Шандор Тар

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

Чавка

 

Шандор Тар

 

Превод от унгарски: Мартин Христов

 

 

Корица на книгата

        Богородице Марийо, каза портиерът, когато в ослепителния квадрат на отворената врата се появиха трите момчета в леки, опънати по телата панталони, с навлечени на голо цветни елеци, развеселени. Богородице Марийо, повтори тихичко, като папагалите, със зяпнала уста гледаше как младежите приближават, без да бързат, това е върхът на всичко. На рамото на най-младия, трябва да беше осемнайсетгодишен хлапак, се мъдреше птица, чавка, седеше на мястото си с достойнство, залитнеше ли, докато вървяха, разперените й криле покриваха рамената на момчето. Гадинка грозна, каза портиерът, когато Матей и двамата му другари, Ипой и Хорог, застанаха пред плота, какво дирите тук с нея? Не може да се вкарват никакви животни! Матей, най-младият, го погледна учудено, това не е животно, каза, това е чавка! Какво от туй, рече портиерът, без това си имаме достатъчно проблеми тук с такива като вас! Ипой си тананикаше бавна циганска мелодия, Хорог му пригласяше, шиптейки под гърбавия си нос, през разтворената врата лятото вдъхваше изнурителен зной. Момчетата колебливо се спогледаха, после Хорог се пресегна през плота и повдигна портиера заедно със стола. Ей! Какво правиш, уплашено се развика нервният човек със зло лице, чу ли?! Момчето пусна стола и той изтропа на плочките. Айде, стига! Чупката оттук, кресна портиерът, имаме си достатъчно от вашта боя! Надигна се, гласът му трепереше, лицето му беше червено, извади мръсна носна кърпа, изтръска я и избърса с нея лицето и врата си. Ипой се смееше с отметната глава, зъбите му лъщяха, на дясното му ухо се люшкаше златна халка, после извади документи, добър ден, каза, тук сме настанени, тук ще живеем. Тук ще живеем, каза и младото момче, а юношеското му лице безгрижно просия изпод черния рошав перчем, падащ над очите му. Хорог се огледа с мрачен и суров поглед, зад тях киснеха неколцина в любопитно очакване. Пак не може, викаше портиерът, не разбирате ли! С животно не може! С животно, недоумяваше Ипой, тананикайки си, и сложи ръка на рамото на портиера. Онзи се опита да я отърси, ама не можа, махнете си ръката, рече пресипнало, само да натисна копчето и милицията е тук! Чувате ли! Писна ми от вас! Че кой ви закача, засмяно каза момчето и си дръпна ръката, пишете там каквото трябва и да вървим. Сто и първа строителна, окуражи го Матей, после прошепна нещо на птицата, от което тя политна, кацна на другото рамо на момчето, после се върна, а оттам – на главата му, портиерът я гледаше със зинала уста, докато се кокореше във въздуха, една ръка обгърна врата му и пухкава уста го целуна по лицето. Добър човек сте вие, не се бойте, добави, когато чавката кацна на рамото на стареца. Ипой и Хорог се разхилиха, е, видя ли, татенце, казаха, видя ли. Зяпачите се примъкнаха по-наблизо. Портиерът смутено бършеше лице, покашляше, стига палячовщини, рече, ще приказвам с другаря домакин! Паспортите остават тука! Откачи един ключ от таблото зад гърба си, сега се качвайте, каза, осемстотин двайсет и пета! Хвърли ключа на плота, осми етаж, добави, после в тетрадката върху плота записа: 3 ЦИГ. 825.101 СТР. Още двама здравеняци, мърмореше си, гледайки след отдалечаващите се момчета, как ще я бъде тука! Отвън въздухът потреперваше над асфалта, пред отворената врата кръжеше рояк дребни комари.
        Докъде се качваме, братко, попита Хорог, когато вратата на асансьора се затвори, прадко, изимитира Ипой през смях гърления глас на Хорог, трябва да се поогледаме малко, каза и наслуки натисна копчето на петия етаж, асансьорът потегли с изщракване. На осмия ли ще живеем, попита Матей, Ипой кимна, тананикаше и навиваше халката в ухото си, Хорог, с шиптене му пригласяше, после асансьорът неочаквано спря на третия етаж и вратата се отвори. Къде така, братко, попита Хорог, трима мъже стояха на вратата, средният, русоляв човек със заешка устна, се усмихна, не отговориха, само дърпаха от цигарите, Ипой и Хорог бавно застанаха пред Матей, тримата един по един хвърлиха фасовете в асансьора и затръшнаха вратата. Хорог рипна, но Ипой го дръпна назад, остави ги, каза, има време за всичко. Натисна копчето на осмия етаж и асансьорът потегли, сетне с подрусване отново спря. Тримата се спогледаха, аха, рече Ипой, някъде държат вратата. Маймунското лице на Хорог се напрегна, нервно се извъртя към таблото и занатиска копчетата, остави, обади се Ипой, ще им омръзне, тананикаше си и поглаждаше спускащия се чак до шията белег на лявата си буза. И сега какво ще правим, попита Матей, птицата неспокойно се разшава на рамото му, сякаш се готвеше да политне, ще се разбере, каза тихо Ипой. Хорог се нахвърли върху вратата, задърпа я, лицето му ставаше все по-неспокойно, докато дългите секунди се нижеха, после заби юмрук в стената на кабината, разкрещя се, отваряйте! Отваряйте! Заседнахме! Думкаше по вратата, риташе я, после някъде отдолу избухна кикот, тропот на крака, мангали, кво става, насрахте ли се, мамка ви бразилска! Хорог скочи към вратата, но при изшъткването на Ипой замръзна, запомни гласовете, шушнеше, после да ги разпознаем, пст! Гласовете! Най-сетне отдолу нещо изтрещя и асансьорът потегли.
