Река Ман Вархеди

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

Левият крак на нападателката е животозастрашаващ

 

Река Ман Вархеди*

 

Превод от унгарски: Моника Гълъбова

 

         Една гореща лятна утрин се събуждам с усещането, че съм Лионел Меси, играча на FC Barcelona. Слънцето тамън изгрява, всичко в стаята оранжавее. Със съпруга ми лежим един до друг голи. Надигам се от леглото и заставам пред огледалото. Не се плаша, въпреки че точно той ме поглежда от отсрещната страна. Кестенявата коса е полепнала по челото ми, трапчинка на брадичката, чип нос. Известно време се наблюдавам изпитателно с малките си кръгли очи, след което, какво друго бих могла да сторя - лягам обратно. Заспивам с надеждата, че мъжът ми ще ме приеме и такава.
         Когато отново идвам на себе си, стенният часовник показва осем. Мъжът ми пъшка, едва издържа топлото. Аз също. Все така голи се отправяме към кухнята и лягаме на прохладния мрамор. Изведнъж се сещам за сутрешната си преживелица. Обръщам се към съпруга си, и първото ми изречение за деня е, че насън съм била онзи футболист, Меси, а той ме гледа и се подсмихва. Харесва му. Чувства се сякаш съм сънувала нещо приятно, свързано с него.
         Надвечер се разхождам до градския парк. Играе футбол с приятелите си, а аз се каня да почета книга, седнала отстрани на игрището, отвреме-навреме надигам поглед и виждам как търчи и ми намига, когато вкара гол. Винаги е било така. Но сега, щом видя топката едвам свалям очи от нея, сякаш са ме омагьосали. Напразно се опитвам да се съсредоточа върху книгата, не става, интересува ме единствено топката. Когато едно от момчетата я изритва извън игрището, скачам и се втурвам подире й. В първата минута си представям как ще я хвана с ръце, даже леко се притеснявам ще мога ли да я метна чак до тях.
         Когато я достигам обаче, краката действат вместо мен. С непознат професионализъм десният ми крак подритва топката, а с левия я запращам. Полетът и е дъгообразен, има изисканост в него, направо не ми се вярва, че аз съм го направила. С недоумение гледам подире й, докато мъжът ми и приятелите му ми се смеят доволно. Поне от петдесет метра съм я върнала на игрището.
         Когато отново сядам до книгата си, някой пита защо не се включа в играта. Вдигам рамене, никога не съм играла, страх ме е, че ще се нараня. Мъжът ми маха вяло с ръка, да не се боя, ще внимават, и без това не играят сериозно, никой от присъстващите не е същия пъргавелко както преди петнадесет години, така че - споко.
         - Ще подавам, честна дума - хили се единият от аверите му.
         - Ела, добре ще ти се отрази малко тичане - казва мъжът ми.
         Оставям книгата и пристъпям на игрището.
         От първата секунда топката ми се лепи. Повеждам към вратата, надигравайки собствените си съотборници. Вкарвам гол, на който публиката в парка рядко е била свидетел. В действителност танцувам с топката, подхвърлям я насам, отправям я натам, сякаш имам периферно зрение, даже и назад подавам точни пасове. От десет удара, девет са вкарани. Удивително.
         Час по-късно зарязваме играта. Чувствам, че спокойно бих издържала още, но на момчетата вече много им се ще да пийнат по една бира. Хилим се на изпълненията ми на игрището.
         - Ако бе започнала да играеш преди десет години имаш ли си и идея къде щеше да си сега? - въздиша съпругът ми. На мига започва да съжалява, че съм жена. - Ако беше момче, още на шестгодишна възраст щеше да стане ясно що за блестящ талант си.
         Боя се, че не е прав. По-рано не съм давала каквото и да било свидетелство за усет към топката. Бях тромава пъзла. В часовете по физическо в училище задължителната игра на баскетбол или волейбол подчертано ме изтощаваше. Намирах отборните игри за твърде бързи и изнервящи. На седемнайсет ме изритаха от балетната школа, след което за дълго време си останах подозрителна към всяко физическо движение. Само балетът ми се удаваше, но и той не достатъчно.
