Едгар Алън По

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ГАРВАН

 

Едгар Алън По

 

Превод от английски: Елин Пелин (1906 г.)

 

 

Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен,
в стари томове заровен над проклетата наука,
и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден,
чух внезапно, отчетливо - и внезапно се почука -
„Гост навярно“ - аз казах си, отведнъж услушан в звука,
           казах, стреснат аз от звука.

 

Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.
От камина върху пода отблеск огнен си играйше...
Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно
търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка
по изгубена Ленора - безпощадната си мъка,
           на мечтите мои звука.

 

Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше;
в тъмнината ръце страшни се простираха към мене;
и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.
И сърцето мое болно. Но... внезапно се почука.
„Гост навярно“ - си помислих, отведнъж услушан в звука,
           „Гост - другар наминал тука!“

 

И опомнен се изправих и високо се обадих:
„Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми,
в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух;
и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“
И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се -
           Вред тъмница непрогледна...

 

И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило,
и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня...
Мрак и хаос безконечен!... Но кат вик от хор далечен
прозвуча за миг „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка
Мой бе шепот тоз „Ленора“ - отзив тих на мойта мъка -
           И загина в мрака звука.

 

Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян,
и вратата аз притворих... Но внезапно се почука...
Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен,
вятър блъска недоволен - и се бие във капака.
Глупав е подобен страх - вятър блъска се в капака,
           вятър си играе в мрака...“

 

Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.
Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна,
шумно мина край стените в тая стая на бедите,
обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен,
върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно,
           като мой приятел ближен...

 

Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
           Гарван гракна - Нивга вече!

 

Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме
тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен...
Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье,
във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече,
прати клетнику, оставен от надеждата далече.
           Птица с думи - Нивга вече.

 

Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада,
и повтаряше без милост своя проговор жестоки,
и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово,
че стори ми се навеки той на него ме обрече...
„Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече...“
           Гарван гракна - Нивга вече!

 

От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян:
„Дълго време той живял е у клетник безумен някой,
кого вечно са терзали зли несрети и печали,
който в песните си вечно - теглилото го обрече
един припев да повторя - теглилото го обрече,
           един припев - Нивга вече.

 

И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.
Що? - аз мислех - той предрича, що вещае, що нарича
гарван черен, съдник страшен? - Участта ли ми предрече,
участта ли ми сирашка - в това слово той изрече
           грозно слово - Нивга вече.

 

Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.
Тъй при нея аз облегнат - бе отдавна и... далече,
да стоя обичах дълго - бе отдавна и далече -
           не ще бъде - Нивга вече!

 

И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен,
сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни,
на душа успокоенье вливаше това каденье,
и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече,
пий, нещастнико, опий се - цяр найде за сявга вече!“
           Гракна гарван - Нивга вече!

 

О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ?
Бурята ил Сатаната са те пратили при мене -
о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая,
ще ли още да страдая - докога ми Бог обрече?
Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“
           Гракна гарван - Нивга вече!

 

О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ!
Във небето те заклевам, в името на Страшний съд -
Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая,
Ще мога ли да узная аз Ленора там далече?
Ще намеря ли Ленора - там при ангелите вече?
           Гарван гракна: Нивга вече!

 

И от шлема на Палада гледаше ме без пощада...
Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...
Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата!
Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече!
           Гарван гракна: Нивга вече!

 

И прониза ме с очи, и остана да стои си
Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен...
Тая сянка оттогава на душа покой не дава,
Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече...
           Не ще бяга - Нивга вече!...

 

 

 

 

Прочети също:

 

Пародиен превод на „Гарванът“ на Кр. Димитрова и Вл. Трендафилов - 1992

 

Превод на „Гарванът“ на Спас Николов - 1967

 

Превод на „Гарванът“ на Георги Михайлов - 1945

 

Превод на „Гарванът“ на Велико Боев - 1988

 

Превод на „Гарванът“ на Любен Любенов - 1993

Електронна публикация на 04. февруари 2006 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]