Марсел Пруст

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Против Сент Бьов“ и други есета“

 

Марсел Пруст

 

Превод от френски: Юлиан Жилиев

 

 

Корица на книгата

Из „Против Сент Бьов“

 

 

 

VІІІ

 

Из „Методът на Сент Бьов“

 

 

        ...

 

        Книгите му, а повече от всяка друга Шатобриан и неговата литературна група, изглеждат като салони, в които авторът е поканил различни събеседници, разпитвани за личностите, които са познавали, и даващи свидетелските си показания, предназначени да оборят други и оттук да покажат, че за човека, когото имаме навика да хвалим, има още много да се каже, или за да наредят чрез тях този, който оспорва, в друга фамилия по дух.
        И не само между две посещения, но и у един и същ посетител има противоречия. Сент Бьов не се въздържа да не припомни някой анекдот, да не отиде да потърси някое писмо, да не призове като свидетел някой авторитетен и мъдър човек, който си е подгрявал краката с философия, но който иска само да привлече вниманието, за да посочи, че този, който току-що е изказал такова мнение, преди е имал съвсем друго.
        Г-н Моле, с цилиндър в ръка, припомня, че Ламартин, когато научил, че Роайе-Колар се е кандидатирал за Академията, спонтанно му писал с молба да гласува за него; но в деня на избора гласувал против него, а един друг път, след като гласувал против Ампер, изпратил г-жа Дьо Ламартин да го поздрави у г-жа Дьо Рекамие.

 

 

*

 

 

