Алберто Руй Санчес

за него

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна литература

 

ЕСТЕТИЧЕСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ КАТО ПОЛИТИКА И КАТО ПОЕТИКА

 

Интервю с Алберто Руй Санчес, взето от Фелипе Варела и Алберто Кастелянос в списание Ла Компаниа де лос Либрос, издавана от Книжарниците Ганди, Мексико, януари 2002.

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Фелипе Варела: Първият въпрос, който бих ти задал, е, ако Хуан Амадо, главният герой на твоята книга На устните на водата, посети Мексико, къде би намерил желанието?
         Алберто Руй Санчес: Желанието е навсякъде, то е като свиеш в пресечката, там е, където най-малко го очакваш. Желанието не зависи само от градовете, но градовете, със слуката за срещания, която предполагат, правят да се намножат възможностите за запознаване с други лунатици.
         ФВ: В тази сага за Могадор кое е това, с което Тайните градини на Могадор допринася за двете ти предишни книги за този град и какво допринася за твоята проза?
         АРС: Всеки том от този цикъл за желанието е различна гледна точка към един микрокосмос, малко като куб, чиято вътрешност е видяна всеки път от различен прозорец. И в този смисъл във всяка една от книгите има различни приноси, различни ъгли. В Имената на въздуха се говори за женското желание. В На устните на водата, за мъжкото желание. И В градините на Могадор има спрягане на желанията, има предизвикване, което жената налага на мъжа, има въпрос за условията за срещане на двете желания. Друго, което присъства във всеки един от томовете, е че постепенно се узнава кой е разказвачът, защото, ако си спомняш, Имената на въздуха е написана от трето лице, и оттам не се знае кой е разказвачът. Тези, които я четат, може да помислят, че съм аз. Но в На устните на водата по някакъв начин се опровергава, че разказвачът съм аз, защото този, който реално разказва, е Ал Газали, човек доста възрастен и от друга епоха. От друга страна, Устните на водата изглежда написана от мъж в първо лице, Хуан Амадо, правещ портрет на всичките си мъжки желания, включително желанието да има много жени. А в Тайните градини на Могадор се оказва, че не мъж е написал историята, а жена, бабата на главния герой от Тайните градини на Могадор, която разказва с ирония живота на своя съпруг, Хуан Амадо, от първо лице. В такъв случай има един вид вита стълба и всеки път, когато изкачваме едно стъпало виждаме надолу с по-широка перспектива. Така структурата на съвкупността от романи образува спирала, която ни позволява да видим различни планове на разказа и да разбираме постепенно как всеки разказвач е винаги една маска. И поради това може да бъде видян от друг ъгъл. Не защото „маска" ще рече да „скриваш", а защото самата идентичност е маска, включително и желанието е маска, едно представяне, където всяка истина е относителна.
         ФВ: При този хибриден характер на литературните жанрове, ако някой те попита какво е това, което пишеш, поезия в проза или поетична проза, какво би отговорил?
         АРС: Бих ти казал, че това деление е културално. Не е разделяне, което е там, в самата творба. Например, в САЩ се прави рязко разграничаване между това, което те наричат 'нон фикшън', 'фикшън' и поезия. И сред 'фикшън' (художествена проза) не приемат лесно тип писане като моето, което им се струва прекалено поетично. Във френската култура не трябва да обясняваш на никого, че това е роман, защото са по-привикнали към това писане. В този смисъл Мексико има много повече връзки с френската култура, отколкото с англосаксонската култура, тъй като френската култура има много по-отворена литература и приема междинни жанрове много по-лесно. Така или иначе, аз първо пиша това, което имам нужда да напиша, а класификацията ще зависи от този, който го чете. Има такива, които са пожелали да класифицират книгите ми като поезия. И има такива, поискали да ги класифицират като роман. А те са и двете неща. Харесва ми много една фраза на Пиер Паоло Пазолини, който, когато го попитали какво е за него прозата, отговорил, че „прозата е поезията, която поезията не е". Какво иска да каже, че е друг тип поезия? От друга страна, схващам своята работа като писател не като някой, завършващ всеки път един роман или като тази на кинодеец, завършил филм. Започват една работа, завършват я и това е. За мене, моите романи имат нещо общо повече с работата на поета. Намесва се личният ми живот, по различни начини и с различни шифри, и моите книги се подхранват от моя живот и никога не свършват наистина: те са книги на поет, макар да се представят като романи, в които съм аз и са моментите от това, което виждам и преживявам. Пълни са с моменти, с които аз после правя една композиция, която може да бъде считана за роман. Но не се смятам автор на отделни книги. За мене животът е това, да изграждаш постепенно една цялостна творба, която има тайните си канали, която има порочните си начини да се свързва с моя живот. И в това съм много повече поет, отколкото романист.
