразието си. В случая на пачукос се забелязва някаква двусмисленост: от една страна, дрехата им ги изолира и отличава, от друга, същата тази дреха е отдаване почит на обществото, което се стремят да отричат.
        Горният дуализъм се изразява и по друг начин, навярно по-дълбок: пачуко е безучастен и злокобен clown, който не възнамерява да разсмива, а се сили да ужасява. Това садистично държане се свързва с желание за самосъжаление, което, струва ми се, изгражда самата основа на неговия характер: знае, че да изпъква е опасно и че държането му дразни обществото; не обръща внимание, търси, привлича преследването и скандала. Само така може да се установи по-жива връзка с обществото, което предизвиква: жертва, ще може да заеме някакво място в онзи свят, който доскоро го е игнорирал; престъпник, ще бъде един от проклетите му герои.
        Раздразнението на северноамериканеца произлиза, по моему, от това, че вижда в пачуко едно митично същество и поради това предполагаемо опасно. Опасността блика от своеобразието му. Всички са на мнение, че виждат в него нещо хибридно, объркващо и очароващо. Около него се създава съзвездие от двусмислени идеи: своеобразието му изглежда подхранва от последователно злокобни или благотворни сили. Едни му приписват малко познати еротични способности; други – перверзност, която не изключва агресивността. Фигура, носител на любовта и щастието или на ужаса и отвращението, пачуко сякаш въплъщава свободата, безредието, забраненото. Нещо, което трябва да бъде потиснато; също така някой, с когото е възможно да имаш само скрита връзка, потайно.
        Пасивен и презрителен, пачуко оставя да се натрупат на главата му всички тези противоречащи си представяния, докато, не без болезнено самодоволство, избухнат в лафкаджийска свада, raid или метеж. Тогава, в преследването, постига автентичността си, истинското си съществуване, върховото си оголване, на парий, на човек, който не принадлежи никъде. Цикълът, който започва с предизвикателството, се затваря: вече е готов за изкуплението, за влизането в обществото, което го отхвърля. Бил е неговият грях и неговият скандал; сега, когато е жертва, се разпознава като това, което е: негов продукт, негов син. Открил е накрая нови родители.
        По тайни и рисковани пътища „пачуко” се опитва да влезе в североамериканското общество. Но той самият си забранява достъпа. Откъснат от традиционната си култура, пачуко за кратко време става синоним на самота и предизвикателство. Отрича обществото, от което произлиза североамериканското. „Пачуко” се хвърля навън, но не за да се слее с онова, което го заобикаля, а да го предизвика на дуел. Самоубийствен жест, защото „пачуко” не утвърждава нищо, не защитава нищо, освен пресилената си воля да не-бъде. Не е глъбина, която се излива, а белег, който се показва, рана, която се излага. Една рана, която е и варварско украшение, капризно и гротескно; рана, която се надсмива над себе си и която се кичи за ловуване. „Пачуко” е жертвата, която се украсява, за да привлече вниманието на ловците. Преследването го изкупва и разкъсва самотата му: спасението му зависи от достъпа до самото това общество, което се прави, че отрича. Самота и грях, общение и здраве се превръщат в равнозначни термини.
        Ако това се случва с лица, които преди много време са напуснали страната си, които едва говорят езика на дедите си и на които тайните корени, които привързват човека към културата му, са пресъхнали почти изцяло, какво да кажем за другите? Тяхната реакция не е така нездрава, но като премине първото заслепение, което причинява величието на онази страна, всички застават по инстинктивен начин в критична позиция, никога не се предават. Спомням си, че една приятелка, на която исках да обърна внимание върху красотата на Бъркли, ми каза: „Да, това е много красиво, но не успявам да го разбера изцяло. Тук дори птиците говорят на английски. Как искаш да ми харесват цветята, като не знам истинското им име, английското им име, име, което се е сляло вече с багрите и венчелистчетата, име, което вече е самото нещо? Ако кажа бугамбиля, ти мислиш за тези, които си видял в селото си, пълзящи по някой ясен, морави и литургични, или по зид, през някоя вечер, под сребриста светлина. И бугамбилята съставя част от съществото ти, тя е част от културата ти, тя е онова, което помниш, след като си го забравил. Това е много красиво, но не е мое, защото тези, които назовават сливата и евкалиптите, не го казват за мене, нито го казват на мене”.