        Тази толкова повърхността концепция, както ще видим, не се променя, но изкуственият идеал е завинаги изоставен. Нуждата го задължава да се отрече от този живот. Принуден да подаде оставката си като управител на Библиотеката Мазарини, трябвало е, за да живее, да поеме курс лекции в Лиеж, след това да пише Понеделници-те за Конститюсионел. От този момент нататък свободното време, което е желал, е изпълнено с упорита работа. “Не мога да не си спомням – ни казва един от секретарите му – как известният писател сутрин на тоалетната си маса нахвърляше с молив в ъгълчето на някой вестник факт, идея, цяло изречение, което му е хрумнало и на което мислено избира мястото, където трябва да го вмъкне в съчиняваната статия. Пристъпвах; налагаше се да запази ъгълчето, откъснато от вестника, повод да се отклони. Г-н Сент Бьов ми казваше: “На такова и такова място, вижте “това, което ще сложа...” Влизаше в задълженията ми на секретар да си припомням в един момент, още от сутринта, без подготовка, преди дори да сме се заловили за работа, статията, която се пишеше от два дена. Но майсторът бързо ме въвеждаше в същността, а и отдавна бях свикнал с тази пъргавина на ума му.”
        Без съмнение, тази работа го е принуждавала да се откаже от куп идеи, които, може би, ако се бе придържал към мързеливия живот, какъвто отначало е ценял, никога не биха се родили. Изглежда, че е бил поразен от ползата, която някои умове могат да извлекат по този начин от необходимостта да произвеждат (Фабр, Фориел и Фонтан). В продължение на десет години всичко, което е пазел за приятели, за самия себе си, за едно дълго обмисляно произведение, което явно никога не е било написано и което е било длъжно да приеме някаква форма, непрестанно се излива от него. Тези резерви, в които държим скъпоценни мисли, тази тук, около която е трябвало да се оформи роман, тази там, която би могъл да развие в поезия, друга такава, чиято красота веднъж е почувствал, се надигат от дъното на мисълта му, докато е чел книгата, за която е трябвало да говори, и смело, за да направи дара по-красив, е пожертвал най-скъпия си Исаак, върховната си Ифигения. “Правя стрела от всяко дърво – заявява той, – изстрелвам последните си аргументи.” Може да се каже, че при фабрикуването на тези фойерверки, които в продължение на десет години ще изстрелва всеки понеделник с несравним блясък, той е внасял материал, вече прахосан, за по-трайни книги. Но добре е знаел, че всичко това не е било изгубено и че – тъй като малко от вечното или поне от трайното е влизало в композицията на тази мимолетност – тази мимолетност би могла да се сгъсти, да се събере и хората да продължат да извличат от нея трайното. И в действителност това е станало с тези книги, толкова забавни понякога, дори понякога наистина приятни, които доставят моменти на толкова истинско развлечение, че неколцина, сигурен съм в това, искрено биха отнесли до Сент Бьов онова, което е казал за Хораций: “Сред модерните народи и особено във Франция Хораций се е превърнал в нещо като наръчник по вкус, поезия, практическа и светска мъдрост.
        Заглавието им Понеделници ни напомня, че те са били за Сент Бьов трескавата и прекрасна работа от една седмица, славното пробуждане на това понеделнишко утро в тази малка къща на улица “Монпарнас”. Понеделник сутрин, в часа, когато през зимата денят все още бледнее над спуснатите завеси, той е отварял Льо Конститюсионел и е усещал, че в същия момент думите, които е избрал, донасят в немалко парижки стаи новината на брилянтните мисли, които е открил, и събуждат у мнозина това възхищение, което изпитва към себе си този, който е видял да се ражда у него една идея, по-хубава от онова, което някога е чел у другите, и която го представя в цялата му сила, с всички тези детайли, които самият той отначало не е забелязвал, в пълна светлина, също и със сенки, които влюбено е галил. Не е изпитвал, несъмнено, вълнението на дебютанта, който, след като е очаквал от много време статия във вестника и никога не я е намирал, когато го е отварял, накрая се отчайва, че не се появява. Но една сутрин майка му, влизайки в стаята му, е оставила до него вестника с по-разсеян вид от обикновено, сякаш в него няма нищо любопитно за четене. Ала все пак го е оставила съвсем близо до него, за да не може да пропусне да не го прочете, и бързо се е оттеглила, изтласквайки припряно старата прислужница, която тъкмо е щяла да влезе в стаята. И се усмихва, защото е разбрал, че обичната му майка е пожелала той да не заподозре нищо, да изпита цялата изненада на радостта си, да е сам в наслаждението и да не бъде смущаван, докато чете, от думите на други и принуден от гордост да крие радостта си от онези, които недискретно биха искали да я споделят с него. В същото време над бледнеещия ден небето е с цвят на жарава, в мъгливите улици хиляди вестници, още влажни от пресата и размекнати призори, пресни, по-хранителни и по-вкусни от топлите козуначени кифли, които човек ще начупи – край още светещата лампа – в кафето с мляко, ще отнесат мисълта му във всички жилища. Той праща да купят други екземпляри от вестника, за да пипне с пръст чудото на това удивително размножение, вмъква се в душата на нов купувач, отваря с непредубеден поглед този друг екземпляр и открива там същата мисъл. И както слънцето – издуло се, преизпълнено, засияло – е изскочило с внезапния и лек устрем на наедряването си над моравия хоризонт, така той тържествуващ вижда във всяко съзнание мисълта си, в същия час, да се издига като слънце и да го обагря от край до край с цветовете си.
