Дж. К. Роулинг

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Вакантен пост“

 

Дж. К. Роулинг

 

Превод от английски: Венцислав К. Венков

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

 

         Когато Бари Феърбрадър умира на четирийсет и няколко години, градчето Пагфърд изпада в шок. На пръв поглед Пагфърд е олицетворение на английската идилия с калдъръмения си пазарен площад и древното абатство, но онова, което се крие зад красивата фасада, е град на бойна нога. Богати воюват с бедни, юноши воюват с родителите си, съпруги – със съпрузите си, учители – с учениците си... Пагфърд не е онова, което изглежда. А овакантеното от Бари място в градския съвет скоро разпалва най-голямата война, която градът е виждал. Кой ще вземе връх в избори, заредени със страсти, подмолност и неочаквани разкрития? „Вакантен пост“, големият роман за малкото градче, е първият роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Той е дело на една неподражаема разказвачка.

 

 

 

 

         Бари Феърбрадър нямаше никакво желание да излизат за вечеря. Цял уикенд го мъчеше главата, а на всичко отгоре гонеше и срока за редакционното приключване на местния вестник.
         Но по вдървеното и необщително поведение на съпругата му по време на обяда бе заключил, че картичката му за годишнината от брака им не бе смекчила престъпното му усамотяване от сутринта в работния кабинет. Не помагаше и фактът, че пишеше не за някой друг, а за Кристъл, която Мери, въпреки всичките си твърдения, никак не обичаше.
         – Изгарям от желание да те изведа някъде на вечеря, Мери – излъгал бе той, за да стопи леда. – Деветнайсет години, деца! Деветнайсет години, а майка ви изглежда по-хубава от всякога.
         Мери поомекна и му се усмихна, при което Бари се беше обадил в голф клуба – хем беше наблизо, хем със сигурност щяха да им запазят маса. Стараеше се да създава поне дребни удоволствия на жена си, особено откакто беше осъзнал, че след близо две десетилетия съвместен брак редовно я разочароваше по отношение на по-важните неща. Не че го правеше умишлено. Просто двамата имаха коренно различни възгледи по това, кое е най-важното в живота.
         Четирите деца на Бари и Мери отдавна бяха надраснали възрастта, в която да се нуждаят от гледачка. Бяха зяпнали в телевизора, когато за последен път си взе довиждане с тях; единствен Деклън, най-малкият, се извърна, погледна го и махна с ръка за сбогом.
         Главоболието не спираше да блъска зад ушите му, докато изкарваше колата на заден ход от дворната алея и подкара през симпатичното им градче Пагфърд, където се бяха преместили след сватбата. Спуснаха се по „Чърч Роу“ – стръмната улица, по чиито две страни се редяха най-скъпите къщи в цялата си викторианска пищност и солидност, свърна покрай псевдоготическата черква, в която навремето гледаха двете им близначки в мюзикъла „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“, и прекоси площада, откъдето ясно се виждаше черният скелет на порутеното абатство – доминантата в силуета на градчето, кацнала на върха на хълма и сливаща се с теменуженото небе.
         Въртеше волана по познатите му завои, но в главата му се въртяха единствено неминуемите грешки, допуснати от бързане да довърши дописката, която току-що бе пратил по имейла до редакцията на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Трудно му се удаваше някак си да предаде в писмен вид словоохотливостта и чара си.
         Голф клубът бе на някакви си четири минути път от площада, току зад онази граница, в която градчето правеше последните си издихания под формата на стари селски къщи. Бари паркира микробусчето пред клуб-ресторанта „Бърди“ и изчака за секунда до автомобила Мери да си мацне пак червило. Хладният вечерен въздух погали лицето му. Загледа как контурите на голф игрището се разтапяха в здрача и се запита защо всъщност продължава да поддържа членството си. Слаб играч беше – и замахът му не струваше, и хендикапът му беше висок. Да не говорим колко много други неща му запълваха времето. Не помнеше друг път така да го е боляла главата.
         Мери угаси лампичката над огледалцето на сенника, слезе и затвори вратата. Бари натисна вграденото в ключодържателя бутонче за автоматично заключване; токчетата на жена му затракаха по асфалта, системата за заключване на автомобила изписука, а Бари си рече, че може и да спре да му се повдига, след като похапне.
