Езра Паунд

поезия, есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ПЕСНИТЕ

 

Езра Паунд

 

Превод от английски и коментар: Олга Николова

 

         Като една от най-трудните и противоречиви творби на двадесети век, „Песните“ на Езра Паунд изискват бавно и съсредоточено четене, както и широка култура. За читателя, който иска да продължи да си спи спокойно, не нося шишенца с вълшебен еликсир. Няма нищо по-умопомрачаващо от четенето на безброй анотации върху имена и събития (достъпни, така или иначе, в почти всяка енциклопедия). Ако читателят не се интересува от Малатеста или Елеанор Аквитанска, датата на раждане и преразказа на живота в два реда нямат голям шанс да пробудят интерес. Дори точно обратното, особено когато става дума за дати на раждане и кратки преразкази в големи дози. Вероятно „Песните“ на Паунд са не толкова популярно четиво точно защото американските литературоведи (в надпревара за удобни кресла в слънчеви кабинети), убедени в полезността на своя пчелно отдаден труд, са обсипали цветята с предпазни факти – да не би да не прокарат догодина. Академичните труженици често смятат, че ако не беше тяхната упоритост, то навън нямаше да има природа. И аз съм академик, тъй че зная за какво говоря.

 

         „Песните“ на Паунд имат нужда от коментар, но много по-малко отколкото може да предположи читателят, свикнал да разбира (или поне да се опита да разбере) всяка дума в текста, сякаш една такава изчерпателност би имала край, или сякаш творба от този фрагментарен тип не е покана за безкрайно четене.

 

 

         Встъпителни думи на преводача към „Песен първа“

 

         „Песните“ започват с посещение. Омировият Одисей  (син на Антиклея) след едногодишен престой на острова на Кирка, посещава царството на мъртвите, където Тирезий, прорицателят, му предсказва, че ще успее да се върне в Итака, но сам, тъй като ще изгуби всичките си другари. Самият Паунд в ред 68 се обръща към отдавна (вече четири века) мъртвия Андреас Дивус, в чиято книга поет и читател незабелязано са били погълнати. Поетът, от началото на песента дотук, ни е превеждал от латински, тъй както преди него, на свой ред Дивус от старогръцки. Сгъстената звучност на стиха, алитеративността, изкарва като пяна по гребена на вълните старогерманските слоеве на езика. Кървавите доспехи и бледите девойки биха могли да са загинали не на средиземноморски бряг, а в редовете на някой староанглийски епос.

 

         Поет, преводач, изследовател – литературовед в пълния смисъл на думата – Паунд в края на песента навързва няколко фрагмента от омирови химни, откъслеци от същия том (издаден от печатница „Вечели“ 1538г.), но в превод не на Дивус, а на Дартона (критянин), фрагменти, които очевидно витаят в мислите след като дланта вече е затворила корицата.

 

         Тези фрагменти са видимо разнообразни: едни са в превод, други са в оригинал на латински. Например „оrichalchi“ – дума, която по случайност звучи подобно на „орехови“ и означава „медно-златни“ (в оригинала на Дартона обиците на Афродита са от мед и злато) – е дума, пропътувала от старогръцки през латински в английски, но в текста е запазена на латински, вероятно с идеята, че ще бъде разпознаваема дума особено за тези запознати с химните към Афродита. Култът към богинята на любовта произлиза от остров Кипър (според някои източници). На латински „мед" се нарича „кипърски метал.“ Очите на Афродита по-късно Паунд ще нарече „меденоруйни“ (Афродита също така е смеещата се и смехо-творната богиня: hilariter в латинския на Дартона, прилагателно често употребявано от Катул в неговите епиталамии, mirthful в превода на Паунд, дума предполагаща радост; читателят може би ще види прилика между звънтящия смях на Афродита и отблясъка на слънчевите средиземноморски лъчи по повърхността на мед или злато).
         Cypri munimenta sortita est обозначава владенията на Афродита, кипърски крепости или височини. Короната на богинята, очевидно направена от мед и злато, изобразявала крепостни стени (във втория омиров химн, цитиран в песента, тя прелъстява Анхис и така ражда Еней, митичния основател на Рим). За крепостни стени и жени които се разхождат по или покрай тях по-късно.