        Сент Бьов вече не е бил дебютант и вече не е изпитвал тези радости. Но при все това в зимното разсъмване е виждал, в леглото си с високи колони, г-жа Дьо Боан отваряща Льо Конститюсионел; мислел си е, че в два час? Канцлерът ще дойде да я види и да поговори за това с нея; както, може би, същата вечер е отишъл да чуе една дума от г-жа Алар или от г-жа Д’Арбувил, които биха му споделили какво мислят. И така неговите статии са му изглеждали като арка, чието начало е в мисълта му и прозата му, ала чийто край потъва в съзнанието и възхищението на читателите му, там, където тя завършва своята дъга и получава последните си оцветки. В не една статия се срещат от тези изречения, които, потръпвайки, четем във вестника при отчета на Камарата: “Г-н Председателят на Съвета, Министър на вътрешните работи и вероизповеданията: “Ще видите...” (Бурни протести отдясно, гръм от аплодисменти отляво, продължителен ропот.)” и в чиято композиция указанието, което ги предхожда, и емоционалните маркери, които ги следват, също присъстват като съставна част, подобно на думите, произнасяни в действителност. С “ще видите” изречението съвсем не е завършило, то едва продължава и “бурни протести отдясно и т.н.” е краят му, по-красив от средата му, достоен за началото му. Така журналистическата красота не е изцяло в статията; откъсната от съзнанията, в които завършва, тя е само една счупена Венера. И тъй като тъкмо от тълпата (тази тълпа била тя и елит) получава окончателния си израз, този израз е винаги леко вулгарен. Именно с мълчаливото одобрение, което си представя у един или друг читател, журналистът мери думите си и намира равновесието между тях и мисълта си. Ето защо творчеството му, написано с несъзнателното сътрудничество на другите, е по-малко лично.
        Както преди малко видяхме Сент Бьов да вярва, че животът на салоните, който му е харесвал, е бил необходим на литературата и я е пренасял през вековете, било чрез двора на Луи ХІV, било чрез клуб по време на Директорията, по същия начин този творец през цялата седмица, който често не си почива дори в неделя и получава в понеделник възнаграждението си от слава за удоволствието, което доставя на добрите съдници, и ударите, които нанася на лошите, възприема цялата литература също като вид понеделници, които може би ще бъдат препрочитани, но които трябва да са навреме написани с грижа за мнението на добрите съдници, за да се хареса, и без прекалено да разчита на потомството. Той вижда литературата в категорията на времето. “Известявам ви за един интересен поетически сезон – пише той на Беранже. – Очакваха ни на дуела...” И тъй като притежава прекрасна антична мъдрост, добавя: “Впрочем, това почти не е тази поезия, с която по-специално аз си служа; също не е и вашата, това е тази на шумните, опиянени генерации, които не придирят кой знае колко.” Разказват, че, умирайки, се питал дали ще обичат по-късно литературата, и казал на братя Гонкур по повод на Госпожа Жервезе: “Завръщате се напълно свежи и с големи очаквания. Този роман за Рим ще дойде съвсем навреме и ми се струва, че литературното мнение по отношение на вас е в състояние на пробуждане и осведомено любопитство, при което трябва само едно талантливо попадение, за да доведе до голям успех.” Литературата му изглежда като нещо фиксирано във времето си и което заслужава това, което е заслужавала личността. Общо взето, за предпочитане е да играе голяма роля на политик и да не пише, отколкото да бъде недоволен политик и да пише книга за морала... и т.н. Не е ли като Емерсън, който казваше, че трябва да впрегне в колесницата си една звезда. Той се старае да впрегне в нея това, което е най-незначителното, политиката: “да сътруднича на едно голямо социално движение ми изглежда интересно”, казва той. Връщал се е безброй пъти към съжалението, с което Шатобриан, Ламартин, Юго са се занимавали с политика, но в действителност политиката е по-чужда на техните произведения, отколкото на неговите критики. Защо, казва той за Ламартин, “талантът да е извън това”? За Шатобриан: “Тези Мемоари са недотам приятни всъщност и в това е големият недостатък. Защото, що се отнася до таланта, посред случаите на лош вкус и всевъзможни злоупотреби, каквито впрочем се откриват в почти всички съчинения на г-н Дьо Шатобриан, се долавя на немалко страници в тях проблясъкът на майстора, почеркът на стария лъв, внезапни извисявания покрай чудновати лекомислия, както и пасажи с една прелест, с една вълшебна изящност, в които се разпознава похватът и тонът на магьосника...” “Не бих могъл всъщност да говоря за Юго.”

