Шандор Тар

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Какво ни кара да живеем?

 

Шандор Тар

 

Превод от унгарски: Мартин Христов

 

 

Корица на книгата

        Майка ми разчесва пред огледалото оредялата си, жълтеникава коса, вода тече по лицето й, би я избърсала, само че преди това загубва свяст, очите й изведнъж се изцъклят нагоре, залитва, посягам да я уловя, тъкмо да я прегърна, но вече е късно, свличаме се до пералнята, гребенът изтрополява във ваната, сапунът, четката за зъби, протезата, фибата за коса и всичко, което е докачила с ръката си, нищо страшно, казвам с известно облекчение, и този път оцеляхме, главата й клюмва върху мен, мислено витае другаде, пешкири, съхнещ чаршаф, бельо се посипват отгоре ни, сбирам силици и равнодушие. Седим във водните локвички върху бетона, два ембриона, светът под мивката е половин квадратен метър, сега е времето за умирачка.
        Капе вода, процежда се отгоре ни, под нас се образува ръждива локва, сега трябва да примъкна тези осемдесетгодишни шейсет кила до леглото, не бива да умира тук между парцала за миене, белината, праха за пране, валмата опадала коса, всякакви вехтории и употребени ножчета за бръснене, трябва да я изправя. Безизразно лице в огледалото, в началото, месеци по-рано, още имаше смут и уплаха, раздрусвах й ръката както кобилицата на селски геран, мокри дрехи, вода, разтриване в сърдечната област, сега вече не. Гледам майка си в тази сгърчена поза, приклещена край пералнята и ваната, диша. В коридора единият чехъл изпада от крака й, другият рисува след себе си черна ивица, когато я прихващам под мишниците и пъхтя с нея до стаята, там на вратата повече не я удържам, трябва да отдъхна, посъвзела се, размахва ръце, току да припълзи на четири крака нанякъде, в някой живот, в стенещата полусвяст на среднощни и дневни кошмари, чакай малко, задъхано изричам, нагласявам краката й, да не се счупят, ей сега тръгваме. По ръцете и колената й има охлузвания от строполяването, изпоцапаната нощница едва я прикрива, трагичен и безсрамен упадък, протяга ръка във въздуха, да вървим. В леглото лицето й се поокопитва, уморено се усмихва, паднах, казва, на челото и лицето й е застинала пот, падна, казвам и аз, и не мисля за нищо.
        Вече сме падали във всяка точка от жилището, в коридора, както я крепях до тоалетната, после и там, когато се изправяше, и когато сядаше, до мивката преди и след миене на ръце, в кухнята, помитайки тенджерите на Жофи, до прозореца, друг път на връщане в леглото, едва накусена, чорбата се лисваше от малката паничка върху юргана, чаршафа, книги се катурваха от етажерките, Брох, Сандрар, Манди, разпиляваха се медните плакети на гордите ми отличия (два „Бьольони”), вечно горящата миньорска лампа от масата, телевизорът само се килна назад, като задавен от смях, така си и остана, на него му е все тая, само заема място, денем пък седим, бихме могли и да разговаряме, но по-скоро чакаме. В стаята всичко е с краката нагоре, не прибирам нищо, всичко остава, където е паднало, само го подритвам по-встрани, ако се окаже на пътя. Пердето е съдрано, иззад парцаливите му платна гледаме как вятърът вън превива олиселите дървета, понякога изгрява слънце, друг път дъжд шиба пукнатото стъкло, на масата има употребени спринцовки, строшени ампули, анална свещичка, зад леглото проскърцва картина от Каналето, „Дрезден”, под леглото – леген, ако трябва да повръща, жлъчка, слюнка. Телефонът още работи, тихото прозвъняване в очуканата кутия го чува майка ми, ако изобщо! Някой ще дойде! Дано, промълвям, но вече дава свободно или молят за извинение. Вратата стои отключена, в отвора е напъхан скъсан пуловер, да не звънят, но вече не идва никой, и Жофи все по-рядко, по-изнервено, стряска ни само плахата сирена на течението или стълбищната глъчка, тропот на крака, някъде свири радио.
        Но какво ни кара да живеем по един или друг начин, и аз не знам. Някога като че ли знаех. „Изтече ми животецът, повяхна пропилян”, си пее майка ми, по-нататък не я знае. И какво ще ни накара да умрем?

 

 

 

 

 

        Mi kesztet elni?, 1998
        Преведе от унгарски Мартин Христов, ред. Светла Кьосева.

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.

 

 

Електронна публикация на 04. май 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]