         Група студенти веднъж ме попитаха защо всички тези алюзии и думи и фрази на чужди езици. В отговор аз ги попитах дали помнят реплики от любими филми.
         Както вече става ясно, много от думите в текста на Паунд са заредени с предистория, дали лингвистична или митична. Тази предистория, този лингвистичен заряд на фразата, не е нещо което се научава наведнъж. Бележките на преводача тук са само начало.
          „Книгата трябва да е кълбо светлина в ръката.“

 

 

 

    ПЕСЕН ПЪРВА

     

    И сетне слязохме към кораба,
    Килът удари вълните, ширна се божественото море, и
    Сложихме мачта, опънахме платна на тоз черен кораб,
    Качихме овците на борда, и телата ни също
    Натежали от плач, и откъм кърмата ветровете
    С магията на Кирка, благокосата богиня,
    Подеха ни напред с издути платна.
    Сетне насред палубата седнали, с вятър натиснал румпела,
    С опънати платна, се носихме над морето до края на деня.
    Слънцето си легна, сенки запълзяха по целия океан,
    Стигнахме тогава пределите на най-дълбоки дълбини,
    Земята на кимерите, и обитаеми градове
    Покрити в гъстомрежна мъгла, нивга непронизвана
    От светлоносен блясък
    Нито звезди в простора гледат земята от небесата
    Най-черна нощ простряла се там над злочести хора.
    Океанът потече обратно, пристигнахме тогава на мястото
    Уречено от Кирка.
    Тука извършиха обреди, Перимед и Еврилох,
    И като изтеглих сабята от пояса
    Изкопах дупката лакът широка;
    Принесохме възлияние за мъртъвците на всекиму поред,
    Първо медовина и после сладко вино, бяло брашно смесено с вода.
    Сетне обърнах се с много молитви към болнавите лица на смъртта;
    Както уговорено, в Итака безплодни биволи от най-добрите
    За жертвоприношение, жертвената клада отрупана догоре,
    Една овца само за Тирезий, черна да е и водач на стадото.
    Тъмна кръв потече в рова,
    Души наизлязоха от Ереб, трупове мъртвешки, на невести
    На младежи и на старци препатили много;
    Души очернени с неотдавнашни сълзи, девойки крехки,
    Мъже многобройни, наръгани с бронзови остриета на пики,
    Бойна плячка, с окървавени оръжия още в ръка,
    Струпаха се тези много около мен; с врява и рев,
    Аз пребледнял, извиках на мойте повече животни да доведат;
    Изклах стадото, овци заклани с бронз;
    Полях мехлем, извиках към боговете,
    Към Плутон силния, и възхвалих Прозерпина;
    Извадил от ножницата тесна сабя,
    Седнах да разпъдя страшните но безсилни мъртъвци
    Докато не чуя Тирезий.
    Но първо Елпенор дойде, нашият приятел Елпенор,
    Непогребан, изхвърлен на широката земя,
    Тялото което оставихме в къщата на Кирка,
    Неоплакан, незагърнат в гроб, защото други мъки ни тласнаха напред.
    Жален дух. И аз извиках забързано:
    „Елпенор, как стигна до този тъмен бряг?“
    „Пешком ли ти нас дето сме с кораб изпревари?“
             А той тежко:
    „Лоша съдба и изобилно вино. Заспах на чертога на Кирка.
    Като слизах по стълбата непредпазлив,
    Паднах върху една подпора,
    Разбих си тила, душата замина си в Аверн.
    Но вий, повелителю, спомнете си за мен, неоплакан, непогребан,
    Съберете ми тялото, в гроб покрай брега, в камъка надпис:
    Лежи тук човек без сполука, но с име овековечено.
    И веслото, което сред другари люшках, забийте отгоре.“
    И Антиклея дойде, но я отблъснах, и после Тирезий, прорицателят от Тива,
    Държеше златен жезъл, разпозна ме, и заговори пръв:
    „Пак ли ти? Защо, човече злощастен?
    Лице в лице с мъртъвците лишени от слънце в тоя мрачен край?
    Отдръпни се от рова, дай ми кървавото питие
    Та да ти разгадая.“
                И аз отстъпих назад,
    И той укрепнал с кръвта, сетне рече: „Одисей
    Ще се завърне у дома, напреки злобния Нептун, над тъмно море,
    Всички спътници ще изгуби.“ И сетне Антиклея дойде.
    Лежи си спокойно Дивус. Ще рече, това е Андреас Дивус,
    Издаден officina Wecheli, 1538г., превод на Омир.
    И той отплава, покрай сирени и оттам навътре в морето и надалеч
    И при Кирка.
                Venerandam,
    Както казва критянинът, със златната корона, Афродита,
    Cypri munimenta sortita est, звънтяща от радост, orichalchi, със златни
    колани и панделки на гърдите, ти със тъмните клепачи
    Която носиш златната клонка на Аргейфонт. За да тъй:  