 

        ...

 

 

Из „Дни на четене"

 

 

І

 

Гьоте

 

        Нещата, за които обикновено говорят книгите ни, издават какво ни е вдъхновявало и човек скоро забелязва онова, което неотстъпно е занимавало мислите ни. Пейзажът има изключително значение у Гьоте. Често стигаме до място, откъдето се открива широка и разнообразна гледка. От върха на една невисока планина пред нас се простират долини със селца и красива река, над която блести зората на утрото. Не по-малко ни харесват и различните любителски сбирки, галерии с картини, кабинети по естествена история. Човек чувства, че всички тези неща са събрани тук не просто за удоволствие, а че са дълбоко свързани с интелектуалния му живот, че усърдието на мисълта му, действителната й цел е била да разбере в какво наистина се състои това удоволствие, което те му доставят (защото, преди всичко, именно чрез едно по-висше по същността си удоволствие умът ни е завладян от нещата, чието значение по такъв начин ни е показано), и оттам да определи въздействието им върху съзнанието. Въпреки че значението им често е оспорвано от персонажите и макар че един от тези, които са му най-симпатични, е млад човек, обичащ да разсъждава върху истините, без да се бои да изпада в дидактичност или да прибягва до висотите на красноречието, което му позволява по-точно и категорично да установи отношенията между нещата и реалността, това все още не е достатъчно, за да схванем цялата Гьотева мисъл. “Защото”, следвано от една максима, не са му достатъчни и на него. Често повествованието бива прекъсвано от извадка из дневника, от книгата с Мисли на един от персонажите. Тези мисли, според Гьоте, целят да покажат присъщите безпокойства на съзнанието му. Но фактът, че самият персонаж е с такъв характер, че животът за него е точно такъв, а не друг, има дотолкова връзка с Гьоте, доколкото и тази извадка от дневника с персонажа. Той единствено ни показва вечните въпроси, които не му дават покой. Без съмнение, една или друга мисъл от дневника трудно може да се отнесе до живота на персонажа. Питаме се какво ли е могло да я породи, но част от събитията остават неизвестни. Така книгите на Гьоте не могат да реконструират за нас съществуването му, но носят, подобно на дневник, писан за себе си, яркия печат на мислите, които са допадали на ума му. Защото не нашият дневник, а нашите книги са това, което ние пишем за себе си, за нашия истински “аз”.
        Изкуствата и средствата, чрез които човек се усъвършенства в тях, заемат голямо място в романите на Гьоте. Изкуството на актьора, изкуството на архитекта, изкуството на музиканта, изкуството на педагога тук играят важна роля и сред всички тях най-вече това, което наистина е изкуство. Трудността да се постигне общност, в която всеки е подготвен да участва, очевидно го вълнува като неотделима част от самата същност на артистичното усилие. Оттук и вниманието към импровизираните социални комедии, към първото представление, в което Вилхелм Майстер иска да играе и не знае какво да каже, към тази церемония на зидарите, в която всеки иска да вложи нещо в основите, но сварен неподготвен, не знае какво да вложи. В Родства по избор голямо място е отделено на парковото и строителното изкуство. Показано е колко безполезно пожертвани са не един и два живота за тези изкуства поради погрешната гледна точка към тях, както и че начинът, по който един ум, Гьотевият например, схваща ролята на перспективата или разположението на надгробните паметници в едно гробище, може да се окаже едно от нещата, към чиято дълбока истина сме чувствителни, така че непрекъснато се връщаме към нея, стараейки се да я разберем и да превърнем в символи мислите си за нея чрез персонажите и повествованията. Изглежда също, че потребността да символизира чрез церемонии това, което за нас е същностно, невидимо, церемонии алегорични, които ни се виждат толкова хладни и толкова маловажни, е била от голямо значение в очите на Гьоте. Въпрос, по който би било абсурдно да се спори отвлечено, тъй като всеки от нас е подчинен на фактите, посредством които вдъхновението и духът на истината съжителстват в него. За някого – ароматите, които му припомнят миналото и го пренасят в поезията, за друг – нещо друго. Така в Родства по избор и във Вилхелм Майстер виждаме страни модели, където чудновати храмове са посветени не на древни богове, а на това, което трябва да бъде обожавано, и където добродетелите са чествани със специални празници и с такива зрелища, които могат да укрепят добрите човешки наклонности.
        Естествената история, изглежда, е била за духа му отрицателен полюс, както за някои хора разгулът, за други критичният ум, за трети луксът и удоволствието, с една дума, онова, което отдалечава вдъхновението, което е несъвместимо с истинското ни развитие. Много мисли се отнасят до лудостта и мястото й, също така голямо, което заема сред човешките реалности и сред света на видовете с необичайните му и смущаващи аспекти. Светът, като в театър на марионетки, е така подреден в тези романи, че се чувства как Гьоте държи в една мистериозна точка краищата на конците, с които ги води. Впрочем, в това е и чарът на неговите персонажи. Стаите приличат на малки театри за деца. В кабинетите има картини или инструменти. Посред разказа се вмъква друг разказ на един от персонажите, на свой ред прекъсван от основния. Между персонажите умишлено няма нито една фигура, която би могла да бъде отделена, те просто са “двама любители на театъра” (Вилхелм Майстер) или “двама души, за които моралът не съществува” (графът и баронесата в Родства по избор). Персонажите се появяват в началото, но за да се върнат едва в края или да се мярнат на едно-две места в драмата. Често и виждаме участващите лица да се събират само в края, който им е предварително известен, така че посрещането им се превръща в нещо твърде мистериозно. И най-сетне, различни събития са предзнаменования за това, което трябва да се случи. Някои персонажи символизират определена черта на човешката природа, която явно е интересувала Гьоте: излишния показ на престорена активност у жените (Филине, Луциане в Родства по избор). А ролята си на водач и съдник авторът прехвърля и разпределя между различни персонажи, един вид специалисти по отделни морални въпроси (като Митлер в Родства по избор и обществото от Кулата във Вилхелм Майстер).

 

 

        ...

 

 

 

 

 

---

 

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“!

 

Книгата предстои излезе на български език в началото на месец декември с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. декември 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]