         Слава Богу, това отдавна вече е минало, преживях провала, завърших университета и се уредих в администрацията. Докато все още учех, се омъжих, и от доста години вече, за да подготвя тялото си за бремеността, ходя на йога. Подържам се чудесно, времето не ми се отразява, само малко. Мечтая си за тристаен мансарден апартамент, с тераса на покрива и климатик, с вградени гардероби в антрето, с миялна в кухнята, някой ден ми се иска и един ортопедичен кокосов матрак в леглото.
         - Тази работа с футбола сама си я привлякла в живота си. Задай си въпроса защо не си се събудила с мисълта, че имаш тристаен апартамент - на терасата на едно кафе най-добрата ми приятелка повдигна рамене. Толкова.
         Всеки втори ден мъжът ми ме увещава да ходим да поритаме. Когато се прибирам от работа и без това съм уморена, но отдавна не го бях виждала толкова въодушевен. Иска да ме учи на някакви номера, но скоро става ясно, че до един ги знам всичките. Вкъщи ми показва видеа с най-добрите голове от историята на футбола, в повечето случаи усещам, че и аз ги мога. Бързо свикваме с мисълта, че съм страшно умела. Заиграваме се и с други, установявам, че понякога е по-добре да се сдържам. На някои не им понася, щом ги отвея от игрището. Стават агресивни, запращат топката към мен, или ме пращат у дома да готвя.
         На игрищата в парка играят най-вече момчета, малко са момичетата. Когато се запознавам с неколцина от тях, ми споделят, че идват отдавна и се упражняват доста, за да приучат краката си към движенията, които на момчетата им се удават напълно естествено. Занимават се с футбол от ранно детство, нищо чудно, че така са попили движенията.
         Вече час ритаме, когато пристига. Ниска, жилава, набита, косата й е късо подстригана и гелосана назад. Носи черна фланелка, къси черни гащета и черни бутонки. С майсторлък плюе люспите на семките докато преценява играта. Аз съм на врата, не се откроявам. След няколко минути засмяна пита дали може да се включи, и след кратка загрявка изскача на терена. Освен че е опитна, играе и умно, докато финтира се оглежда спокойно наоколо - на кого да подаде, използва оградата, за да върне топката към себе си. На практика вкарва гол от средата на игрището. След това изпуква с врат и боксира във въздуха, изглежда точно като боксьор. Сякаш това е цената на умението й да играе така добре. Легна ми на сърцето, съжалявам я заради илюзиите й и заради строгата й упоритост, стягам си връзките, махам се от вратата и й показвам на какво съм способна. В края на играта отбягвам погледа й, тя обаче идва при мен и се представя. Казва ми, че съм изключително кадърна и ме кани да отида в клуба, в който играе, вероятно ще ме вземат.
         Въобще не би ми хрумнало да ходя в някакъв си клуб, що за абсурдна идея! Съпругът ми ме убеждава, изглежда си мечтае да стана професионален футболист. Ти си луд, казвам му, няма шанс! Само това остава, след работа да ходя на тренировки! Преди заспиване си мисля за съдбата, но щом затворя очи виждам единствено топката пред себе си.
         След това събитията забързват ход. Взимат ме в клуб, ходя на мачове и тренировки, вкарвам супер много голове и няколко месеца по-късно забелязвам, че вече играя в женската селекция. На шведския европейски шампионат, където печелим сребърен медал, известни клубове искат да ме купят. Напускам работа. Чуждестранните вестници все по-често пишат за мен, смятат ме за гения на епохата, уподобяват техниката ми с тази на Меси.
         Датския Fortuna Hjoring ме назначава. С мъжа ми се местим в слънчева къща, където ни очаква най-невероятният ортопедичен матрак. Идната година отборът ми печели Шампионска Лига, а разбирачите присъждат победата на мен. Казват, че играя два пъти по-добре и от най-добрите. Ритам като мъж. Може би тъкмо затова ме застигат все повече нападки, мнозина се пробват да ме уличат във факирство. Копенхагски студент пише дисертация за мен. Скоро ръководството на FIFA започва да умува какво да прави с моя случай. В крайна сметка взимат революционно решение, сложен е край на забраната за преминаване от женския в мъжкия футбол и обратно. В следващата минута ми телефонират от Real Madrid и съобщават, че са склонни да платят значителна сума за мен.