        Да, затваряме се в самите себе си, вглъбяваме и изостряме съзнанието си за всичко, което ни отделя, изолира или отличава. И самотата ни се увеличава, защото не търсим съотечествениците си, било от страх да се съзерцаваме в тях, било поради мъчително отбранително чувство на душевността ни. Мексиканецът, лесен за сантиментален изблик, я избягва. Живеем вглъбени, като онези мълчаливи подрастващи – и, пътьом, ще кажа, че почти не съм срещал този вид сред младите североамериканци, - господари на не се знае каква тайна, пазена от мрачна външност, но чакаща само подходящия момент, за да се разкрие.
        Не бих искал да се разпростирам в описанието на тези чувства, нито в появата, много пъти едновременна, на потиснати или трескави настроения. Всички те имат общото да бъдат неочаквани напливи, които нарушават едно трудно равновесие, изградено от налагането на форми, които ни потискат или измъчват. Съществуването на чувство с действителна или предполагаема малоценност пред света би могло да обясни, поне отчасти, сдържаността, с която мексиканецът се представя пред останалите и неочакваното насилие, с което потиснатите сили пръсват тази безучастна маска. Но по-обширна и дълбока от чувството за малоценност лежи самотата. Невъзможно е да се отъждествяват двете поведения: да се чувстваш сам не е да се чувстваш по-нисш, а различен. Чувството на самота, от друга страна, не е илюзия – каквато понякога е това за малоценност, - а изразът на реален факт: ние сме, наистина, различни. И наистина сме самотни.
        Не е моментът да се анализира това дълбоко чувство на самота, което се утвърждава и се отрича, последователно, в меланхолията и във възторга, в тишината и шумотевицата, в неоснователното престъпление и религиозна треска. Навсякъде човекът е сам. Но самотата на мексиканеца, под голямата каменна нощ на Алтипланисие, населена все още с ненаситни богове, е различна от тази на североамеринеца, залутан в абстрактен свят на машини, съграждани и морални наставления. В Долината на Мексико човекът се чувства виснал между небето и земята и се люшка между противоположни власти и сили, вкаменени очи, уста, които поглъщат. Действителността, тоест светът, който ни заобикаля, съществува сам за себе си, има собствен живот и не е измислен, като в Съединените щати, от човека. Мексиканецът се чувства изтръгнат от лоното на действителността, едновременно творяща и рушаща, Майка и Гроб. Забравил е името, думата, която го свързва с всичките сили, в които се изразява животът. Затова вика или мълчи, наръгва или се моли, просва се да спи сто години.
        Историята на Мексико е тази на човека, който търси родословието си, произхода си. Последователно пофранцузван, испанист, индианист, „почо”, пресича историята като комета от яспис, която понякога присвятква. Какво преследва в ексцентричния си пробег? Върви след катастрофата си: иска отново да бъде слънце, да се върне към центъра на живота, откъдето някой ден – през Конкиста или през Независимостта? – е бил отлъчен. Нашата самота има същите корени както религиозното чувство. Тя е сирачество, тъмно съзнание, че сме били изтръгнати от Всичко, и пламенно търсене: бягство и завръщане, опитване да се възстановят връзките, които са ни свързвали с творението.
        Нищо по-далечно на това чувство от самотата на североамериканеца. В тази страна човекът не се чувства изтръгнат от центъра на сътворението, нито виснал между враждебни сили. Светът е построен от него и е направен по негово подобие: той е негово огледало. Но вече не се разпознава в онези нехуманни предмети, нито в себеподобните си. Като при неумелия магьосник творенията му вече не му се подчиняват. Сам е между творбите си, изгубен в „пустош от огледала”, както казва Хосе Горостиса.
        Някои твърдят, че всичките разлики между североамериканците и нас са икономически, тоест, че те са богати, а ние бедни, че те са родени при Демокрацията, Капитализма и Индустриалната революция, а ние при Контрареформата, Монопола и Феодализма. Колкото и дълбоко определящо да е влиянието на начина на производство в творенето на културата, отказвам да повярвам, че ще е достатъчно да притежаваме тежка индустрия и да живеем свободни от всякакъв икономически империализъм, за да изчезнат различията ни (по-скоро очаквам обратното и в тази възможност виждам едно от величията на Революцията). Но защо да търсим в историята отговор, който само ние можем да дадем? Ако ние сме тези, които се чувстваме различни, какво ни прави различни и в какво се състоят тези различия?