         ФВ: Кой е най-живият спомен, който пазиш за Октавио Пас?
         АРС: За мене Октавио Пас беше много важно вълнуващо присъствие. Двете години и половина, през които работих ден след ден с него, бяха на голямо обучение. Научих се да му се възхищавам и да го почитам все повече. Бях работил във Франция близо до други интелектуалци, от които, когато пристигнах в Мексико, се възхищавах много повече, отколкото от Октавио, това бяха Мишел Фуко, Жак Рансие и най-вече Ролан Барт. Но Октавио се научих да почитам много над други личности.
         ФВ: В този момент от живота ти, обърнат към собственото си творчество, какво мислиш, когато поглеждаш назад?
         АРС: Че едва започвам да нахвърлям това, което искам да направя като разказвач. Че ми остава много да напиша. Много е странно, защото есеистичното ми творчество е много по-обемно, отколкото белетристичното и, разбира се, като всички, съм посветил много повече часове на четенето на други произведения, отколкото на това, което съм писал. Но аз не съм някой, който натрупва, тъй като винаги съм имал лоша памет. Когато гледам своите есеистични книги, си давам сметка, че минах през книгите, които цитирам, но никога не съм отдавал прекалено значение на ерудицията. Поради това се чувствам като някой, който минава през културата и й се наслажда, и може да я използва, за да прави есета, да я представя на останалите, да обмисля и разпространява една творба, но аз не натрупвам в паметта си всичко това. Така че цялото познание на Жид и на други писатели, за които съм писал, ме е белязало, оставило ми е дълбоки следи. Някои са влезли в тялото ми, дотам да се превърнат в моя творба, подхранвали са със своите угрижености собствените ми угрижености, но не е нещо, което да натрупвам като ерудит. Нещо повече, мога да ти кажа, че всеки път забравям повече това, което съм прочел. И включително постепенно забравям собствените си книги.
         ФВ: И сега, като спомена Жид, не се ли среща в твоето творчество, като литературно наследство, разочарованието?
         АРС: Не защото във Франция получих образование не само литературно, а и по политическа рефлекция и, по необходимост, всеки политически размисъл трябва да бъде критичен, защото в политиката е не само действието на хората за по-добро общество, а са също и всички низости и всички жестокости, извършени в името на утопиите. Тогава, да се изучава политика включва винаги едно разочарование, но те не трябва да бъде житейско разочарование, а трябва да бъде разочарование, което ти позволява да бъдеш критичен към която и да е утопия, която ти се представя. Така че аз не се считам за някой изключително депресиран и въпреки това съм писал много за меланхолията. Това е тема, която ме интересува и която съм чувствал като собствена. Та не е свързана само с политическото разочарование, а има нещо общо с меланхолията почти като метод на познанието, спасяващ ни от лесни възторгвания. Във Франция получих и философско образование и част от природата на всеки размисъл е добра доза скептицизъм и съмнение, което не ти пречи да се възторгваш от дадени неща, но винаги трябва да имаш съмнението под ръка.
         ФВ: И какво би допринесло на един мексиканец четенето на твоето творчество в наше време, когато изглежда скептицизмът е атмосферата, която ни обгръща?
         АРС: Добре, в Тайните градини на Могадор е налице, скрито и явно, волята на някои персонажи да намерят всекидневен рай. Явно е твърдението, че е възможно да се намери всекидневен рай без постоянна утопия, защото са менящи се градини, които имат крехкостта на желанието и крехкостта на любовната среща. Това е утвърждаване на живота, но в което се казва на хората „Нищо не е придобито завинаги, ако искаш рай, можеш да го намериш, но свършва за миг и трябва да започнеш отново незабавно да го търсиш и може би да го намериш отново". Тогава има скептицизъм, но в същото време има положителна позиция в смисъла, че се утвърждава възможността да си щастлив въпреки всичко. Но зависи много от въображението, което имаме, за да открием в този свят нашата възможност за рай. Сега, какво ще допринесе на хората конкретно? Не зная, защото всяка книга е протегната ръка, която читателят поема или не поема и когато ти протягаш ръка, личността, която взема ръката ти, чете по нея нещо повече или нещо по-малко от това, което си написал там. Винаги има известна тайна в книга, която се публикува, никога не знаеш как ще бъде възприета. Мене още ме интересува живо да видя какво ще стане с тази нова книга и как ще бъде прочетена, както положително, така и отрицателно. Представена беше на панаира в Гуадалахара и вече започнах да получавам писма от хора, за които означава нещо. Ще видим какво следва.
         Алберто Кастелянос: Отделно от литературното ти творчество, присъствието ти в толкова политизираните френски кръгове контрастира много с това, което правиш понастоящем. Не зная дали е много точно, но ми се струва, че забелязвам известно укоряване на политическата дейност. Съвсем обратното, сега предлагаш един естетически път.