         Начеваме август месец в Испания. Жена играе на поста на Кристиано Роналдо. Леко се притеснявам. Наистина не ми се ще да разочаровам запалянковците на Мадрид. На първия ми мач, на който играем срещу намиращия се в изключително добра форма - Valencia, успявам да изиграя две брилянтни ситуации с гол, но и те се стараят, в края на второто полувреме резултатът е два на два. След което - в 93-та минута - с прекрасен свободен удар отбелязвам гол, тълпата полудява, приветстват ме като герой. Повечето от съотборниците ми са по-млади от мен с няколко години, но въпреки това, благодарение на ниския ми ръст и на младежкия ми израз гледат на мен като на най-малката - малката сестричка на всички. Ако някой отбележи гол, аз съм тази, която награбват, тичат с нея около терена и подхвърлят във въздуха. На домашния карнавал през февруари се обличам като коала, получава ми се толкова добре, че на мига избират коалата за клубен талисман.
         Независимо от всички голове и победи женското ми присъствие в Реал и това, че печеля почти толкова, колкото са давали на Роналдо преди мен, безпокои мнозина. Във FIFA пристигат множество оплаквания, някои настояват специалисти да изследват какво въздействие върху футбола е оказало пребиваването ми в Real Madrid. Но благодарение на влиятелни хора нищо не се предприема.
         Търсят ме от Adidas, после и от Gucci, за да рекламират обувките си с мен. Модната индустрия ме открива. Работя за най-големите компании. Неколкократно обявявам, че не съм склонна да рекламирам единствено чантите на Louis Vuitton. Когато един репортер ме пита защо, му отговаря само толкова: защото са боклуци. Сякаш модните списания смъкват десетилетен товар от плещите си, тези две думи така ги ентусиазират, наистина са боклуци, пишат с огромни букви за тъжно-кафявите чанти Louis Vuitton.
         ELLE ме избира за жена на десетилетието.
         Мнозина се учудват, но съпругът ми се чувства прекрасно в новия ни живот. Родителите ми и клюкарските вестници предричат, че връзката ни не ще удържи товара и неравенството, но за щастие грешат. Истината е, че без него не бих могла да стана, камо ли да отида на терена. Той ми е не само партньор, но и мениджър. Основава фондация кръстена на мое име за децата от третия свят, и след време започва системно да посещава Африка като посланик на UNICEF.
         Когато за първи път се срещам с Лионел Меси играем El Clasico с Barcelona. Отдавна да съм забравила онзи си сън, но все още живее ярко в паметта ми. Сега, щом виждам носа, брадичката, врата или ръцете му чувствам, че това са части на моето тяло, принадлежат ми, аз ги управлявам. Мачът започва, двата отбора се нахвърлят един върху друг, ту аз, ту той бележи гол. Не може да се каже кой от двама ни е по- добър, няма как да се изчисли.
         Няколко дена по-късно се срещаме на една гала-вечеря, където от главата до петите съм издокарана в Dior. Получаваме награди, раздаваме награди, смеем се пред фотоапаратите, но когато камерите се скриват, той спира да се смее и само ме гледа като куче. Не разбирам какво иска. Може би е влюбен в мен? Кълна се, в най-скоро време ще го отвея от игрището.
         Мъжът ми се прибира от една от UNICEF обиколките си, а аз се чувствам отвратително при вида на снимките с измършавели африкански деца, които прегръщат крака му.
         - Искам деца - избухвам в плач - Винаги съм искала деца!
         - Ще имаме дете - утешава ме той. - Още не му е дошло времето.
         - Но вече съм на трийсет и пет! - изревавам отчаяно.
         Трябва да ходя на тренировки, нямам време да напускам, а не съм добре. Плача, крещя, кълна се пред съпруга си, че ще зарежа Мадрид, ще зарежа всичко и ще стана професионална майка. Разбира се, не мога да сторя нищо подобно, договорът ми не изтича скоро, а в него съм дала обещание, че няма да забременявам.