         В този миг мозъкът му се разцепи от неизпитвана никога дотогава болка, сякаш през главата му премина топуз за рушене на сгради. Почти не усети как се охлузиха коленете му, когато опряха в студения асфалт; черепът му се обля в огън и кръв; агонията бе непоносима, при все че му се наложи да я понесе, тъй като все още му оставаше минута до пълното забвение.
         Мери изпищя – и не спря да пищи. Откъм бара дотичаха неколцина мъже. Един се върна на спринт да види дали в сградата не е останал някой от пенсионираните лекари, които членуваха в клуба. Като чуха суматохата, съпружеската двойка познати на Бари и Мери зарязаха ордьоврите си и хукнаха да помогнат с нещо, ако могат. Съпругът повика по мобифона 999 „Спешна помощ“.
         На линейката й бяха нужни двайсет и пет минути, тъй като идваше от съседния град Ярвил. Когато най-сетне синята й пулсираща светлина обля мястото на събитието, Бари лежеше неподвижен и нереагиращ с глава в локвата, която бе повърнал; до него клечеше Мери с разкъсан на коленете чорапогащник, стискаше ръката му, ридаеше и шепнеше името му.
         – Дръж се да не паднеш – обяви Майлс Молисън, застанал насред кухнята в една от големите къщи по „Чърч Роу“.
         Едва бе дочакал да стане шест и половина, че да се обади. Изкарал бе отвратителна нощ – продължителни периоди на будуване, накъсани от кратка неспокойна дрямка. В четири сутринта усети, че и жена му е будна, и си поприказваха известно време в тъмното. Но още докато обсъждаха онова, на което им се беше наложило да са свидетели, и се мъчеха да прогонят заселилата се в тях смътна уплаха и шок, Майлс усещаше вътрешно лекия гъдел от мисълта как ще съобщи вестта на баща си. Мислеше първо да изчака до седем, но страхът да не го изпревари някой го подтикна рано-рано към телефона.
         – Какво има? – прогърмя гласът на Хауърд с леко металичен оттенък; заради Саманта Майлс бе включил спикърфона. А тя, с цвят на кафяв махагон под бледорозовото си халатче, се бе възползвала от ранното им събуждане да нанесе още една шепа автобронзант върху избеляващия си естествен тен. Из кухнята витаеше смесеният аромат на нескафе и синтетично кокосово масло.
         – Феърбрадър умря. Снощи. Колабира току пред голф клуба. Ние със Сам тъкмо вечеряхме в „Бърди“.
         – Е, как така ще умре? – изрева Хауърд.
         Интонацията му подсказваше, че може и да е очаквал някаква драматична промяна в състоянието на Бари Феърбрадър, но чак пък да умира...
         – Колабира на паркинга – повтори Майлс.
         – Боже мили – рече Хауърд. – Та той нямаше дори петдесет! Божичко!
         Майлс и Саманта го чуваха как диша като уморен кон. Винаги се задъхваше сутрин.
         – И от какво? Сърцето ли?
         – Не. Май нещо мозъчно ще се окаже. Придружихме Мери до болницата и...
         Но Хауърд бе престанал да го слуша. Майлс и Саманта го чуха как извърна глава от слушалката:
         – Бари Феърбрадър! Умрял! Майлс се обажда!
         Майлс и Саманта отпиваха от кафетата си и чакаха Хауърд да се върне към разговора. Зейналият халат на Саманта разкриваше очертанията на едрите й гърди, почиващи върху положените на кухненската маса ръце. Прилаганият отдолу натиск ги караше да изглеждат по-големи и по-гладки, отколкото бяха в свободно състояние. В горния край на цепката позавехналата кожа оформяше ситни бръчици, които вече не изчезваха при отпускане. В по-раншните си младини бе прекарала доста часове по солариумите.
         – Какво? – попита върналият се на линията Хауърд. – Какво викаш за болницата?
         – Двамата със Сам отидохме дотам с линейката – произнесе с максимална отчетливост Майлс. – Заедно с Мери и с покойника.
         На Саманта й направи впечатление, че втората версия на Майлс набляга повече на така наречените „търговски“ аспекти на случая. Не че го винеше. Та нали именно това бе отплатата за отвратителното им преживяване – да имат правото да разправят какво е било. Надали ще се изличи някога от паметта й: воят на Мери; полуотворените очи на Бари над нахлузената му като намордник кислородна маска; тя и Майлс се мъчат да разчетат изражението на фелдшера; друсането в цялата теснотия; матовите стъкла; ужасът.
         – Боже мили! – потрети Хауърд, без да обръща внимание на тихите въпроси на Шърли иззад гърба си, посветил цялото си внимание на Майлс. – И какво викаш? Гътна се на самия паркинг, а?