        Ще загатна един отговор, който навярно не е изцяло задоволителен. С него искам само да изясня на самия себе си чувството от някои преживявания и приемам, че може би няма по-голяма стойност от това да се състави личен отговор на личен въпрос.
        Когато пристигнах в Съединените щати, му учуди най-вече сигурността и доверието на хората, видимата им веселост и видимото съгласие със света, който ги заобикаля. Това задоволство не възпрепятства, естествено, критиката – храбра и решителна критика, която не е много честа в страните от Юга, където продължителните диктатура са ни направили по-предпазливи в изразяването на гледните ни точки. Но онази критика уважава структурата на системите и никога не стига до корените. Спомних си тогава отликата, която правеше Ортега и Гасет между употребите и злоупотребите, за да определи онова, което наричаше „революционен дух”. Революционерът е винаги радикален, искам да кажа, не жажда да поправи злоупотребите, а самите употреби. Почти всички критики, които чух от устата на североамериканците, са от реформистки характер: оставяха недокосната социалната или културната структура и само опитваха да ограничат или да усъвършенстват тези или онези методики. Стори ми се тогава – и продължава да ми се струва още, - че Съединените щати са общество, което иска да осъществи идеалите си, което не иска да ги сменя с други и което, колкото и заплашително да му изглежда бъдещето, има доверие в оцеляването си. Не бих искал да обсъждам сега дали това чувство се оправдава от действителността или от разума, а само да посоча съществуването му. Това доверие в естествената доброта на живота или в безкрайното богатство на неговите възможности не се среща в най-скорошната североамериканска литература, която по-скоро се задоволява с обрисуването на един мрачен свят, но е видимо в поведението, думите и дори по лицата на почти всички хора, за които става въпрос.
        От друга страна, говорено ми е за американския реализъм и също за тяхното простодушие, качества, които привидно се изключват. За нас един реалист е винаги песимист. А една простодушна личност не може да е такава дълго време, ако наистина съзерцава живота с реализъм. Няма ли да е по-точно да се каже, че североамериканците не толкова искат да познават действителността, колкото да я използват? В някои случаи – например пред смъртта – не само не искат да я познават, а видимо избягват идеята за нея. Запознах се с някои възрастни госпожи, които още имаха илюзии и правеха планове за бъдещето, сякаш е неизчерпаемо. Така опровергаваха онзи израз на Ницше, който осъжда жените на преждавременен скептицизъм, защото „докато мъжете имат идеали, жените имат само илюзии”. Така впрочем американският реализъм е от много особен вид и простодушието му не изключва притворството и дори двуличието. Двуличие, което, ако е порок на характера, е и тенденция на мисленето, тъй като се състои в отричането на всички онези аспекти на действителността, които ни изглеждат неприятни, ирационални или отвратителни.
        Съзерцаването на ужаса и даже фамилиарността и самодоволството в отношението към него, обратното, съставят една от най-забележимите черти на мексиканския характер. Окървавените Христоси в селските църкви, мъртвешкият хумор в челото на някои всекидневници, „бденията” при покойници, привичката да се ядат на втори ноември хлябове и сладкиши, които наподобяват кости и черепи, са навици, наследени от индианци и испанци, неотделими от нашето битие. Нашият култ към смъртта е култ към живота, по същия начин както любовта, която е глад за живот, е жадуване за смърт. Вкусът към саморазрушаване не се извлича само от мазохистични тенденции, а и от известна религиозност.
