Джиния я покани някой ден да се отбие у тях и се прибра сама, като крачеше по отблясъците върху почти изсъхналия в топлата нощ асфалт. „Нали е стара, затова говори толкова много за себе си. Ако живеех като нея, щях да бъда по-предпазлива“ – мислеше си Джиния със задоволство.
         Джиния се поогорчи, защото дните минаваха един след друг, а Амелия я нямаше никаква. „Ясно, онази вечер тя не беше пожелала да се сприятелят, но щом е така – помисли Джиния, - значи, разказва тия неща на всеки срещнат и наистина е глупачка. А може и да мисли, че съм момиченце, от тия, дето се хващат на всяка въдица.“ Една вечер Джиния разказа на момичетата, че видяла в един магазин някаква картина, от която личало, че моделът е Амелия. Всички й повярваха, но Джиния държеше да подчертае, че я е познала само по тялото, защото, когато моделът позирал гол, художниците нарочно променяли лицето.
         – Хайде, чак пък толкова! – обади се Роза и почнаха да се присмиват на Джиния за нейната наивност.
         – Аз пък нямам нищо против някой художник да ме нарисува, като отгоре на това ми и плати – обади се Клара.
         Почнаха да спорят красива ли е Амелия, а братът на Клара, който беше идвал с тях с лодките, заяви, че гол той е по-хубав от Амелия. Всички прихнаха да се смеят, Джиния се обади, но никой не се съгласи с нея:
         – Ако не беше добре сложена, никой нямаше да я рисува!
         Беше дълбоко огорчена, идеше й да заплаче от яд. Но дните минаваха, а когато, слизайки от трамвая, срещна отново Амелия, тръгнаха заедно и се разприказваха. Джиния изглеждаше дори по-елегантна от Амелия, която вървеше с шапка в ръка и се смееше с отворена уста.
         На другия ден следобед Амелия мина да я навести. Беше горещо, тя застана на прага на разтворената врата и Джиния, нали стоеше на тъмно, я видя, без Амелия да я забележи. Разтвориха капаците, поздравиха се сърдечно, Амелия се оглеждаше и си вееше с шапката.
         – Добре си го измислила с вратата. Блазе ти! У нас няма как, защото сме на партера – рече Амелия. Погледна към съседната стая, където спеше Северино, и добави: - У нас е цял панаир. Петима в две стаи, без да броим котките.
         Като стана време, излязоха заедно и Джиния й каза:
         – Омръзне ли ти твоя партер, идвай у нас; тук е спокойно.
         Държеше Амелия да разбере, че с това не искаше да каже нещо лошо за семейството й, а да подчертае радостта си, загдето са се разбрали. Амелия не каза нито „да“, нито „не“, а я почерпи с едно кафе, преди да се качи на трамвая. И не се весна нито на другия ден, нито след това. Една вечер се изтърси, беше без шапка, седна на дивана и поиска цигара. Джиния тъкмо миеше чиниите, а Северино се бръснеше. Той й подаде цигара и я запали с мокрите си пръсти, после тримата почнаха да се шегуват за лампите по улицата. Северино бързаше, но все пак успя да намери време и подхвърли на Джиния да не се прибере в зори. Амелия се усмихна и го изпроводи с поглед.
         – Все на едно място ли ходиш да танцуваш? – запита тя Джиния. – Онези момчета са много симпатични, ама по-добре да си далеч от тях. Приятелките ти – също.
         Запътиха се към центъра; и двете бяха без шапки, търсеха сенчестите места по булавардите; най-напред си взеха по един сладолед и докато го ближеха, оглеждаха минувачите и се смееха. С Амелия всичко изглеждаше някак си по-лесно, човек можеше да се забавлява колкото си иска, сякаш нищо нямаше значение, сякаш тази вечер можеха да се случат най-различни неща. Джиния съзнаваше, че може да се довери на Амелия, която беше на двайсет години и крачеше и гледаше най-нахално. Беше горещо, затова Амелия беше без чорапи; когато минаха край един танцувален салон от ония, където оркестърът свири тихо, а по масите има абажури, Джиния се изплаши, че Амелия ще я накара да влязат. Никога не бе ходила в такова заведение, затова изтръпна. Амелия й рече:
         – Каква, да не би да искаш да врезем?
         – Горещо е, пък и не сме облечени. Хайде да се поразходим, така ми е по-приятно – отвърна Джиния.
         – И на мен не ми се ще, но какво да правим? Не можем да застанем на някой ъгъл и да се смеем на минувачите – каза Амелия.
         – А ти какво искаш?
         – Ако не бяхме жени, щяхме да си имаме кола, сега щяхме да сме някъде край езерата и да се къпем.
         – Хайде да се поразходим и да си поприказваме – предложи Джиния.
         – Някой ден бихме могли да отидем на хълма, да изпием шише вино, да си попеем. Обичаш ли да пиеш вино?
         Джиния отвърна „не“, а Амелия погледна към входа на салона.
         – Все пак, да пийнем по чашка. Ела. Скучаеш ли, сама си си виновна.
         Пийнаха по чашка в първото кафене, а щом излязоха, Джиния усети някаква хладина – преди не беше така – и си рече колко е хубаво, дето лете човек може да се поосвежи с чашка ликьор. През това време Амелия й обясняваше, че който по цял ден не върши нищо, има право да се поразвлече поне вечер, ала понякога става така, че почваш да се плашиш, загдето времето си минава, и да мислиш има ли смисъл да бързаш да живееш, или не.
         – На теб не ти ли се случва подобно нещо?
         – Бързам само за работа; толкова малко се забавлявам, че не ми остава време да мисля – отвърна Джиния.
         – Млада си, а аз не мога да стоя на едно място дори когато работя.
         – Но като позираш, не мърдаш – възрази Джиния и продължи да върви.
         Амелия се разсмя и отвърна:
         – Ами! Най-добре са тия модели, дето карат художника да полудява. Не се ли размърдаш от време на време, той забравя, че му позираш и се държи с теб като със слугиня. Държиш ли се като овца, вълкът ще те изяде.
         Джиния й отвърна с усмивка, ала на езика й пареше въпрос – ама много по-силно от изпития ликьор. Затова предложи на Амелия да седнат на хлад и да изпият още по чашка.
         – Добре – отвърна Амелия.
         Пиха на тезгяха, защото беше по-евтино.
         Джиния се поразгорещи и на излизане каза на Амелия, без да се стеснява:
         – Знаеш ли какво исках да те питам? Бих искала да видя как позираш.
         Поговориха си по тоя въпрос доста, Амелия се смееше, защото, казваше тя, жената-модел, гола или облечена, е интересна за мъжете, а не за някоя друга жена. Жената-модел стои неподвижно, какво толкова има за гледане? Джиния възрази, че искала да погледа как я рисува художникът; никога не била виждала как се работи с бои, сигурно е интересно.
         – Не става дума за днес или утре, нали сега нямаш работа. Но обещай ми, че ако отидеш при някой художник, ще ме вземеш със себе си – настояваше тя.
         Амелия пак са разсмя и отвърна, че ако е до художниците, нищо по-лесно от това; тя знаела къде са, може да я заведе.
         – Но са страшни негодници, трябва да си отваряш очите.
         Разсмя се и Джиния.
         После седнаха на една пейка, ала никой не минаваше – времето беше едно – нито рано, нито късно. Накрая отидоха в един танцувален салон на хълма.