         – Мда! – рече Майлс. – Още щом го зърнах, ми стана ясно, че с нищо не може да му се помогне.
         Това беше първата му лъжа и при произнасянето й извърна поглед от жена си. А тя си спомни как едрата му ръка прегръщаше утешително тресящите се рамене на Мери: „Ще се оправи... Ще му мине...“.
         Но пък откъде да знае човек, отдаде Саманта в мислите си дължимото на Майлс, сред всичкото това слагане на маски и биене на инжекции? По всичко си личеше, че се мъчат да спасят Бари, и никому не беше ясно със сигурност, че положението е безнадеждно, до оня миг, в който младата докторка в болницата тръгна към Мери. Саманта и сега си спомняше с ужасна яснота голото, вкаменяло лице на Мери и израза върху очилатото лице на младата жена с пригладени коси и бяла престилка – спокоен, но и леко предпазлив... както правеха във всички телевизионни сериали, но когато се случи в действителност...
         – Съвсем не – разправяше Майлс. – Та те двамата с Гавин играха скуош само три дни преди това, в четвъртък.
         – И той никакви признаци не е проявил?
         – Ни най-малко. Яко отупал Гавин.
         – Боже мой. Ох, знае ли човек какво му е писано? Божа работа. Изчакай секунда. Майка ти иска да говори с теб.
         Тракане, подрънкване, после по линията долетя тихият глас на Шърли:
         – Ох, какъв ужас, Майлс! Вие как сте?
         Саманта отпи непохватно от кафето си; то взе да се стича от двете ъгълчета на устата надолу по брадичката, та й се наложи да избърше лицето и гърдите си с ръкава. А Майлс бе възприел онзи тон, с който редовно разговаряше с майка си: по-басов от обичайния, безпрекословен, невъзмутим, натъртен, нетърпящ глупости. Саманта обичаше, особено като си подпийне, да имитира разговор между Майлс и Шърли: „Не се притеснявай, мамо. Казва ти го Майлс – твоето мило войниче“. „Ох, миличък, обожавам те – толкова голям, смел и умен си ми“. Напоследък Саманта си позволи в един-два случая да го направи и пред други хора, с което ядоса Майлс и го постави нащрек, макар той да се правеше, че се смее. Последния път даже се бяха скарали по този повод в колата на път към дома.
         – Та казваш, че отидохте с нея чак до болницата, така ли? – чуваше се гласът на Шърли от спикърфона.
         Неее, мина й през ум на Саманта, по едно време ни писна и поискахме да слезем.
         – Поне това можехме да направим. Жалко, че не можахме с друго да помогнем.
         Саманта стана и се отправи към тостера.
         – Мери сигурно ви беше страшно благодарна – казваше Шърли.
         Саманта пусна с трясък капака на кутията за хляб и натика четири филии в процепите. Гласът на Майлс стана по-естествен.
         – Ами то, след като докторите съобщиха... потвърдиха, че е починал, Мери поиска да викнат Колин и Теса Уол. Сам им звънна, изчакахме ги да дойдат и си тръгнахме.
         – Голям късмет е извадила Мери с това, че сте били там – рече Шърли. – Татко пак иска да те чуе, Майлс. Давам му телефона. Дочуване от мен.
         „Дочуване от мен“, изговори негласно към чайника Саманта и завъртя глава. Изкривеното й отражение беше подпухнало след безсънната им нощ, а кафявите й очи бяха кървясали. В бързината да не изпусне съобщаването на вестта на Хауърд, Саманта бе омазала и клепачите си с автобронзант.
         – Я вземете със Сам да дойдете на вечеря днес – боботеше Хауърд. – Всъщност чакай... Майка ти ме подсеща, че довечера сме на бридж у Бълджънови. Така че минете утре. За вечеря. Към седем.
         – Ще видя – отвърна Майлс и хвърли поглед на Саманта. – Нямам представа каква е програмата на Сам.
         Тя обаче не му даде знак дали иска да ходят, или не. Майлс остави слушалката, а в кухнята се възцари някакво особено усещане за антикулминация.
         – Направо не могат да повярват – рече й, сякаш тя не беше чула целия разговор.
         Дъвчеха безмълвно препечените филийки и отпиваха от новоналятото кафе. Както дъвчеше, Саманта усети, че раздразнението й полека изчезва. Спомни си как се беше стреснала по никое време в тъмната спалня, с какво абсурдно облекчение и благодарност бе усетила присъствието на Майлс – едър и напълнял, вмирисан на индийски троскот и стара пот. После си представи как ще разправя на клиентките в магазина за човека, който умря пред очите й, и за милосърдното шеметно пътуване до болницата. Взе да съставя наум описания на отделните етапи на пътуването и най-вече на кулминационния момент с докторката. Младостта на изпълнената със самообладание жена бе поставила целия случай в още по-лоша светлина. Толкова ли не могат да назначат някой по-възрастен човек да съобщава такива новини на близките? Настроението й окончателно се подобри, като се сети, че на следващия ден й предстоеше среща с търговския пътник на фирмата „Шампетр“, в чийто глас по телефона бе доловила приятен лек флирт.