         Нямаме друг избор освен осиновяването. Минават няколко месеца и в слънчевия ни дом едно след друго пристигат децата. Не искам семейство-дъга, като това на Анджелина Джоли, моите деца са бледи, източноевропейчета с кисели изражения. Независимо от желанията ми обаче, веднага оприличават многолюдната ни фамилия на нейната.
         Унгарският политически елит дълго време не може да вземе решение как да ме третира. От правителствения бюджет издават албум с унгарските футболни легенди, но името ми не е споменато в него. Не ме викат в унгарската селекция, макар и в доста форуми да бях упоменала, че бих отишла с удоволствие. Няколко журналисти сравняват случая ми с този на Пушкаш.
         Изкарвам още три фантастични години в Real. Последната зима играта ми е по-пасивна, клубът се колебае дали да удължи договора ми, даже и птичките чикчирикат за оттеглянето ми. Съжаляват, че съм имала едва няколко години. Но какви години само бяха! Има още хляб в мене, но виждам, че действително не съм била убедителна в последно време. Тогава ме търси Manchester United, казвам им, че съм уморена, но те настояват, отговарят ми, че имам нужда от нови предизвикателства. Показват ми записи, които според тях доказват, че съм в по-добра форма отколкото когато и да било. Озовавам се в United.
         Светът не е виждал такъв повторен разцвет, така добре играя. До голяма степен благодарение на мен печелят английското първенство и Шампионска Лига, където в решаващия мач бием точно Real, не съм склонна да празнувам отбелязаните срещу стария ми отбор голове.
         Обичам да живея в Англия, прохладното време ми се отразява добре в началото. Имаме шикозна къща и изтънчена градина. По същото време на мен и на семейството ми ни се налага да се движим в бронирана кола. Поне веднъж седмично съм на корицата на Sun, милиони следват публикациите ми в нета. На четиридесет съм, но не изглеждам и на двадесет и осем. Искат да съм рекламно лице на кремове за бръчки, но отхвърлям предложенията. Планирам да напиша книга за естествената грижа за красотата.
         Легенда съм.
         Логично би било някой ден да дойде краят на всичко. На пръв поглед нищо не личи, но аз го усещам. Махам за сбогом на MU, обявявам оттеглянето си, но тогава получавам неустоимо предложение от Саудитска Арабия, и решавам - ще пробягам още една обиколка. С мъжът ми се шегуваме, че с изкараните тук пари можем да платим държавния дълг на Унгария. Децата ми са вече ученици, учат с частен учител у дома. Не ми се ще да ги давам в местното училище, странни са тези араби. Милея по Европа, играта не ми е достатъчна, не издържам още дълго. След две години тегля чертата.
         Стига, баста, това беше.
         Трудно е да си у дома. Нищо не ми хрумва, само се излежавам на канапето. Има безброй възможности пред мен, казва съпругът ми, мога да стана треньор, да напиша автобиографията си, да създавам дрехи. Мога да се върна в администрацията, казвам аз, и поне на това се смеем. Трябва да се установим някъде, но заради известността не е толкова лесно. Що за живот ще живеем?
         - Не искам децата ми да бъдат малки Парис Хилтънчета.
         Мъжът ми сяда до мен, хваща ръката ми. Трябва да ми каже нещо, започва. Пробожда ме усещането, че отдавна чакам този разговор. Имал връзка с бавачката, начева и очите му се насълзяват. Няма проблем, и аз спах с шефа на клуба, но не значеше нищо, наистина - нищо.
         - Да се пренесем и да заживеем както навремето - казва той.
         Въздишам.
         - Така и не получих Златната топка - продумвам.
         - Няма как да имаш всичко, скъпа - отговаря, не става.
         Гледаме се.

 

 

 

---

 

 

* Река Ман Вархеди (1979) за първия си сборник с разкази получава редица литературни стипендии. Книгата има изключителен успех и е преиздавана неколкократно. Тя е унгарският представител на тазгодишния European First Novel Festival. - бел. прев.

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. септември 2015 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]