 

 

 

         Встъпителни думи на преводача към „Песен втора“

 

         В есе върху ранни ренесансови преводи на Омир, Паунд казва: „При Омир две особености на стиха остават непреведени: великолепната ономатопея, като по морски бряг прилива на вълните и отлива в

 

παρα θινα πολυφλοίσβοιο θαλάσσης

 

непреведено и непреводимо; и второ, неподправеният ритъм на речта; абсолютната сигурност, че думите употребени, да речем, от Ахил, когато се обръща към Агамемнон, със сърце страхливо кат на заек и лик посърнал кат на псе, следват естествената музикалност на нормален говор.“
         В „Песен Втора“ водата, водната струя, чистата форма на струята, или размътената пяна по повърхността, символизират, най-просто казано, добра поезия и не толкова добра поезия. Жаби и фавни се надпяват в края на песента. В началото Паунд се надпява с Робърт Браунинг.
         Още в ранните си стихотворения Паунд се състезава с Браунинг, най-интересния за него английски поет на деветнадесети век, чиито драматични монолози Паунд смята за формално поетично изобретение. И двамата поети се интересуват от епична и от трубадурска поезия. Епичната поема на Браунинг върху живота на известния трубадур Сордело е за Паунд едно от големите постижения на кристална чистота на речта, без тежко многословие, без орнамент. Но тя поставя и въпрос – възможно ли е все още да се пише епос?

 

         В началните варианти на „Песен Първа“ и „Песен Втора“, разговорът с Браунинг е много по-явен (и по-непохватен). Паунд се обръща директно към Браунинг:

    „Познавах един човек, къде не е важно:
    Роден във ферма, копнеел за живопис,
    Баща му го задържал да работи на фермата;
    Нямал късмет – оженил се, четири сина;
    Три умрели, четвъртия го пратил в Париж –
    Десет години в школата на Жулиан и по ателиетата,
    Десет години живот, картините му на показ в салоните,
    Името му започнало да се споменава в пресата.
                      И когато го срещнах,
    Върнал се отново в бащината Индиана,
    Освен разпоредител в киното,
    Боядисваше местния магазин и скара бира,
    Или прищевките на местния доктор за рамка на камина,
    Овце – махат вълна пълна с бълхи –
    На местния доктор овчия пасторал;
    Обожаваше Пюви, и на семейството си отплащаше
    Каквото бяха дали за него, говореше за градове в Италия,
    За местното достойнство на Перуджа,
                бленуваше своя ренесанс,
    Ето това е моят Сордело!“
    (краят на стар вариант на Песен Втора)

 

         Сордело (който е от Мантова, на провансалски Lo Sordels si fo di Mantovana) е известен и с това, че отказал наградата от пет замъка предложени му от Чарлз Първи, крал на Анжу, Неапол и Сицилия. Рекъл, че той се смята много по-богат с поезията, която твори.