        И разликите ни не свършват тук. Те са лековерни, ние вярващи; обичат вълшебните приказки и полицейските истории, ние митовете и легендите. Мексиканците лъжат от фантазиране, от отчаяние или за да надмогнат гнусния си живот; те не лъжат, но заместват истинната истина, която е винаги неприятна, с една социална истина. Напиваме се, за да се изповядаме; те, за да се забравят. Те са оптимисти; ние нихилисти – само че нашият нихилизъм не е интелектуален, а инстинктивна реакция: поради това е неопровержим. Мексиканците са недоверчиви; те – открити. Ние сме тъжни и саркастични; те весели и хумористични. Североамериканците искат да разберат; ние – да съзерцаваме. Те са дейни; ние бездейни: наслаждаваме се на раните си, както те на изобретенията си. Вярват в хигиената, в здравето, в труда, в щастието, но може би не познават истинското веселие, което е опиянение и вихър. В шумотевицата на празничната нощ нашият глас избухва в лъчи и живот и смърт се смесват; тяхната жизненост окаменява в усмивка: отрича старостта и смъртта, но обездвижва живота.
        И какъв е коренът на така противоположни поведения? Струва ми се, че за североамериканците светът е нещо, което може да се усъвършенства; за нас, онова, което може да се откупи. Те са модерни. Ние, като техните предшественици пуритани, вярваме, че грехът и смъртта съставят сетното дъно на човешката природа. Само че пуританът отъждествява чистотата със здравето. Оттам аскетизмът, който пречиства, и последствията му: култът към работа за работата, умереният живот на хляб и вода, несъществуването на тялото според възможността да се изгуби – или да се намери – в друго тяло. Всеки контакт заразява. Раси, идеи, навици, странни тела носят в себе си кълнове на погибел и нечистост. Социалната хигиена допълва тази на душата и на тялото. Обратното, мексиканците, древни или модерни, вярват в общността и в празника; няма здраве без контакт. Тлацолтеотл, ацтекската богиня на нечистотията и плодовитостта, на земните и човешки течности, е била също богиня на парните бани, на сексуалната любов и на изповядването. И не сме се променили толкова: католицизмът също е общение.
        Двете поведения ми се струват непримирими и в сегашното си състояние – недостатъчни. Бих излъгал, ако кажа, че съм виждал някога чувството за вина, преобразено в нещо, което да не е завист, самотна безнадеждност или сляпо идолопоклонство. Религиозността на нашия народ е много дълбока – колкото и огромната му мизерия и беззащитност, - но треската му само върти от векове омаломощен долап. Бих излъгал и ако кажа, че вярвам в плодовитостта на общество, основано на налагането на известни модерни принципи. Съвременната история обезсилва вярването в човека като създание, способно да бъде преобразено в същината си от тези или онези педагогически или социални инструменти. Човекът не е само плод на историята и на силите, които я движат, както се твърди сега; също и историята не е резултат на човешката воля – догадка, на която се основава, подразбираемо, системата на североамериканския живот. Човекът, струва ми се, не е в историята: той е историята.
        Североамериканската система иска да види само положителната страна на действителността. От детството мъжете и жените се подлагат на неумолим процес на адаптация; дадени принципи, съдържащи се в кратки формули, са повтаряни безспирно от пресата, радиото, църквите, училищата и онези добродушни и пагубни същества, каквито са североамериканските майки и съпруги. Притиснати в такива схеми, както растението в задушаваща го саксия, мъжът и жената никога не порастват или съзряват. Подобно съзаклятие може да предизвика само свирепи индивидуални бунтувания. Спонтанността си отмъщава в хиляди форми, изкусни или ужасни. Доброжелателната маска, любезна и пуста, която замества драматичната подвижност на човешкото лице, и усмивката, която я закрепва почти болезнено, показват до каква степен душевността може да бъде опустошена от безплодната победа на принципите над инстиктите. Садизмът, стаен зад почти всички форми на връзка в съвременното североамериканско общество, навярно е само начин да се избяга от застиналостта, която налага моралът на асептичната чистота. И новите религии, сектите, пиянството, което освобождава и отваря вратите на „живота”. Изненадващо е почти физиологичното и разрушително значение на тази дума: да живееш означава да се надхвърляш, да рушиш норми, да отиваш докрая (на какво?), „да опитваш усещания”. Да съжителстваш е един „опит” (поради самото това едностранен и измамен). Но не е предмет на тези редове да се описват такива реакции. Достатъчно би било да се каже, че всички те, както и противоположните им мексикански, ми се струват открояващи нашата обща неспособност да се помирим с течението на живота.