        Птицата излетя първа, с пърхане се плъзна в, натежалия от миризмата на лук, ракия и други изпарения въздух, кацна на една полуотворена врата и протягайки се, с пльокване се освободи от товара си. Матей изтанцува подир нея, Ипой и Хорог със смях се сборичкаха на вратата, приглушена, лоша музика пулсираше между нашарените с надписи и рисунки стени, отсреща празно зееше мръсното черчеве на прозореца. ДА СИ ЕБА И ПЛЮНКАТА, беше издълбал някой с дебели букви в стената. Заоглеждаха се и тръгнаха по коридора, ЦИГАНИН СЪМ!, прочете Хорог на глас върху вратата на осемстотин двайсет и пета, тук сме, рече. На вратата нямаше ключалка, отдолу личаха следи от изкъртвания и ритници. От отсрещната стая се подаде мъж на средна възраст, с кървав бинт на главата, влизайте спокойно, каза, на тоя етаж и на долния сме само ние. Излезе в коридора и се ухили. Птица, зачуди се, виж ти. Нямате ли ракия? На един от етажите заритаха вратата на асансьора, Матей се стресна, но мъжът се смееше. Редовният номер, каза, всеки я подритва, докато чака асансьора, ще свикнете, после ще я ритате и вие. Ядене нямате ли? Ами цигари? В стаята имаше пет железни кревата, два счупени стола, шкаф и паянтова маса. На леглото до прозореца седеше едно момче и зяпаше навън. Пристигнахме значи, каза Хорог, а ти кой си? Тук ще живеем, рече Матей, момчето се обърна, лицето му бе нежно, почти детско и нажалено, нямам ни един зъб, каза по-сетне. Да му се не види, викна Хорог, как успя? Някаква болест и ми ги извадиха всичките, обясни момчето. Приближи се и Ипой, надникна в устата на момчето, аха, рече, вярно. Така удобно ли е? Каква е тази птица, попита момчето, леко фъфлеше, думите странно се процеждаха измежду стиснатите му устни. Чавка, каза Матей. Вдигна ръката си, птицата кацна на нея. Ще ми се подигравате, промълви момчето. Иска ли питане, рече Ипой, обходи стаята, отвори шкафа, разбута столовете. На мене всички ми се подиграват, продължи момчето, затова живея с Дъртия. И той няма зъби. Спретнато местенце, заключи Ипой, огън да го погълне дано. Затананика и приседна на едното легло. Матей отиде до шкафа, потропа отгоре, а чавката се стрелна от рамото му върху тавана на шкафа, разпилявайки празните бирени кутии. Хорог пристъпи към прозореца, седна на перваза, клатеше крака от външната страна и зяпаше града. Ти гледаш онова момиче отсреща, каза по-късно, и то те гледа. Момчето сведе очи, аз съм Миши, срамежливо рече, Михай. Преди малко питахте. Скри с ръка очите си, когато чавката прелетя край него през отворения прозорец и заописва широки дъги във въздуха, ще се върне ли, попита, то се знай, отвърна Матей и опря лакти на перваза на прозореца, виж я, радостно рече, като вятъра е! Като вятъра!
        Дъртия, както го нарече Миши, пристигна вечерта с една бригада, беше огромен, плешив и добродушен. Я, чавка, викна от вратата, отде се взе тука? Моя е, каза Матей. Ами ти отде се взе тука, попита Дъртия, при което останалите нападаха от смях, любопитно ги наобиколиха, с шапки, в работни дрехи, полуголи, кой както беше, внезапно се изви глъч, викове, нови хора, сега ли са дошли? Цигари имате ли? Толкова нямат, бързо изрече Дъртия, тишина! Хайде, чупката всички, дим да ви няма, по стаите! Изсули си обувките, разкопча панталона на шкембето си и приседна с натежало тяло. Ами пари имате ли, попита, пари, повтори, като че разговаря с глухи. За какво са ти, татенце, попита Ипой. Лежеше възнак на леглото и се поглаждаше по корема. Ще ви покажа нещо, каза Дъртия, ония до вратата се разхилиха. Такова, дето още не сте виждали. Хорог го погледна и вдигна крака от перваза. Е? Покажете ми само двайсет форинта, каза Дъртия, подхвърлиха му, улови банкнотата, повъртя я мъничко в ръка, сетне си я прибра ей тъй, при вратата се разкикотиха. Това беше, каза после, извади цигари, елате, запалете. Хорог слезе от перваза и го загледа отблизо в лицето, зарежи го, каза му Ипой през смях, какво сега, изсумтя Дъртия, някакъв проблем да има? Бръкна в джоба си, извади три монети от по десет филера, ето ви парите, каза и се засмя, после обърна дъното на джобовете си, бяха празни. Матей пошушна нещо на птицата, тя политна и запляска с криле около главата на Дъртия. Ей, къш оттука! Дъртия се бранеше със свита ръка, хвани я де, рече му Матей, Дъртия посегна да улови птицата, тя с лекота му се изплъзна, сетне заби клюн в дланта на мъжа. Ууух.., изпъшка, тя имала отрова! Разсмяха се, после Дъртия си обърса лицето, седна в леглото и мигом заспа. Любопитните на вратата се разотидоха, някъде засвири китара, съпроводена от бавна, многострадална песен, от време на време вън се чуваше трясък, ритаха вратата на асансьора. Ипой свали вратата на шкафа и се огледа в завинтеното на нея огледало. Хорог, викна, спиш ли? Протегна се, огромните му мускули заиграха пред огледалото, свирукаше си. Къде отивате, попита Дъртия със затворени очи, все едно говореше насън, не ходете никъде, наготвил съм паприкаш с картофи, яжте. Чавката ще го изяде, каза Матей, Дъртия седна в леглото, ама как? Дадохте ми двайсетачка, сега може да я излапате! Вярно, тия цигани обраха всичкия колбас, но вкусът си е останал. Вкусът, добави на цигански. Какво каза, попита Матей, плюнката, рече Хорог и се извърна от прозореца, и един чорап, допълни засмяно Ипой пред огледалото, Дъртия се надигна и стисна главата на Матей под мишницата си, ама тоя не знае цигански! Чухте ли? Ти бягай от тук, викна на птицата, няма да го жуля! Пусна момчето, подръпна си панталоните, стани, извика на цигански, да стана, каза Матей, седни, продължи Дъртия, да седна, отвори вратата, да отворя вратата, затвори си устата, да си затворя устата, хайде, затваряй я, каза Дъртия на унгарски, хайде, затваряй я, повтори и момчето, Миши до прозореца се изсмя, хубаво, рече Дъртия, елате, яжте! Елате, яжте, каза Матей на цигански, Дъртия го ощипа по лицето, баща ти ли е бил такъв хубавец или майка ти, попита и бързо отдръпна ръка, понеже птицата запърха към него, после кацна върху голите рамене на момчето и отърка глава в лицето му, ох, изрече то през смях, ще ми раздереш рамото! Чавка, замечтано каза Миши, двете Чавки. Чавка, изкрещя Хорог, тъй ще го кръстим! Тъй, тъй, рече Ипой и заплю момчето, засмяха се, аз нямам слюнка, каза Дъртия, дайте назаем! Ей, дръпна се Матей от плюнката на Хорог, стига де! Скри се зад масата, държеше пред себе си пешкир, птицата кацна на главата му, огледа се войнствено, от крилете й капеха слюнки. После някой донесе бира в една торба, пиха, разговаряха шумно, влизаха и излизаха и от останалите стаи, вече около полунощ седяха на пода, тихомълком пушеха, другите се бяха разотишли, Дъртия спеше в леглото си, прохърквайки, общежитието бавно притихна. Птицата достолепно крачеше сред пръснатите в безпорядък празни бутилки, от време на време клъвваше нещо или потапяше клюн в някоя локвичка. Матей тихо разказваше нещо на Миши в тъмнината, после отнейде долетя писък, простенване, какво е това, попита Матей и уплашено приседна. Докарали са някого, кротко каза Миши. Жени ли докарват, попита развълнувано Матей, ами, каза Миши, на входа не пускат жени.