 

         Песен втора се характеризира с тъй-наречените от Хю Кенър сюжетни рими („Ерата на Паунд” (1971) на Хю Кенър остава ненадмината в анализа на английския модернизъм). Един образ се прелива в друг, една идея се превъплъщава в друга. Така първо Со-шу (измислено име), после тюлен. Келтският бог на морето Лир се слива със старогръцкия Океан. Елеанор Аквитанска е неразличима от омировата Елена, корабокрушителна (ελεναυς (еленаус)), градоразрушителна (ελεπτολις (елептолис)), както игрослови Есхил. Сухожилията на Посейдон се римуват с мускулите на пантери, появили се из прозрачния въздух в разказа на Акет (от ред 116 до 275 в песента Акет пресъздава отвличането на Дионис от пирати; откъсът се базира на „Метаморфозите“ на Овидий, където Акет се опитва да вразуми упорития цар Пентей; Пентей не го слуша, не вярва в божествеността на Дионис и плаща за това с главата си; пиратите са превърнати в риби, виж Медон и Ликабант в ред 260 и в ред 269).

 

         Освен тематични и образни рими, песента използва контраст. След буйната сцена на прелъстяване (Тиро е изнасилена от Посейдон) следва сцена на мир, слънчев пек и благост. След страховитите хищни котки на Дионис, в прозрачните плитчини се появява морска Дафна; незнайно същество, подгонено от тритони, е превърнато в красиво подморско цвете (Паунд измисля този нов мит).
         Контрастът тук е също между действителен образ и митичен образ, сякаш реални детайли от пейзажа (птици, пек, скала) предизвикват митични видения. И тъй Протей, божеството което може да приеме всеки образ и подобие, не е изненада в последната строфа.  

 

 

    ПЕСЕН ВТОРА

     

    Проклет да съм, Робърт Браунинг,
                само един „Сордело“ може да има.
    Но Сордело? Моят Сордело?
    Lo Sordels si fo di Mantovana.
    Со-шу размъти пяна по повърхноста на морето.
    Тюлен лудува в белокълбести пръски по скалите,
    Лъскава глава, дъщеря на Лир,
                очи като от Пикасо
    Под черна гугла, гъвкавата дъщеря на Океан;
    И вълната се излива в браздите на плажа:
    „Елеанор, ελεναυς и ελεπτολις !“
    И горкият Омир сляп, сляп, като прилеп,
    С добър слух, слух за многошумието на морето, в шепота на старците:
    „Остави я да се върне при корабите,
    Да се върне сред гръцки лица, да не вземе зло да ни сполети,
    Зло и по-голямо зло, и проклятие да не прокълне наште деца,
    Походка, да, с божествена походка
    И с лице на богиня
    и с глас сякаш дъщеря на Схеней
    И гибел върви с всяка нейна крачка,
    Остави я да се върне при корабите,
                да се върне сред гръцки гласове.“
    И лей поток покрай плажа, Тиро,
    Усукани ръцете на морския бог,
    Жилави мускули от вода, сграбчили я, в струйна клопка,
    И синьо-сивото стъкло на вълната над тях като шатър,
    Ослепителна синева на водата, студена стихия, тесен обръч.
    Тих пясък потъмнял от пек,
    Чайките отварят крила,
                поклъвват между пера на верев;
    Бекаси дошли за редовната си баня,
                изпъват широко стави,
    Простират мокри крила в омара,
    А край остров Хиос,
                вляво от пътя за Наксос,
    Корабовидна скала изцяло обрасла,
    водорасли облепили ръбовете,
    И жар виненочервена сияе в плитчините,
                сноп лъчи играят като в огледало.