         АРС: Аз мисля, че в моята страна, страна като нашата, модерността, която е необходима, много често е включвала отричането на естетическото измерение на живота. Важен политически акт е да се утвърждава значимостта на естетическото измерение и придобиването му наново. Ние имаме голямата привилегия то да е много живо не само у съвременните ни творци, у нашите хора на изкуството, а и при художествените занаяти. И това е едно измерение, което се е изгубило по много места и което имаме нужда да препотвърдим. И най-вече се променя, защото не е изолирано от съвременния свят. Много е важно преходът към модерността в Мексико да не забравя това естетическо измерение. Тогава повече от укоряване на политиката за мене да се утвърждава естетиката, която ни заобикаля в полиса, е едно предизвикателство пред всички нас. Искам да утвърдя това, което в Мексико ще пребъде при всички правителства, каквато и идеология да имат. И ако е това на Фокс, не твърде културен човек и пристрастен към варварството на модерността, трябва да се борим да утвърдим това естетическо и културно измерение, защото в екипа му има хора, които наистина са чувствителни към тези неща. И ако дойде после левичарско правителство, ако дойде също един Лопес Обрадор, който си е необразован човек и враг на културата, трябва да се утвърждават хората край него, за да са чувствителни към естетическото измерение на живота. Да се утвърждава естетическото извмерение на живота е да се утвърждава живота в ценности, които отиват отвъд политиката и това се превръща в политическо утвърждаване.
         АК: Но какво е това свързване между естетика и политика? Как се установява?
         АРС: Мисля, че се установява чрез чувствителността, с обучаване на чувствителността, вкуса и желанието за по-добър живот в естетическите му качества. Казвал е вече Октавио Пас, например, че сюрреализмът е не само движение, а една чувствителност. Тоест, отваряне към това, което виждаме и как го виждаме, за да разберем, че в живота има нещо повече. В този смисъл Франсиско Толедо се е превърнал в нещо като омбудсман, тоест, гражданска съвест, която защити естетическото измерение на град Оахака и самия щат. Неговата естетическа чувствителност се превърна в политическа борба в защита на града и обществения живот с естетическо измерение. Благодарение на Франсиско Толедо Оахака е изключителен град, независимо от богатството, което вече имаше. В Мексико имаме много градове като Оахака, които не са имали своя Франсиско Толедо, други, които са имали. И това е политически акт, който дава сила на града и на този, който го управлява, отвъд синдикатите и партията, към която принадлежи. Така че, чувствителността преобразява възможностите на политиката. Салинас съумя да използва изкуствата, за да привлече към Мексико чуждестранни капиталовложения. Фокс, като е доста беден културно, не си е дал сметка, че мексиканската култура би могла да му послужи много и че, добре управлявана, като се инвестира в нея по начин, който той не умее, би могла да бъде един от мостовете на Мексико към света, много по-мощен от митологията на демократичната промяна, защото това е митология, която излинява, когато се разкрие действителността на това, което наистина се променя и това, което не се променя. Докато истината на културната мощ и естетическото измерение на Мексико, каквито няма в същото съотношение никоя страна в Латинска Америка, и каквито нямат в същия обхват дори Съединените щати или Канада, би могло да бъде впечатляващо политическо и икономическо оръжие, което той не умее да използва. И това е много важно. Има неща, които ще работят повече в продължителен план. Градинарите и други работници, които отиват в САЩ, ще спрат да наводняват империята, където мнозина от тях оцеляват много по-добре, отколкото хората, които остават в Мексико. Така че, животът е цялата съвкупност от всички феномени, които се случват, но в естетическото утвърждаване има един изход, който не е изучаван от нашите икономически плановици с достатъчната сила и проницателност.
         АК: И как намираш толкова естетическо отваряне, за да придвижваш напред делото на Артес де Мексико и за подбуждането на естетическата опитност?
         АРС: След толкова години имаме за щастие широка и вярна публика, но разбира се има също многобройни трудности. Зависим в голяма степен от рекламната среда, която не винаги е чувствителна към публикации като нашата. Не винаги знаят как да ни използват и зависим често пъти от предприемачи, които са много чувствителни към това, което правим и други, които не са. Зависим също така от официални инстанции, които понякога са чувствителни, а друг път не са. Тоест, установили сме една многостранна зависмост, която е като калейдоскоп, където понякога нашите бонове се качват и падат. Аз съм пламенен оптимист, в смисъл, че хората винаги могат да те изненадат положително и че дори най-затвореният може внезапно да се отвори. Включително политиците.

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. април 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]