        На другия ден и бригадирът не одобри птицата на работното място, какво търсите тук с нея, попита, няма да ми се офлянквате, работа ви чака! Къш, каза, плясвайки с ръце към птицата, но тя не трепна, а при следващото плясване заби дългия си клюн в дланта на бригадира. Дявол я взел, просъска едрият мъж и засмука раната. Голям късмет извадихте, ухилено рече Ипой, миналия път на един му изкълва окото. Момчетата се засмяха и погледнаха нагоре към покрива на гигантския строеж, олеле, майчице, щастливо кресна Чавка, там горе ли ще бъдем? Получиха работни дрехи, гумени ботуши, уредиха формалностите. И да работите както се полага, каза бригадирът, чухте ли! Горе ще ви кажат. Да не ми се изтърсите оттам! Никакво доближаване до парапета! Ясно ли е? Качиха се с товарния асансьор, вехтото съоръжение дрънчеше и се клатушкаше с тях по височината на сградата, покрай купчини панели, зейнали пролуки колкото цял етаж и греди, из въздуха хвърчеше перлит, бе покрил всичко като сух снежец, отдолу току се надигаше циментов облак. Матей излезе от клетката с танцова стъпка, изтегна се, птицата литна от рамото му, хей, викнаха отдолу, иде бетонът! Чакайте, още не са се качили, извика му в отговор от покрива суховат, мургав човек, по-бързо, подкани момчетата, обличайте се! После ще има време за зяпане! Там са лопатите, като дойде бетонът, трябва да го разнесете и загладите, аз ще поливам. И да не ми се помайвате! Вие ли ви се свят? Как да не, каза Хорог, и се мушна под предпазния парапет, разходи се до края на една греда и се изпика в петнайсететажната бездна. Дявол го взел, промълви долу бригадирът ужасен, глей ги тия, нервите им не трепват! Давайте, викна поливачът, а бетоновата помпа забълва сивата маса, идвайте! Бързо! Разстилай! В Мишколц три помпи ни снасяха материала, задъхано рече Матей, там направо се задъхвахме! Да не вземете да го разправяте и долу, каза поливачът, че и тук ще вземе да се сети някой. На мен и това ми стига. Преди тук бяха четирима, единият падна, останалите си тръгнаха. Впрочем Геза се казвам, Геза Мач. От Саболч. Вас как ви викат? Цигани ли сте? Седяха на една греда, чакаха материала, долу пред сградата боботеха бетонобъркачки, във въздуха плаваха бетонни панели, от време на време дрезгаво прореваваше тръбният зов на крановете. Тук не смеят да стъпят, каза старият поливач, само устите им големи. Пък тук си е най-добре. Жива твар няма да те заговори. А ако те заговори, му бутваме нещо отгоре, докато минава. Отде сте? Рекох, забранено е да се провирате през парапета, викаше отдолу бригадирът с рупор на устата, чувате ли там горе? Мач, въведи ред горе, за последен път ти казвам! Че ще те пратя за трудовата книжка! Хайде, давайте бетона! Помпата забуча, грамадният маркуч се разтресе, Хорог заби лопата в кашестия материал, отгребваше го изпод гърлото на тръбата, Ипой и Чавка го разстилаха между заварената паяжина от ръждиви стоманени пръти, беше горещо, пот се лееше от тях. Чавка се изправи да се избърше, после загледа града, гледаше как кранът до тях се завърта с огромен бетонен панел, проревава два пъти, сетне товарът му се спуска право към тях. Я вижте, заешката уста, извика засмяно и посочи към кабината на крана, Ипой също вдигна поглед, после и Хорог, какво иска тоя, попита, бетонният панел бавно приближаваше, сетне спря над тях. Давай, давай, викаше Мач, какво зяпате? Ей, изпищя страшно, щом погледна нагоре, внимавайте! Какво правиш, провикна се към кулата на крана, заешката уста само се хилеше, после тромбата избоботи и панелът започна бавно да се снишава, околовръст бездната, отпред бетоновата помпа заграждаха пътя им, Мач крещеше и като обезумял тичаше из малката площадка, стой! Спри! Помощ! Тромбата на крана избуча, нищо не се чуваше, маркучът се гърчеше от налягането, из гърлото му бетонът се лееше на купчина, лягай, чу Чавка, някой го задърпа към земята, вътре в бетона, лягай! Гредите ще удържат панела! Настъпи тишина. Какво има, мухльовци, чу се откъм кулата, уморихте ли се? Веднага слизай от крана, прозвуча отдолу гласът на бригадира, вие горе останете легнали! Слизай оттам! Стоеше до главния прекъсвач на крана и размахваше рупора, по-бързо, гадино! Заешката уста полека заслиза надолу по желязната стълба. Е, тоя повече няма да седне на кран, каза по-късно старият, веднъж вече бил правил тоя номер, но го потулили. Гласът му трепереше. Имам четири деца, няма да му се размине току-така! Момчетата не продумваха, лежаха с лице в редкия бетон, само зъбите на Хорог тракаха така силно, че се чуваше и през бученето на помпата. На бетонния панел, увиснал на метър над тях, чавката пощеше перата си.