     

    Корабът пусна котва в Хиос,
    спряхме за питейна вода,
    И покрай вира в скалите момче замаяно със сладко вино,
                „До Наксос? Да, ша те закараме до Наксос,
    Айде скачай юначаго.“ „Не е оттук пътя!“
    „Оттука, ле, оттука е пътя към Наксос.“
                И аз рекох: „Това е почтен кораб.“
    И бивш каторжник от Италия
                ме блъсна в предните щагове,
    (Търсен за убийство в Тускания)
                И всичките двайсет срещу мене,
    Обезумели за шепа робски пари.
                И изведоха кораба от Хиос
    И отклонихме се от курса...
                И момчето дойде на себе си, отново врява,
    И отправи поглед над перило,
                гледа на изток, гледа пътя за Наксос.
    Божа хитрост тогава, божа магия:
                Водовъртеж, а корабът непоклатим,
    По греблата бръшлян, царю Пентей,
    грозде, не от семе родено, а от морска пяна,
    Отвора на палубата бръшлян затисна.
    Аз, Акет, наистина бях там,
                и богът беше до мене,
    Водата се цепи под кила,
    Огромни вълни се удрят отзад напред,
                дирята от пяна вместо от кърмата от носа,
    И лозини пълзят по планшира, дърво в лоза се превръща,
    И едри ластари наместо въжета,
                листа заключват веслата,
    Тежък ствол наместо дръжки,
    И от нищото, дъх,
                топъл дъх ми погали петите,
    Зверове като трепет на сенки в стъкло,
                невидим замах на опашка.
    Мъркане на рис, зверове, с мирис на пирен,
                наместо корабен лъх на смола,
    Животинско душене и меки лапи по палуба,
                проблясват очи в черния въздух.
    Небето надвиснало, сухо, не вилнее,
    Животинско душене и меки лапи по палуба,
                коляното ми козина отърква,
    Шумолят въздушни очертания,
                сухи облици в ефира (aether).
    И корабът сякаш вдигнат кил на строежни греди,
                провеснат като вол на ковашки ремък,
    Ребра запрени здраво в стапел,
                грозд грозде по щифт и въже,
                козина дава форма на въздух.
    Безжизнен полъх придобива мускул,
                тънка ловкост на пантери,
    Ягуари душат на борда лози филизи,
    На люка отпреде дебнат пантери,
    А морето наоколо дълбокосиньо,
                в сянка ръждиво-зелено,
    И Лией тогава: „Отсега, Акет, моите олтари,
    Без страх от робия,
                без страх от хищна котка,
    Пазени от моите рисове,
                с грозде хранени леопарди,
    Тамян е моето благоухание,
    лозите растат в моя чест.“

     

    Гладка сега водата във веригите на рула,
    Черна муцуна на морска свиня,
                където преди бе Ликабант,
    люспи покриват гребците.
                И аз почитам бога.
    Видях каквото видях.
                Когато доведоха момчето, аз казах:
    „Има нещо божествено у него,
                но кое божество не зная.“
    И ме хвърлиха в щаговете.
    Видях каквото видях:
    лицето на Медон като лице на риба,
    Ръцете смалени на перки. А вий, Пентей,
    По-добре слушайте Тирезий, и Кадъм,
                че инак късметът ще ви избяга.
    Люспи покриват слабините,
                рис мърка над морска шир...
    И година след това,
                сред винен морски цъфтеж бледа,
    Ако се наведеш от скалата,
                корал лице под багрена вълна,
    под водно вълнение розобледност,
                Илитирия, на атола хубава Дафнa,
    Плуващи ръце превърнати в клони,
    Кой знае коя година,
                от коя тайфа тритони в бяг,
    Загладени вежди, видени, и полу-видени,
                сега са костна неподвижност.

