Едгар Алън По

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ГАРВАНЪТ

 

Едгар Алън По

 

Превод от английски: Любен Любенов (1993 г.)

 

 

Аз четях във нощ потайна сам сред тишината стайна
драгоценни фолианти, в мъдростите потопен,
учех древната наука; сякаш за да влезе тука,
някой изведнъж почука на вратата ми смирен.
„Някой гост навярно чука - рекох, - морен и смирен,
           някой странник заблуден.“

 

Ах, декември бе тогава; от камината с жарава,
вече взела да изтлява, беше подът озарен.
И очаквайки зората, всуе исках вдън душата
да удавя аз тъгата по Ленора - блян свещен;
по онази, дето днеска тъй наричат в край свещен,
           а я няма тук при мен.

 

И завесата старинна с пурпурната си коприна
пълнеше със страх душата, та стоях озадачен,
почнах аз да си внушавам, за да се успокоявам:
„Минувач, не се съмнявам, може би от път сломен,
минувач съвсем случаен, може би от път сломен,
           някой странник заблуден.“

 

И това за да узная, без да се поколебая,
„Сър или мадам! - извиках. - Извинявай: уморен
както дремех над листата, тъй ли леко в тишината
ти почука на вратата на приюта ми смирен,
та едва чух, че се чука!“ - И отворих плах, смирен -
           вън бе само мрак студен.

 

В мрака докато се взирах и неканения дирех,
пак във блянове примирах като никой преди мен;
само името „Ленора!“, счу ми се, но не от хора
произнесено - „Ленора!“ - а изречено от мен.
Само ехото неволно го повтори пак за мен -
           като шепот съкровен.

 

И прибрах се в свойта стая, още тъмен от омая,
и пак чух, че някой чука, дваж по-силно изумен.
Рекох: „Вятърът е, вие и зад щорите се крие?
Я да видя той дали е, да чета успокоен,
тъй сърцето да не бие, да чета успокоен.
           Вятърът е според мен.“

 

И отворих. От корниза зърнах гарван тук да влиза
чер, величествен. Нахълта тоя символ стар, свещен.
Поздрав без да ми отправи, без минутка да се бави,
над вратата се възправи като лорд надут, студен -
върху бюста на Палада - кацна горделив, студен
           и замря вторачен в мен.

 

Аз пред тази птица черна, днес така високомерна,
ща не ща се поусмихнах, а бях тежко угнетен:
„Ах, проскубан си, обаче ти не си страхлив, така че
как на оня бряг те казват, в мрак ужасен потопен,
долу - на брега Плутонов, в мрак ужасен потопен?“
           Гракна „Nevermore!“ над мен

 

Чудно как без труд отгатна мисълта ми вероятна,
въпреки че гракът странен бе от тайна осенен;
никой смъртен разтреперан ненадейно в чес неверен
посетен от гарван черен не е бивал някой ден,
в миг влетял и кацнал кобно върху бюста, някой ден
           с „Nevermore!“ като при мен.

 

Ала гарванът, при все че нищо повече не рече,
с тази дума всичко вече бе изказал упоен.
После тази птица славна с ни едно перце не шавна.
„Аз самотен съм отдавна - рекох, - с моя блян свещен;
знам: и тя ще ме остави, както моят блян свещен!“
           Гракна „Nevermore!“ над мен.

 

Кипнах, целият разпален от ответа й нахален,
но „Не знае нищо друго!“ - си повторих примирен. -
Сигурно от някой странен и незнаен свой стопанин
знае тоя постоянен меланхолен свой рефрен,
свикнала е да повтаря меланхолния рефрен
           „Nevermore!“ като пред мен.

 

Но усмивка в мен възбуди тази твар и ме учуди,
и креслото си преместих срещу нея и смутен
се отпуснах в кадифето, неоткрил това, което
беше скрила тъй предвзето в своя възклик този ден
тая слаба, чернопера веда птица този ден
           в свойто „Nevermore!“ над мен.

 

И унесен тъй останах, от догадки рой обхванат,
и изгаряше ме сякаш погледът й, вперен в мен;
под кръга на полилея, втренчено загледан в нея,
тайната да проумея исках свише озарен;
нямаше да видя вече оня образ озарен
           nevermore, уви, до мен!

 

И след туй мъгла тамянна закълби се към тавана
и видях и серафими по килима кадифен.
„Клетнико! - реших тогава. - Бог изпраща ти забрава -
цяр за твойта скръб ти дама, цяр за твоя блян блажен!
Балсам пий и забрави я, и ще станеш тъй блажен!“
           Гракна „Nevermore!“ над мен.

 

„Птицо черна като мрака, да не би да си оракул?
Сатаната ли те прати - бягай с бурята от мен!
Ражда ли пръстта корава, пълна със печална слава,
тъмен балсам за забрава, балсам необикновен?
Дай ми отговор за тоя балсам необикновен!“
           Гракна „Nevermore!“ над мен.

 

„Птицо черна като мрака, ама щом си ти оракул,
бих помолил, бих проплакал: погадай ми, ради мен!
Гарване, кажи: в Едема аз Ленора ще ли взема
пак в прегръдка до сърце ми? И ще съм ли пак блажен?
Със светицата Ленора аз ще съм ли пак блажен?“
           Гракна „Nevermore!“ над мен.

 

„Тази дума - викнах в мъка - е присъда за разлъка!
Гарване проклет, изчезвай от приюта ми смирен!
Ни едно перце не бива да остане да разкрива
тук прокобата ти дива! Остави неосквернен
прага ми и се пръждосвай - нека не е осквернен!“
           Гракна „Nevermore!“ над мен.

 

Неподвижен досега е, да помръдне не желае
от главата на Палада птицата от този ден,
взряна сякаш в мен с очите на Лукавия - лъчите
хвърлят кобно на дъските сянката му - в неин плен
е душата ми - не ще се отърве от този плен
           nevermore дори за ден!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. февруари 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]