        Лятото беше прекрасно, омайно и знойно, волен вятър духаше в лицата на трите момчета, когато напуснаха площадката на строежа, беснееха по улицата с влажни коси, в нахлузени на мокрите им тела панталони, Чавка играеше с птицата си, винаги беше с няколко танцови стъпки по-напред, криеше се сред минувачите, някои поспираха учудени или възмутено цъкаха с език. Застанаха на автобусната спирка сред чакащите, това седмица ли е? Седмицата не минава оттук! Пише го на табелата! Ама това не е ли Сегед? Хванах те, извика другаде Чавка, прегръщайки едно момиче изотзад, то стреснато се обърна, извинете, каза момчето, взех ви за гаджето ми. Ипой с бърза стъпка съпроводи една ужасено бранеща се жена до отсрещната страна на улицата, оттам Хорог – на обратно (за бастуна се върнаха до релсите), и това е само началото, заяви Чавка на негодуващата жена, после пиха бира, кола, птицата кълвеше сладолед от ръката на едно дете, то захласнато я гледаше, после изведнъж се втурнаха подир рейса, който тъкмо потегляше от спирката, тичаха и махаха, рейсът намали, после спря, а те му помахаха и смеейки се, продължиха да тичат. Зяпаха Дунава, седнали на железния парапет, Чавка слезе по павирания бряг, напръска птицата с вода. Вечерта вече ги следваше неголяма детска тайфа, а по-късно цяла група туристи снимаше Чавка с птицата, докато екскурзоводът монотонно изброяваше местните забележителности. Добър ден имахме, каза Хорог на входа, щом се изсипаха през вратата, беше късна вечер, по-тихо, по-тихо, усмиряваше ги портиерът, не вдигайте врява. У мен остана нечий портфейл, каза Хорог пред вратата на асансьора, покажи, помоли алчно Чавка, ето, каза Хорог и го хвърли в кошчето за боклук до стената. Ипой натисна третото копче, гледай ти, рече, когато асансьорът спря на третия етаж, да не обърках нещо? Забързано излезе, другите след него, надникнаха в няколко стаи, а, тука е, извика Хорог, когато отвори една врата. Нахлу с разтворени обятия, приятелю, викна, откога те търсим! Мъжът със заешката устна седеше сам в стаята до масата и стискаше лъжица в ръка, уплашено вдигна очи от тенджерата. Искаше да ни кажеш нещо по обяд, уведоми го Хорог и натика главата на мъжа в супата, масата се прекатури, заешката устна се смъкна от стола. Така ли ни посрещаш, а, попита ведро Ипой, мъжът опита да се изправи, в ръката на Хорог блесна бръснач, замахна и панталоните на мъжа се свлякоха. Та какво казваш, попита Чавка, внезапно прихвана врата на мъжа изотзад и му съдра ризата. Онзи ужасено се вторачи в шарещия пред лицето му бръснач, Ипой го ритна по кокалчето. Я да ти туря една усмивчица на лицето, каза Хорог, толкова си унил! Не, простена мъжът, ааа, молеше му се Хорог с острие пред устата му, само мъничко! После се извърна и го фрасна с опакото на ръката по лицето, Чавка пусна мъжа, който се свлече на пода, лицето му бе обляно в кръв. Разкраси му поне окото, каза Ипой, или я чакай! Вдигна масата във въздуха и сякаш мачкаше муха, стовари плота й върху главата на мъжа. Заешката устна изрева, за съжаление бързаме, каза Хорог, не се и опитвай да ни задържиш. Птицата още кълвеше парче картоф, бързешком се изнизаха през вратата между неколцина слисани зяпачи, после със смях се втурнаха по стълбището нагоре до осмия етаж. Чак там се чуваха рева, крясъците на заешката устна, ритаха с все сила вратата на асансьора, цигани ниедни! Ще ги изтрепя до един! Пуснете ме! Какво, попита Чавка, на нас ли вика? Да не забравихме там нещо? Сурнаха се със смях през вратата. Шшш..., тихо, рече Ипой, Дъртия спи! Миши още седеше пред прозореца, само им кимна, заразсъбличаха се все още запъхтени, добър ден имахме, каза Хорог, Чавка сипа в една чаша вода за птицата и я сложи върху шкафа. Е, какво, попита после, поглеждайки към светлия прозорец на отсрещната сграда, и тя ли не спи? Не виждам никой там. Аз виждам, каза Миши, и знам, че е там. Аха, рече Чавка. Някъде пак заритаха вратата на асансьора, пропъшквайки, Ипой се просна по гръб на леглото, Хорог вече похъркваше. По-късно Миши угаси лампата, постоя още малко пред прозореца, после смъкна пешкира от стола, метна го под юргана и също си легна. Жална песен зазвуча от една от стаите, протяжна, горчива, но вече никой не я чуваше.
        Ще ви покажа нещо, заяви на другия ден Дъртия, когато вечерта бутна вратата, дайте двайсетачка. Хорог спеше, седнал на перваза на прозореца, до него седеше Миши на стола си, Ипой и Чавка играеха карти на масата. Големи работи ни показваш, вярно, каза Ипой, ама вече сме ги виждали еднъж-дваж. Дъртия само се ухили, свали си ризата, разкопча панталона и се строполи на леглото. Горещо е, каза. После изскочи навън, върна се, затършува из шкафа, ще сготвя нещичко, просумтя и тръгна да обикаля стаите, сбра лук, картофи, че и пари. Повечето даже не обядват, обясни, поне веднъж дневно трябва да ядеш топла манджа, после изтича за мас, набави отнякъде чушки, само хайлазувате тука по цял ден, сопна се някому, и льокате! И това е всичко! Пияници! Какво ще занесеш в събота у дома, а? Пийни си, Дърто, не врещи, рекоха му, Дъртия надигаше и тук, и там бутилката, по-късно се позаседя при китариста, там пиха ракия, Дъртия изпя някаква стара, непозната песен на цигански, никой не я знаеше, смяха се, в кухнята газта гореше, един изтопваше с хляб лойта от паприкаша в тенджерата. После се чуха викове, боси крака затупкаха по коридора, идвайте, каза изведнъж Ипой, момите се къпят! Хорог се смъкна от перваза, вън пред прозореца в коридора вече се бяха стълпили, по гащи, по ризи, с бутилки бира, кой както беше, дебнеха жълтеникавокафявото арматурно стъкло на съседната сграда. Трябва далекоглед, изпъшка някой, на теб за какво ти е, попита друг, айде де, дръпни се! На мен близкоглед по би ми свършил работа! Засмяха се, отсреща от време на време неясно се очертаваха голите тела, едната притисна гърдите си в стъклото, мъжете ревнаха, занастъпваха се, кой ще е по-близо до прозореца, ново тяло се прилепи до стъклото, ново прореваване, ей ти, отсреща! Лонци! Ще дойда, па ше те спукам! Неистово дюдюкане избухна и по другите етажи, когато някаква жена притисна задника си в стъклото, Чавка стоеше изправен на един стол, о, божичко, въздъхна, когато две огромни гърди се разплескаха върху стъклото, божичко! Птицата хвъркаше навън-навътре през прозореца, долу група ученици пресече пътя, във вялия вечерен трафик само понякога се мяркаше случаен минувач. Хайде, да си ходим, обади се по-късно Хорог, край на представлението. Постепенно се разотидоха и другите, обсъждайки възбудено събитията, прибирайте се, каза Дъртия почти ядосан, от туй няма да прокопсаме!