     

    И Со-шу размъти пяна в морето, Со-шу също,
                използва месечината за прът...
    Гъвкава се обръща водата,
                сухожилията на Посейдон,
    Тъмна синева и кристал,
                стена от стъкло над Тиро,
    Тесен обръч, подвижност,
                блясък стихия от морска връв,
    Сетне тиха вода,
                тиха в беж пясък,
    Морски птици протягат крила,
                пляскат в кухини на скала и пясък
    Оттек вода под дюнен гребен;
    Отлив в бързей стъклоискрен под лъчите,
                Хесперида бледна,
    Сив върха на вълната,
                вълната, цвят на пукнато грозде,

     

    Маслина сива наблизо,
                надалече, дим сив в улей скала,
    На рибояд крилата като розова сьомга
                хвърлят сива водна сянка,
    Кулата като едноока гъска
                източва шия над клони маслини,

     

    И чули сме как фавните Протей гълчат
                сред мирис на сено под листак маслини,
    И с фавните жаби се надпяват
                в полуздрача.
    И...

 

 

 

         Встъпителни думи на преводача към „Песен трета“

 

         „Nec Spe Nec Metu“ – „нито с надежда, нито със страх,” с тези думи завършва песен трета. „Нито с надежда, нито със страх” (ами чрез действие) било мотото на Изабела д’Есте, изписано в нейните покои в замъка в Мантуа. Фамилията д’Есте била близка с фамилията Гонзага, едните покровители на Тициан, другите на Мантеня. И вече пет века дворците тънат в прах, коприните в дрипи, само фантоми от предишно величие, а западната цивилизация затъва в лихварство (или кредит както сега наричаме същото явление). В песен XII Паунд презрително критикува банките, които инвестират само в банки, за да произвеждат още повече банки. Стерилен цикъл, пагубен за духа и за изкуствата, който стои в ярък контраст с италианския ренесанс според Паунд. В противодействие поетът ще въведе Конфуций в песните. Знанието, Конфуций казва, а Паунд превежда, „пуска корени чрез избистрянето на процеса, чрез който човек умее да погледне право в сърцето и да действа спрямо това което вижда,“ „нито с надежда, нито със страх“. Конфуций в песен трета е само загатнат („сивите стъпала водят под кедрите“).

 

         Диалогът с Браунинг продължава в песента. Паунд сяда на стълбите пред Догана, старата митница на Венеция (Браунинг също споменава стъпалата на дворец в „Сордело“). Поетът тук е беден и млад. Спомня си, че Браунинг говори за „девойки“, но той вижда само едно лице, „истинско” както изтъква в предишен вариант. Откъм Бученторо, най-вероятно лодка която се носи по канала или клубът за гребане с весла, който се намира наблизо, някой пее „Stretti“ („тежка прегръдка,“ една от онези песни дето раздвижват сърцето). Гледката се оживява. Старият свят, където игликата и здравецът се карат кой е по-красив, където в клоните краката си люшкат дриади, а по росата тичат самодиви, става не по-малко действителен от светлините украсили двореца Морозино. Хумаността на този стар светоглед е запазена в описанието (изненадващо модерно) на водата по гърдите в плавалните на Баден от ренесансовия  духовник Поджо (секретар на папата, лично преписал и спасил от забрава много древни латински текстове в многобройните си пътешествия из Европа през 15ти век, и тъй в основата на италианския ренесанс).

 

         Във втората част на песента се пренасяме в Испания. Моят Сид (Ел Сид, Руй Диас, Ел Кампеадор, все той), началото на чиято история е пресъздадено, е в испанската поезия еквивалент на балканския Крали Марко. „Песента за мой Сид” (епос от началото на 13ти век) – първите страници липсват от единствения запазен ръкопис – започва с хлопане по портата. Мой Сид, изпаднал в немилост, е прогонен от Бургос и Бивар, по заповед на крал Алфонсо I. Ел Сид събира чета смели юнаци и започва поход към Валенсия, която успява да превземе от арабите. За да спонсорира похода Мой Сид измамва двама лихвари, Ракел и Видас, като залага сандък пълен не със злато, ами с пясък. Споменът за Мой Сид, който е истински герой (в един епизод хваща лъва за гривата и го натирва обратно в клетката), все още живее в Испания. Когато Паунд отива в Бургос през 1906 година, едно момиче на девет години (Una niña de nueve años), с очи много черни, му отваря портата.

