Милорад Павич

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Сервиз за чай „Уеджуд“*

 

Милорад Павич

 

Превела от сръбски: Русанка Ляпова

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         В историята, която се разказва тук, имената на героите ще бъдат дадени накрая вместо в началото на повествованието.

 

 

***

 

 

         Запозна ни по-малкият ни брат в столичния факултет по архитектура, където той следваше филология и военно дело. Тя си търсеше колега, с когото да учи за изпита по „Математика I част”, и решихме да се готвим заедно, а тъй като не беше от провинцията като мен, учехме в просторната къща на нейните родители. Всяка сутрин доста рано минавах край лъскавия автомобил марка „Лейланд Бъфало”, нейна собственост. Пред вратата се навеждах, взимах някой камък, пусках го в джоба си, а след това позвънявах и се качвах на втория етаж. Книги, тетрадки и чертожни инструменти не носех, всичко стоеше при нея и беше винаги готово за работа. Учехме от седем до девет, после ни донасяха закуска, след което продължавахме до десет, а от десет до единайсет преговаряхме вече взетия материал. През цялото време стисках в ръка камъка и задремех ли, той падаше на пода и ме будеше, преди да се забележи нещо. След единайсет тя продължаваше с ученето, а аз го зарязвах. Така вървеше подготовката ни всеки ден освен в неделя, когато тя отново учеше сама. Резултатите бяха такива, че много скоро тя забеляза, че не успявам да я следвам и че знанията ми все повече и повече изостават от нейните. Предполагаше, че си тръгвам в желанието да се готвя самостоятелно върху лекциите, които съм пропуснал, но не казваше нищо. „Нека всеки сам си проправя път като червея, който изяжда пръстта пред себе си” – мислеше си тя, съзнаваща, че тръгне ли да помага в ученето на друг, няма да смогне за себе си.
         Когато настъпи септемврийската сесия, уговорихме се да се срещнем сутринта в деня на изпита и да отидем заедно. Във вълнението си на въпросния ден тя не свари да се изненада особено, че не се появих на срещата, както и на самия изпит. Едва след като приключи успешно, се запита какво ли е станало с мен. Ала аз не се мярнах чак до зимата. „Пък и какво щеше да е, ако всяка буболечка събираше мед? – каза си тя, ала все пак от време на време се питаше: - А какво прави той всъщност? Сигурно е един от онези носачи на усмивки, които купуват стоката си на изток, а я продават на запад или обратно...”
         Една сутрин, когато дойде време да се готви за изпита по „Математика II част”, тя ме срещна случайно и се загледа с любопитство в новите кръпки на лактите ми и в дългата коса, каквато нямах преди. Всичко се повтори както първия път. Всяка сутрин идвах в определеното време, а тя слизаше през зеления слоест въздух като през вода с топли и студени течения, отваряше ми вратата, още сънена, но с онзи свой поглед, способен да чупи огледала. Заглеждаше се за миг как отцеждам брадата си в шапка и свалям ръкавиците си. С решителен жест ги обръщах наопаки и с едно дръпване ги смъквах от ръцете си. Щом приключех с това, тя без отлагане пристъпваше към работа. Беше решена да учи с всички сили, което и правеше ежедневно. С неуморна воля и систематичност проникваше във всяка подробност, независимо дали беше рано сутрин, когато още свежи се залавяхме за работа, след закуска, или към края на заниманията ни, когато учеше малко по-бавно, но без да прескача и най-малката дреболия. Аз все така си тръгвах в единайсет и скоро тя отново забеляза, че не успявам да се концентрирам, че погледите ми стареят с всеки час и че видимо изоставам. Гледаше в краката ми, единият от които бе винаги готов да тръгне, докато другият стоеше съвсем спокоен, а после сменяха ролите си.
         С настъпването на януарската сесия имаше усещането, че няма да успея да си взема изпита, но си мълчеше с леко чувство на вина. „В крайна сметка – реши тя – не съм длъжна да му правя метани, че да си научи? Ако реже хляба върху главата си, това си е негова работа...”
         Когато и този път не се явих на изпит, тя се позачуди и след като си взе своя, потърси в списъка дали не съм определен за следобеда, или за друг ден. За нейна огромна изненада името ми изобщо не фигурираше там нито за този, нито за следващите дни от сесията. Беше очевидно: дори не бях записан за изпит през тази сесия.
         Срещнахме се отново през май, когато тя учеше по „Предварително напрегнати стоманобетонни конструкции” и след като на въпроса дали се готвя за останалите изпити й отговорих, че и аз уча за същия предмет, продължихме заедно по старата система, сякаш нищо не се беше случило. Прекарахме цялата пролет в учене, а когато дойде юнската сесия, тя вече си знаеше, че и този път няма да се явя на изпит и че няма да се видим чак до есента. Гледаше ме замислено с красивите си очи на широкото си лице, между които имаше място за цяла уста. И наистина, всичко се повтори още веднъж. Тя се яви и си взе „Предварително напрегнати стоманобетонни конструкции”, а аз изобщо не отидох на изпит.