        Само не знам, обади се Чавка, ако и те искат, и ние, защо не ни пускат заедно? Ипой недоумяващо го погледна, кои по-точно, попита. Ами жените и нас, каза момчето, там, в общежитието. Другите двама прихнаха. Седяха в кръчма на открито, на маса до тротоара, от асфалта още струеше дневната жега, но прохладният вечерник вече полъхваше във въздуха. Ех, каза Хорог, такъв свят цена не би имал! Недалеч от тях четирима млади мъже разговаряха шумно, масата им беше отрупана с халби бира, по лицата им лъщяха капчици пот. По-нататък многолюдна компания се веселеше на събрани една до друга маси, жени, мъже, пред тях имаше чаши, чинии, някои си тананикаха, един мъж спеше, облакътен на масата. Когато келнерът постави отпреде им нови бутилки, се оживиха. Чавка звучно преглътна, махна му, но онзи не обърна внимание, събра празните шишета и изчезна. Жаден съм, каза момчето, на нас никой нищо ли няма да ни донесе? Хранеше птицата с останалите на масата трохи хляб, Ипой си свирукаше, опипвайки халката в ухото си. Ей, момчета, викна им един мъж от компанията, има още остатъци тука, ако сте гладни! Сътрапезниците му се разсмяха. Яж си ги, старче, отвърна Хорог, без да поглежда натам. И мъжът се разсмя с останалите, бялата му риза беше разкопчана до корема, с навити ръкави. Ама вярно, каза пак, тресейки се от смях, останаха купища храна! Ей ви пукнала кокошка, карантия, кокали и кожа... Жените се кискаха, пищейки. И клечки за зъби, солта е малко, не ви я предлагам... Яж си лайната, каза му Хорог, но мъжът хич не се смути, надигна се тежко-тежко, ала от смях дума не можа да каже, седналата до него жена го дърпаше за ръката с гневно лице, накрая онзи политна и стовари на стола, кикотеше се с отметната назад глава, шкембето му се тресеше. После келнерът дойде и сложи на масата на момчетата голяма кана вода, пращат ви я ей оттам, каза тихо и кимна с глава към четиримата млади мъже, но най-добре си вървете, не искам цирк, без това затварям вече. Спортисти са, горят от желание да се спречкат с някого. Хубаво, каза Ипой след миг мълчание, тогава си тръгваме. Изплю се в каната, занеси им я. Чакай, обади се Чавка, и от мене също. Келнерът безпомощно изгледа как трите момчета, без да бързат, прескачат веригата на оградата и се отдалечават по тротоара, после забърса масата и върна обратно каната. Трябваше да ги побъхтим, каза Хорог на улицата. Разхождаха се безмълвно, вятърът довя отнейде камбанен звън. Да се върнем ли, попита Чавка, барабанейки нервно по коленете и бедрата си. За кой дявол, рече Ипой, вече са тук. Зад тях светна фенерче, наблизо излая куче. Да спрем, каза Хорог, почесвайки се по гърдите, до стената, рече Ипой, ти, Чавка, по средата. Ще чакаме. Затананика си, Хорог с шиптене му пригласяше. Чавка пошушна нещо на птицата, тя литна и се скри в листака. Фенерчето ги заслепи в очите, лъчът му зашари по тях. Е, какво, момчета, попита някой в тъмното, размотавате се, а? Не ви ли хареса водата, попита друг, разхилиха се, я гледай, тоя има халка на ухото! Сигурно е от племенния регистър! За разплод! Хорог се метна отгоре им, някой изохка, някакво тяло се строполи на пътя, фенерчето отхвърча надалече. Хвърлиха се срещу Хорог, Ипой с крясък скочи на гърбовете им, после заплющяха удари, Чавка раздаваше ритници, весело подсвирна, отнейде с грак се спусна птицата, бясно закълва с клюн боричкащите си. Над тях се хлопна прозорец, лежащата на пътя фигура пъшкаше с все сила. Хорог пак преметна някого, после един удар го повали, докато падаше, ритна другия, вопъл, гадино мръсна! Заповядай още, викна Ипой, докато раздаваше юмруци, изплющяха плесници, Чавка се бореше с половинка риза, по-късно в началото на улицата се мярна кола, за миг спряха на светлините, бягайте, извика единият нападател и хукна в тъмнината, другите – след него. Колата намали, наду клаксон, сетне бързо префуча, заобикаляйки проснатия на асфалта. Живи ли сме, попита Ипой, пуфтейки, бяха отскубнали халката от ухото му, кръв се стичаше по врата и ризата му. Хорог отиде на пътя, застана пред проснатия, онзи се опита да стане, но не можа, убий ме, боклук, каза после, убийте ме, скапани цигани! Няма нужда, рече Ипой, ще мине някоя кола и ще те прегази. Да не си жаден, попита го Чавка, избухнаха в смях и шумно разкикотени, ръгайки се с лакти, си тръгнаха.
        На портиерната още се смееха, нощният дежурен ги изгледа притеснен, по-тихо, рече, минава полунощ. Вода! Вода, изрева Ипой в асансьора и като пияни се изсипаха от кабината на осмия етаж. В банята пуснаха водата да шурти отгоре им, Ипой избърса с ризата кръвта от ухото и врата си. Я чакайте, каза по-късно, чакайте тук! Захвърли ризата, отиде до прозореца в дъното на коридора, провеси се навън, погледна нагоре, после махна на другите. Тук има една тръба, каза, минава по стената отвън. Надвеси се и Хорог, аха, рече, а от покрива може да се мине по онази греда. Да видим жените, каза и вече се засили по перваза на прозореца, Ипой го проследи, ти върви в средата, каза на Чавка, улавяш се за тръбата и се катериш по стената, давай! Горе грееха само звездите, долу – светлините на града. Трите момчета с лекота преминаха по гредата, свързваща двете постройки, откриха желязната тръба и върху стената на другата сграда, най-горният прозорец беше отворен, пъргаво скочиха в коридора. Беше тихо, само в банята мъждукаше забравена светеща лампа. Бавно се запромъкваха, пст, стой, каза Ипой, асансьорът идва! Прилепиха се до стената, кабинката с люшване спря, вратата се отвори и излезе едно момиче. Ипой изневиделица я дръпна към себе си и я замъкна обратно в асансьора, ти подпирай вратата, прошушна назад, момичето отвори уста да извика, но видя бръснача в ръката му, хлипаше, ужасено търпеше как Ипой я разсъблича припряно, и с тихо ридание му се отдаде. Чавка гледаше с широко отворени очи, птицата възбудено прехвръкваше над главата му, по-късно чу изстенването на Хорог, видя вълните на възбуждащи руси къдрици, подгизнали женски слабини, олигавени голи гърди, насъбрани до шията дрехи, когато Хорог го бутна към жената, прегърна главата й, захапа с устни косата й, едва я докосна, изпълни се със сладостна тръпка, шумно въздъхна. Жената бавно се изплъзна от обятията му, свлече се на пода, от очите й рукнаха сълзи, нито дума, рече Хорог, и докосвайки я леко, прокара бръснача по шията на момичето, никому! Чакайте, каза Чавка, когато бяха вече на покрива, трябва малко да отдъхна. Лееше се дъжд.