 

         За да продължи този испански епизод и да усили противопоставянето (или взаимодействието) на реалност и поетичен образ, Паунд споменава Инес да Кастро, която се жени за Педро, синът на Алфонсо IV Португалски. „Позицията на Инес е повод за ревност и интриги,“ пише Паунд.„Тя бива наръгана с нож и убита докато се моли за милост на Алфонсо. Когато Педро наследява трона, той наредил тялото на Инес да бъде изровено от гроба, и целият двор положил клетва, всичките португалски благородници минавали пред двойният трон на мъртвата кралица и нейния крал, и целували ръката, която нявга е била нейна. Сцената е изобразена в картина на показ в новата галерия в Мадрид, сред серия картини овековечаващи великолепните ужаси на испанското минало.“

 

 

    ПЕСЕН ТРЕТА

     

    Седнах на стълбите пред Догана
    Понеже гондолите бяха много скъпи, тази година,
    И нямаше ги „онези девойки“, имаше едно лице,
    И на двайсетина метра, от Бученторо, някой извиваше „Stretti“,
    И арките осветени, тази година, в Палацо Морозини,
    И имаше, или може да е имало, пауни в къщата на Кора.
                Богове витаят из синевата,
    Бодри богове, тоскански, от време преди роса за пръв път да е паднала.
    Светли: като ранно утро, преди още роса за пръв път да е оросила.
    Паниски, и в дъбравата, дриади,
    И в ябълките овошки, мелиди,
    Из цялата гора, и в листата гласове сборуват,
    Шепнат, и облаци над езерото се превиват,
    И по тях богове има,
    И във водата, като бадем бели плувкини,
    Трепти сребрена водата по зърната на гърдите,
                както отбелязал Поджо.
    Зелени вени в тюркоаза,
    Или, сивите стъпала водят под кедрите.

     

    Моят Сид спря коня пред Бургос,
    Пред портата с резба между двете кули,
    Хлопа с копието да му отворят, и детето излиза,
    Una niña de nueve años,
    В тесния пасаж отгоре, между двете кули,
    Чете му заповед на краля, voce tinnula:
    Никой да не говори с Руй Диас, ни да го храни, ни да му помага,
    Който престъпи сърцето му изтръгнато, на острие забучено на показ,
    И двете му очи извадени, и всичките му имоти да се изземат,
    „И тука, Мой Сид, виж печатите,
    Големия печат и всичко написано.“
    И той идеше от Бивар, Мой Сид,
    Дето ястреби не останали по стойките,
    Ни дрехи не останали в раклите,
    И остави сандъка при Ракел и Видас,
    Сандъка пълен с пясък, в заложната къща,
    Та да може да плати на дружината (menie);
    Проби си пътя до Валенсия.
    Инес да Кастро убита, и стена
    на места се рони, на места боята стои.
    Скръбна разруха, пигмент се лющи от камък,
    Или хоросан се лющи, стената - фреска от Мантеня.
    Дрипи от коприна, „Nec Spe Nec Metu“.

 

 

 

    г THE CANTOS OF EZRA POUND by Ezra Pound, copyright © 1934, 1937, 1940, 1948, 1956, 1959, 1962, 1963, 1966, and 1968 by Ezra Pound. New Directions Publishing Corp.

     

    г 2008 г. Олга Николова. Превод от английски и коментари.

     

    г Translation Olga Nikolova, 2008. All Rights Reserved.

     

Електронна публикация на 11. март 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]