         – Време ми е да тръгвам – рече Майлс, допи си кафето и огледа през прозореца просветляващото утро. Въздъхна дълбоко и потупа жена си по рамото и отнесе празната си чиния и чашата към миялната машина. – Няма начин човек да не се замисли след такъв един случай, нали?
         И като поклати късо подстриганата си посивяла глава, излезе от кухнята. Понякога Майлс се струваше на Саманта направо абсурден и все по-тъп. Макар че сегиз-тогиз надутостта му й беше приятна – както й беше приятно за разни официални случаи да си слага капела. В днешното утро всъщност си беше съвсем на място човек да е сериозен и с известно достойнство. Дояде филийката си, разчисти посудата от закуската и продължи наум да доизбистря историята, която се канеше да снесе на своята помощничка.
         – Бари Феърбрадър е починал! – изрече задъхано Рут Прайс.
         Почти на бегом се бе качила по измръзналата градинска пътека, за да има на разположение поне още няколко минути със съпруга си, преди той да тръгне за работа. Дори не се спря в преддверието да си свали палтото, а така, както си беше, с шал през устата и с ръкавици, се втурна в кухнята, където Саймън закусваше с двамата им синове тийнейджъри.
         Съпругът й замръзна със залък препечен хляб на половината път до устата му, после бавно, театрално го върна в чинията си. Двете момчета, в училищни униформи, запрехвърляха с лек интерес погледите си от единия родител на другия.
         – Смятат, че е било аневризма – рече Рут, все още позадъхана, докато снемаше ръкавиците си пръст по пръст, размотаваше шала и разкопчаваше палтото си. Беше слаба, мургава жена с тежки, тъжни очи, на която строгата сестринска униформа страшно отиваше. – Припаднал в голф клуба... Сам и Майлс Молисън го докараха... после дойдоха Колин и Теса Уол...
         Излезе в преддверието да си закачи нещата, но успя да се върне навреме, за да отговори на въпроса на провикналия се Саймън:
         – Какво е това „ананевризма“?
         – А-н-е. Аневризма. Спукана мозъчна артерия.
         Пресегна се, включи електрическия чайник и взе да събира трохите по кухненския плот около тостера.
         – Вероятно е имал масивен мозъчен кръвоизлив. Горката му женица... Абсолютно е съсипана...
         Разстроена за миг, Рут се загледа през кухненския прозорец към свежата белота на падналата върху ливадата им слана, към абатството на отсрещния край на долината – контрастен скелет на фона на бледорозовото и сивеещо небе, и към величествената панорамна гледка – гордостта на дома им „Хилтоп Хаус“. Пагфърд, който нощем бе просто купчинка примигващи светлинки в тъмната долина под тях, вече се пробуждаше в мразовитата слънчева светлина. Рут обаче остана сляпа към всички тези красоти: умът й все още беше в болницата, където Мери излизаше от стаята, в която бяха вкарали Бари, лишен от всички ненужни вече животоспасяващи средства. Състраданието на Рут Прайс се изливаше най-свободно и искрено към онези, с които според нея си приличаше. „Не, не, не, не“, стенеше Мери, а инстинктивният й отказ да приеме истината бе отекнал в Рут, тъй като й бе дал възможност да мерне себе си в подобна ситуация...
         Чувствайки се почти неспособна да понесе тази мисъл, Рут се извърна към Саймън. Светлокестенявата му коса беше все още гъста, фигурата му беше почти толкова стройна, колкото я помнеше, когато той бе под трийсет години, и бръчиците в ъглите на очите му бяха просто привлекателни, но завръщането на Рут след дълго отсъствие към сестринската професия я бе изправило повторно към милионите начини, по които човешкото тяло може да спре да функционира. На младини гледаше по-абстрактно на тези неща; сега обаче си даваше сметка какъв късмет имат, че още са живи.

 

 

 

 

 

---

 

 

Първият роман на Дж. К. Роулинг за възрастни „Вакантен пост“ излиза на 17-ти декември 2012 г. с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 05. декември 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]