        Дребни фигурки шаваха долу, като жълти мравки, в работни дрехи с портокалов цвят, монтажници бяха превзели долните етажи, разкрояваха тръби, лилавите светкавици на заварчиците припламваха тук-таме. По-нататък лениво климаха стрелите на кулокрановете, ритмично потракваше машината за набиване на колове. А момчетата, съблечени по гащи, играеха на ези-тура, Мач поливаше застиващия бетон. Идва, извика по-късно някой отдолу, Ипой стана, протегна се, Хорог отиде до края на една греда и уринира в бездната. После взеха в ръце лопатите, нахлузиха ботуши и безмълвно заработиха, до колене в гъстата маса, беше горещо, въздухът потреперваше. Какво ти е, попита Ипой по пладне, издърпа маркуча от ръцете на поливача, наплиска лицето, гърдите на Чавка. Днес още дума не си казал. Момчето вдигна рамене, не знам, каза, после изчисти камъчетата между пръстите на краката си, няма никаква сянка, добави по-късно, живи ще се опечем. Ипой насочи маркуча към него, момчето отскочи, побягна, после случайно нацапа босо в редкия бетон, брей че хубаво, извика, и със смях се пльосна по гръб. Ипой – след него, сетне и Хорог, замеряха се със сивкавозелената кал, валяха се в нея, бетонът иде, извикаха отдолу, стой, рече Ипой, едва си поемаха дъх, бързо заработиха с лопатите, ботушите останаха тук, викна Мач, ей! Ботушите! Така по бива, рече Чавка, бетонът се лееше от тръбата, ама че хора, каза поливачът, същински свини.
        И Дъртия беше в лошо настроение у дома, в общежитието. През вратата не надзърташе никой, макар че беше отворена, гласът му страховито гърмеше из коридора. Поисках от всеки двайсетачка, обясняваше, дадоха ми, след това си получиха дрехите изпрани! И за капак не им хареса! Седеше на леглото в грамаданските си гащи и възмутено гледаше през прозореца. Аз готвя, нали, вие си крадете, сякаш не знам, вече нарочно така готвя; и малкото пари, дето вземам, не са нищо, имат много повече хората! Мърляви сте, не си перете гащите, ризите, много се прибират така, както са били на работа, и после се чудите защо никой не говори с вас! Влезе нисък, черничък човек, Дърто, рече, ето ти двайсет форинта. Притрябвала ми е твойта двайсетачка, каза Дъртия и бързо скъта парите под възглавницата си. Обувките, рече черничкият, какви обувки, попита Дъртия, и обувки ли имаше?! В коридора гръмна кански смях, сякаш точно това бяха чакали, помня аз, каза Дъртия, че нещо остана на дъното на пералнята, ама не беше нито риза, нито гащи, та го изхвърлих! Какво се хилите, всичко трябва да се изварява! Станало на петна! И какво! Станало е, щото не е еднакво мръсно! Мръсотията е пуснала! Ако се пере всяка седмица, няма да е така! И се мийте! Някой път ще натъпча в пералнята цялата банда! От вратата влязоха Ипой и Хорог, зад тях Чавка с птицата. Какво има, Дърто, попита Хорог, още долу на улицата се чува как мелиш! Да не си се стреснал насън, попита Ипой, кошмар ли си имал? Дъртия намусено лежеше, не отговори. Момчетата бяха раздърпани, лицето на Хорог кървеше, по Чавка имаше синини. Ипой свали вратата на шкафа и се надвеси над огледалото. Ей, каза по-късно Дъртия, ама вие добре изглеждате. Посдърпахме се с този-онзи, рече Хорог, Чавка хвана една жена за косата. Не я хванах, каза Чавка, погалих я. Все тая, каза Дъртия, някой път ще ви претрепят. Е, имате ли двайсетачка? Можете да вечеряте. Откъм дъното на коридора се чуха викове, ревове, заблъскаха се врати, аха, рече Ипой, жените се къпят. Това им дай на тия, каза Дъртия, да зяпат жените! През стъкло! После стана и чевръсто се изтътри през вратата. Ти няма ли да дойдеш, Чавка попита Миши, все тук до прозореца седиш. Момчето сведе поглед, нямам навик, каза по-късно. Чавка погледна през прозореца, хубаво девойче, каза, жалко, че е тъмнокосо. Аз обичам русите. Защо не й напишеш писмо, чавката ще го отнесе... Не знам да пиша, отвърна момчето неохотно.
        Беше душна, гореща нощ, Чавка безсънно се въртеше в подгизналото от пот легло, пред очите му се явяваше образа на русата жена, в полусъница усещаше в ръка косата й, целият пламваше, после пак се събуди и дълго гледа в тъмнината. По-късно стана тихичко, обу си панталоните и излезе. Птицата го настигна на покрива, уф, извика момчето, ама ме уплаши! Бодро прекоси по гредата до покрива на женското общежитие, пропълзя през прозореца. В коридора отново цареше мрак и покой, опипом подири вратата, после тихо почука. Много пъти. Кой е, чу се най-накрая отвътре, момчето не отговори, дишаше учестено, сърцето му щеше да изхвръкне. После вратата едва се открехна, изблъска я, сподави тихия вопъл, звяр, извика момичето, когато залитнаха върху леглото, после проплака дете, птицата възбудено подхвъркваше в тъмната стая. О, боже, каза момчето по-късно омаломощено, заравяйки потното си чело в косите на девойката, о, боже мой. После обсипа с нежни милувки лицето, гърдите на момичето, задъхваха се, момичето хлипаше, простенвайки тихо, не плачи, каза момчето, пусни ме най-сетне, избухна тя, проклет живот, не ти ли стигна?! О, не, замоли се Чавка, да останем още! Поне мъничко... Защо съм такава нещастница, проплака отново момичето, изнасилват ме в асансьора, правят ми дете, нахълтват у дома ми, за какво живея? За какво? Не говори така, прошепна момчето в ухото й, аз те обичам, нали виждаш! Всички така казват, въздъхна момичето, ох, пусни ме! Шт, пошушна момчето, ще събудим детето! Ще ме премажеш, каза момичето, чуваш ли? После с примирена въздишка обгърна главата на момчето, притули насълзеното си лице върху рамото му.