         След като се прибра вкъщи, доволна от постигнатия резултат, но в пълно недоумение относно моята ситуация, тя забеляза, че предишния ден в бързината съм си забравил тетрадките и сред тях намери студентската ми книжка. Отвори я, без да се замисли, и със смайване откри, че изобщо не уча математика, че дори не съм студент по архитектура, а съм записан в друг факултет, където редовно си взимам изпитите. Спомни си за безкрайните часове, прекарани в учене заедно, които за мен със сигурност са били напразно безцелно усилие, чисто губене на време, и си зададе неизбежния въпрос: защо? Защо прекарвах толкова време в изучаване на предмети, които нямаха никаква връзка с моите интереси и с изпитите, които трябваше да държа? Размишляваше над това и достигна до един-единствен извод: винаги трябва да се взема предвид и онова, което се премълчава; всичко бе не заради изпитите, а заради нея. Кой да предположи, помисли си тя, че ще съм толкова срамежлив и че с години няма да се осмеля да й разкрия чувствата си. Отиде веднага в квартирата ми, където живеех с няколко свои връстници от Азия и Африка, изненада се от сиромашката обстановка, която завари там, и научи, че съм си заминал за дома. Тъй като й дадоха и адреса на едно малко селце близо до Солун, тя без колебание се качи в своя „Бъфало” и потегли към егейското крайбрежие да ме търси, решена да се държи така, сякаш не е открила нищо странно. Така и стана.
         Пристигна по здрач и намери на брега посочената къща с широко отворена врата и с голям бял бик отпред, вързан за кол, върху който беше набучена прясно изпечена погача. Вътре видя легло, на стената – икона, а под иконата червен пискюл с вързани на връвчица пробит камък, пумпал, огледало и ябълка. В постелята лежеше млада дългокоса гола жена, почерняла от слънцето, с гръб към прозореца, подпряна на лакът. Дълбоката вдлъбнатина, която се спускаше по гърба й и завършваше в меката извивка между бедрата, изчезваше под грубо войнишко одеяло. Имаше чувството, че девойката всеки миг ще се обърне и тогава ще зърне и гърдите й, дълбоки, едри и сияещи в топлата вечер. Когато това наистина се случи, видя, че в леглото изобщо не лежи жена. Подпрян на една ръка, дъвчех мустаците си, натопени в мед, вместо вечеря. Като я забелязах и въведох в къщата, все още не можеше да се отърси от първото си впечатление, че е заварила жена в постелята ми. Ала това усещане, както и умората от дългото кормуване, бързо се стопиха. В чиния с огледало на дъното получи двойна вечеря: за себе си и за душата си в отражението: фасул, орех и риба, а преди храната – малка сребърна паричка, която, подражавайки ми, държеше под езика си, докато ядяхме. Така с една вечеря се нахранихме и четиримата: ние двамата и нашите две души в огледалото. След това отиде до иконата и ме попита какво представлява.
         - Телевизор – отговорих. – С други думи, прозорец към един друг свят, който си служи с математика, различна от твоята.
         - Как така? – попита тя.
         - Много просто – отвърнах. – Машините, летателните апарати и превозните средства, създадени въз основа на твоите количествени математически изчисления, се базират на три елемента, напълно лишени от количествени характеристики. Това са: единственото число, точката и настоящият момент. Само сборът от единици поражда количество; самото единствено число е лишено от всякаква количествена измеримост. Що се отнася до точката, тъй като не притежава нито едно измерение – нито ширина, нито височина, нито дължина, - тя не може да се подложи на измерване, нито на пресмятане. От своя страна най-малките съставки на времето винаги имат един общ знаменател: това е настоящият момент, а той също е лишен от количественост и е неизмерим. Така основните елементи на твоята количествена наука по природа са чужди на всякакъв количествен подход. Как тогава да вярваме на подобна наука? Защо машините, създадени по мярата на тези количествени заблуди, имат толкова кратък живот, трикратно, четирикратно, дори многократно по-къс от човешкия? Виж, и аз имам бял „Бъфало” като теб. Само че моят бик е направен другояче от твоя, който е програмиран в „Лейланд”. Изпробвай го и ще се увериш, че с нещо е по-добър.
         - Питомен ли е? – попита ме с усмивка.
         - А как иначе? – отговорих. – Давай.
         Помилва големия бял бик пред вратата и внимателно се качи на задницата му. Когато сам го яхнах, с гръб към рогата и с лице към нея, подкарах го край морето, така че с двата си крака да гази във водата, а с другите два да стъпва на земята. Тя отначало се изненада, когато взех да я разсъбличам. Една след друга дрехите й падаха във водата, а след това и тя се зае да ме разкопчава. В един момент спря да язди бика и яхна мен, усещайки как все повече натежавам в нея. Бикът под нас правеше всичко, което иначе трябваше да правим ние, и тя се обърка кой всъщност й доставя удоволствие, бикът или аз. Така възседнала своя двоен любовник, видя в нощта как преминахме край гора от бели кипариси, край хора, които събираха по брега роса и пробити камъни, край други, които кладяха огън в сенките си и ги горяха, край две жени, от чиито вени изтичаше светлина, край градина, дълга два часа, където в първия час пееха птици, а във втория се спускаше мрак, в първия цъфтяха плодове, а във втория зад ветровете навяваше сняг. Тогава почувства, че цялата тежест от мен премина в нея и че пришпореният бик свива рязко и я отнася в морето, оставил ни най-сетне на неговите талази, които щяха да ни разделят...