 

        ЕДНО ПРОУЧВАНЕ на големите човешки митове, отнасящи се към произхода на вида и смисъла на присъствието ни на земята, разкрива, че цялата култура – разбирана като творение и обща причастност към ценности – тръгва от убеждението, че вселенският порядък е бил нарушен или наситен от човека, този натрапник. През „кухината” или цепката на раната, която човекът е нанесъл в стегнатата плът на света, може да нахлуе отново хаосът, който е древното и, да го кажем така, естествено състояние на живота. Завръщането на „древното Изначално Безредие” е заплаха, която обзема всички съзнания през всички времена. Хьолдерлин изразява в различни стихотворения ужаса пред фаталното съблазняване, което упражнява над вселената и над човека огромната пуста уста на хаоса:

    Ала зли са
    пътеките. Че неуверено като коне
    се движат спънатите елементи
    и старите закони
    на нашата земя. И вечно ни влече
    един копнеж към хаоса. Но много нещо
    остава да ни тегне: нужна ни е вярност.

 

        Трябва да бъдем верни, защото има много за защитаване. Човекът участва дейно в защитата на вселенския ред, безспорно заплашван от безформеното. И когато той се срутва, трябва да съгради нов, този път свой. Но изгнанието, изкуплението и покаянието трябва трябва да предшестват помирението на човека с вселената. Нито ние, мексиканците, нито североамериканците, сме постигнали това помирение. И което е по-тежко, страхувам се, че сме изгубили самия смисъл на всяко човешко поведение: да осигурим валидността на един ред, в който да съжителстват съзнанието и невинността, човекът и природата. Ако самотата на мексиканеца е на застиналите води, на североамериканеца е тази на огледалото. Престанали сме да бъдем извори. Възможно е това, което наричаме грях, да е само митичен израз на съзнанието за самите нас, за нашата самота. Спомням си, че в Испания, през войната, получих откровението за „друг човек” и за друг род самота: нито затворена, нито машинална, а отворена към трансцендентността. Несъмнено близостта на смъртта и братството на оръжията произвеждат във всички времена и във всички страни атмосфера, благоприятна за изключителното, за всичко онова, което надхвърля човешкото състояние и скъсва кръга на самотата, който огражда всеки човек. Но на онези лица – лица тъпи и инатливи, брутални и дебелашки, подобни на онези, които, без задоволство и с някак ожесточен реализъм, ни е оставила испанската живопис – е имало нещо като обнадеждена безнадеждност, нещо много конкретно и същевременно много универсално. Не съм виждал после подобни лица.
        Свидетелството ми може да бъде изличено като илюзорно. Считам за безполезно да се спирам на това възражение: тази очевидност вече съставя част от съществото ми. Помислих тогава – и продължавам да го мисля, - че в онези мъже зазоряваше „друг човек”. Испанската мечта – не като испанска, а като универсална и същевременно като конкретна, защото бе мечта от плът и кръв и удивени очи – после бе разбита и омърсена. И лицата, които видях, отново станаха каквито бяха, преди да ги овладее онази развеселяваща сигурност (в какво: в живота или в смъртта?): лица на скромни и корави хора. Но споменът им не ме изоставя. Който е видял Надеждата, не я забравя. Търси я под всички небеса и сред всички хора. И мечтае, че някой ден ще я намери отново, не знае къде, навярно сред своите си. Във всеки човек пулсира възможността да бъде, или по-точно да стане отново друг човек.

 

 

Мексико, 1950

 

 

 

 

Съвместна публикация със Списание „Съвременник“

 

 

 

Електронна публикация на 24. март 2016 г.
Публикация в сп. „Съвременник“, кн. 2, 2004 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]