        Заваляха дъждове, външните работи на строежа замряха, хората се изпокриха по долните етажи, в големите зали. Дъртия извади карти, е, рече, сега може да припечелите. Отдолу се чуха викове, ей, бразилците! Зарежете ги, каза Дъртия, не се занимавайте с тях. Аз раздавам. Кой иска карта? Ипой стана, отиде до отвесната шахта на стълбището, Хорог – след него. Нещо да ви трябва, изкрещя надолу. Успокой се, момче, смъмри го Дъртия, вкъщи ще ги нажулите всички. Има време за всичко. Има тук едно момиче, викнаха отдолу, търси някой си Матей! При вас ли е? Матей, Ипой се огледа, къде е Чавка? Сигурно е останал горе, каза Хорог и тръгна към покрива. Чакай, викна подире му Ипой, идвам и аз! Святкаше се, небето тътнеше, дъждът все повече се усилваше, гъсти, непрогледни облаци хвърляха мрак върху града. Къпя се, каза Чавка засмяно, стоеше гол в дъжда, изложил лице и гърди към небето, птицата се гушеше под купчина дъски. Някой те търси, идвай бързо, ядосано го скастри Ипой, остави това къпане, ще замръзнеш! Кой ме търси, попита Чавка, някаква жена, отвърна Хорог, хайде, побързай! Жена, възбудено извика Чавка и се спусна за панталона си, нахлузи го, хукна надолу по стълбището, прескачаше греди, с ризата в ръка, птицата летеше на зигзаг между огромните колони, небето гръмовно трещеше. Рози... дишаше шумно и слисано Чавка вече долу, на партера, как се озова тук? В залата прашасваха чували с цимент, вар, летви, купища смет, до стената неколцина пиеха бира от бутилки, разговаряха и ги гледаха. Ами дойдох, каза момичето, на главата си имаше мокра шарена кърпа, големите й черни очи бяха щастливо ококорени върху влажното личице. Но защо, попита Чавка объркано, къш, пропъди нервно птицата, която в радостта си танцуваше по раменете му, после литна на главата на момичето, Рози я улови и я притисна до лицето си. Какво става, братко, попита Хорог и се приближи, оставете ме сега, каза Чавка, после хвана момичето за ръка и го дръпна встрани. Нали ми каза да дойда по-късно, дотогава ще намериш работа и квартира! Момичето ласкаво сложи ръка на рамото на момчето, любими, промълви, любими мой. Но какво да те правя тука сега, попита момчето, отбягвайки една прегръдка, то беше тогава! Сега е друго! Нямаш ли очи? Вече съм друг! Небето прогърмя, дъждът отново се заизлива на потоци, тук-там по камъните плющяха ледени зрънца. Каза, че винаги ще ме обичаш, каквото и да стане, изрече момичето с разплакан глас, видя ли, и чавката ме позна! Лежахме на ливадата и ти каза, семето ти да измре, ако... Бях още невинна... Чавка не знаеше какво да отговори, блесна светкавица и момичето изплашено го прегърна. Нали знаеш, че ме е страх от бурята, прошепна. Липсва ти един зъб, каза по-късно момчето и полека се измъкна от обятията на момичето, нали виждаш, казвам ти, не сме същите, намери си друг... и аз си имам друга, добави внезапно. Момичето безмълвно заплака, беше тихо, само дъждът шуртеше навън. Трябва да тръгвам, каза момчето, имаш ли пари? Усети как полека го избива пот.
        Нощта бе сребърно море с месечина отгоре, тревата – лъскава зелена коприна, върху меката й постеля лежеше сияйното тяло на Рози, тя бавно протягаше ръце към момчето с ръждива кожа, смееше се като цвете, после полетя с птицата тромаво, мрачно към месечината, момчето – подир нея, момичето нещо извика, ала от устата й не излезе глас, момчето направи знак, че нищо не разбира, весело плаваше, рееше се в лунния светлик, тялото му сладостно пулсираше, галеха го сияйни лъчи, после само с един замах всичко се разпадна, изхлипа, гледай го, чу измъчен, тоя пак жени сънува. Отвори очи, до леглото стоеше Хорог, беше отметнал завивката му. Чавка уплашено приседна, какво има, попита, ох, такъв хубав сън сънувах! Виждам, каза Ипой и дойде по-напред, говореше тихо, Дъртия вече спеше, Миши също. Не дойде с нас, каза Хорог, този път нямах желание, отвърна момчето и притегли обратно завивката, оставете ме да спя. Защо не я щеш Рози, попита Ипой. Защото не я ща, отвърна момчето и затвори очи, дано сънят продължи, но Ипой с такава сила му стисна ръката, че изпъшка. Държа се с нея като мръсник, просъска и го повдигна от леглото, бавно извади бръснача с другата си ръка, какво ще стане сега с нея? Последваха секунди тишина, само Хорог шиптеше някаква мелодия. Как само бих ти издокарал хубавата мутра, каза Ипой, после прибра бръснача и блъсна момчето в леглото. Утре се изнасяш, каза след дълго мълчание, беше тъмно, само от улицата се процеждаше дрезгава светлина. Ипой и Хорог дълго стояха неподвижно над него, после Хорог тихо рече, утре. Повече няма да обсъждаме. Отправиха се към леглата си. Чавка не смееше да гъкне, гледаше в мрачината, после го обзе слабост и затулвайки лице във възглавницата, зарида.
        На другия ден цял ден се разтакава с птицата по покрива, не му позволиха да припари на работа, Мач, поливачът, само клатеше глава, духаше лют вятър, от време на време приросяваше ситен дъждец, отдолу бълваха бетона. Чавка не дочака края на смяната, изклинчи, мота се известно време по улиците, после размисли и се върна в общежитието. Добър ден, бай Шани, поздрави портиера, какво правите? Нищо ми няма, отвърна мъжът, лицето му беше подпухнало до неузнаваемост, погледна момчето с многострадален вид, нали виждаш. О, горкият, каза момчето, баща ми щеше да го извади, преди да успеете да гъкнете. Да, рече портиерът, да вадя мога и аз, само да има кой да държи муцуната. Какво става, добави, още не е дошъл краят на смяната, защо си вкъщи? Следобед вече нямаше работа, подхвана момчето, но портиерът го прекъсна, не ми ги разправяй на мене, стар бетонджия съм аз, но ми се разклати здравето, нещо се е случило с тебе. Познавам аз. Сега е най-доброто време за наливане на бетон. Бай Шани, попита Чавка после, защо никой не обича циганите? Защо, мене кой ме обича, попита портиерът, и мене не ме обичат. Даже и господ, нали ме виждаш. И какво? Чавка въздъхна. Не си затворил добре вратата, каза портиерът, става течение.
