Хосе Луис Пикеро

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ДОН ЖУАН В ГРАДИНАТА

 

Хосе Луис Пикеро

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Половината от жените, с които съм лягал, бяха лесбийки.
Обичал съм жени, за които дни по-рано не бих се осмелил дори да мечтая.
Не зная, привличаше ги
видът ми на вампир, който пие кръвта между краката им,
на болен подрастващ, който гледа втренчено,
има тъмни привички и тръпнещ пулс.
Не бях голям любовник, но това нямаше значение.

 

Често,
по средата на нощ с чаши или клади,
или през необятни сутрини, в които никой сякаш не иска да си иде да яде,
разбрах скоро, че двамата едновременно дръпваме завесата.
Винаги беше някоя приятелка
и ще добавя, че имам непоклатима вяра в предимствата на усърдието.

 

(Защото в очи, отворени като книги,
също е приятно да се чете, докато нейната ръка
пресича покривалото на света към моята ръка.)

 

За всеки случай, човек не знае никога как се е случило всичко,
какви са причините, които окуражават нея и онова за случайността, продължаваща към желанието,
и съм стигал до дома си много нощи, душейки си още невярващ ръцете и устните.

 

Мисля за стаи на заем, докато януари запотява прозорците,
и място край река, и портал с олющени стени в Паласио Валдес,
една книга с посвещение и скришна бележка сред пръстите,
сонетите и дима на нощите,
и стратегическата луничка, и украсата на окосмяването по кореми бели, бели:
сцени, реликви, които трупам в съкровището с алчността на крадец на огледала,
казвайки сам на себе си - и е лъжа, -
че никога не съм поевтинявал всички онези целувки, които в крайна сметка никога не съм заслужавал.

 

Жените (правейки ни подаръци),
колко странни са жените.
Включително, ако гледаме назад, където пасат
като здрави агнета първите спомени за момичетата.
Ухаеха винаги добре, харесваха ти игрите им с песни и сближените им глави, разказвайки си кой знае какво.

 

Има градина с момичета в паметта на всички нас; просто
ние нямахме проклета градина, а патио с чакъл и портиерски стаички,
и оттам да сме брутални и да вдигаме полите на момичетата от 8-ми и да плюем по пода, докато момичетата тичат.

 

После минават годините на лошо разбирателство и трудни думи;
момичетата ни научават на онова, което знаят
и ние вярваме, че вече сме заели градината им.

 

Оставили са ни да влезам, но не е наша.
Събличат се пред нас, вдишваме мириса им и оставяме у тях веселата конвулсия на дресирано куче,
но се връщаме сами в онова патио с чакъл, където ние не сме жени.

 

С две платна, наранени да имаме всичко и нищо.
И поради това
бих искал да съм жена в някой друг живот или във възможен сън и да науча тайната.
Не зная защо си лягат с мъжете -
имат самите себе си - ако после
единствено ни наставляват в най-очевидното.

 

Макар после - признавам го - аз самият съм си лягал с неколцина мъже
и съм помнел винаги онова, което научих от жените:
отдавай голямо внимание
на малките неща, които украсяват всяко тяло
и, също като вкъщи, изяждай си всичко.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 05. април 2008 г.
Публикация в кн. „Четвърт век испанска поезия 1980-2005 (антология).“, София, Проксима-РП, 2008
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]