 

 

***

 

 

         Въпреки това не спомена нищо за своето откритие. Наесен подготвяше дипломната си работа и когато й предложих да учим заедно, никак не се изненада. Както и преди учехме всеки ден от седем до закуска и после до десет и половина, само че вече не настояваше да овладея предмета, а аз оставах и след това още половин час, през който се откъсвахме от книгите. Когато на септемврийската сесия си предаде дипломната работа, изобщо не се учуди, че не се явих на защита заедно с нея.
         Изненада се, когато не ме видя след това. Нито на този, нито през следващите дни, нито през следващите седмици, нито на следващите изпитни сесии. Никога вече. Учудена, реши, че предположенията й за чувствата ми към нея очевидно са били погрешни. Объркана, че не може да отгатне за какво става дума, един предобед тя седеше в стаята, в която години бяхме учили заедно, и погледът й случайно попадна на сервиза за чай „Уеджуд”, който стоеше на масата още от закуска. И тогава разбра. Месеци наред, ден след ден, с огромни усилия и безкрайно губене на време и сили се бях трудил с нея, само и само да имам възможност всяка сутрин да получавам топла закуска, единственото ядене, което можех да си позволя през тези години. Когато го осъзна, тя се запита още нещо. Възможно ли бе всъщност да съм я ненавиждал?

 

 

***

 

 

         И накрая остана само това: както бе обещано в началото, да се посочат имената на героите в тази история. Ако читателят все още не се е досетил сам, ето отговора на загадката. Моето име е Балкан. Нейното – Европа.

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

* Разказът е публикуван в сборника с разкази на Милорад Павич „Вратите на съня“, който излезе в началото на месец юли 2012 г. с марката на Издателство „Колибри“ !

 

 

Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 01. август 2012 г.
Публикация в кн. "Вратите на съня", Милорад Павич, пр. Русанка Ляпова, Изд. "Колибри", 2012 г.

г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]