        Ти какво търсиш тук, попита момичето, излизайки от асансьора. Не изглеждаше уплашено, в ръката си носеше чанта, торбички. Дойдох ей така, каза Чавка и стана от плочите в коридора. Може да ни видят, какво искаш, не ти ли стигна? Момчето вдигна лице към нея, не каза нищо. Тук горе не живее никой, рече, проверих. И? Не искам нищо... само да погледам. Какво? Теб. Остави ме на мира. Сънувах те... бавно прегърна момичето, целуна го по косата. Птицата крачеше по плочите на коридора, гледаше ту надясно, ту наляво. Момичето тихо влезе през вратата, момчето – след нея, на едното легло спеше детето, оставиха покупките, как се казваш, попита момчето. Анна. А аз Матей. Но всички ми викат Чавка. Заради птицата. Беше горещо, Анна отиде до прозореца и го открехна. На масата стояха мръсни съдове, остатъци от храна, котлон. Трябва да измия чиниите, каза момичето, да разтребя, но не помръдна. После приближи до момчето и погали го по лицето, откъде идваш, попита тихо, отдалеч, отвърна момчето, много отдалеч. Ще бъдеш ли добър с мен? Ще бъда. Прегърнаха се, хубаво е, че дойде, каза момичето, и на мен ми е хубаво, добави момчето.
        Дойдох от село, разказваше Анна, вече беше вечер, лежаха на леглото, момичето милваше косата и лицето на Чавка. Или по-точно избягах. Когато разбраха, че съм бременна, баща ми каза да съм се пръждосвала накрай света. Излязох на квартира. Тръгнаха след мен, казаха да не ги правя за смях, баща ми е председател на текезесето, да пометна. Заведоха ме на лекар, после ми писна, не исках детето да се роди сакато, махнах се. Оттогава баща ми ме издирва. Вече работя на шесто място... Говореше бавно, беше тихо, от време на време птицата дращеше по шкафа. Няма да ставаме никога оттук, каза момчето и целуна момичето по устата. Няма, каза тъжно момичето, тук ще умрем. Устата ми не мирише ли? После накърми детето, без да пали лампата, голото й тяло светлееше в полумрака. Момчето лежеше на одеялото с разперени крайници, стана от леглото, ще затворя прозореца, каза, да не настине. Птицата неспокойно запляска с криле из стаята, кротко, рече й, стой мирно. Сложи върху шкафа парче хляб и вода. После седна при детето, и аз искам, каза, момичето изхихика, сбориха се за биберона, смушкаха се, детето проплака, Чавка го взе и го вдигна до лицето си. Вън отново заваля дъжд, тежки капки трополяха по стъклото. Вече трябва да тръгваш, каза момичето и сложи детето да спи, шшшт..., прошепна момчето, чуваш ли? Вали дъжд, да се скрием бързо, че ще ни намокри! Не, не, изхлипа настръхнало момичето, когато момчето го понесе на ръце към леглото.
        Някой почука на вратата, Анна уплашено се надигна, пак се почука, после до слуха им достигна тих говор. Момичето стана, предпазливо се прокрадна до вратата, ослуша се, но й се стори, че чува само звука на отдалечаващи се стъпки, вратата на асансьора се затръшна. Постоя още мъничко до вратата с разтуптяно сърце, върна се бавно до леглото и дълго гледа лицето на спящото момче, сълзите й потекоха. Ставай, рече му тихо, съмна се! Чуваш ли? Момчето лениво посегна да я улови, още в просъница, но момичето се изплъзна от прегръдката му и се заоблича. Побързай, каза, трябва да вървим. Къде, попита момчето, за какво? Гладен съм! Хайде, ела! Обличай се, нетърпеливо го подкани момичето, побързай! Гониш ли ме, сепнато попита момчето, но не получи отговор. Каза, че ме обичаш, продължи колебливо, че никога не си била толкова щастлива... искам да ми станеш жена! Момичето седеше на стола, не отговори нищо, само го гледаше как се облича с огорчено лице. Защото съм циганин ли...? Нищо не разбираш, ядоса се момичето, нищичко, затърси носна кърпичка, после избърса носа си в една съхнеща пелена. Напразно те обичам, каза, никаква полза от това... Ама защо, недоумяваше момчето, момичето избърса сълзите от лицето си с опакото на дланта си, все някога ще разбереш, рече, все някога.
        На строежа работеха само изпомпвачите, през нощта водата беше наводнила подземията, бездействаха и крановете, хората се бяха подслонили на сухо от рукващия час по час дъжд. Чавка замаяно крачеше по калната земя към кулата на строежа, разчорлената коса падаше на челото му, мократа птица неуверено се люшкаше на рамото му. Какво става с теб, попита го бригадирът, закъсня! Малкото помещение беше вмирисано на тютюнев дим и подгизнали дрехи. Какво става? Приятелите ти казват, че не искат да работят повече с теб. Това са ти нещата. Какво да те правя сега? Бай Банди, обади се по-късно момчето, много ли ми личи, че съм циганин...? Ама как, попита слисаният човек, що за приказки? Момчето го погледна като да беше трескаво, аз човек ли съм, продължи, човек ли съм изобщо...? После побягна, калта се разплискваше под обувките му, черната птица подлитваше над него, Чавка, викна от вратата бригадирът подире му, Чавка! Къде отиваш? Горе на покрива Хорог стоеше в дъжда, дълго гледа след момчето, после отиде до края на една греда и се изпика в бездната.
        Кръчмата беше на ъгъла, зад нея чак до линията имаше купчини боклук, обрасли с плевели. До оградата се мъдреха строшени бутилки, буренак, локви урина. Свечеряваше се, иззад облаците надничаше слънцето, обляно в пурпур. До камара с отпадъци лежеше катурнат велосипед, под него – човек, шапката му се беше изтърколила надалече. До главата му два бездомни черни помияра виеха на умряло, единият току пролайваше в лицето на мъжа. От вратата излизаха пияни мъже, пееха, деряха се. Вътре в малкото претъпкано помещение кръчмарят подтичваше запотен за празните бутилки, мъже стояха облакътени на тезгяха, имаше и няколко жени. Под единия тезгях върху плочите на пода седеше червендалесто, мустакато старче и се усмихваше, шапката му бе посипана с цигарена пепел. Чавка киснеше в кьошето с една компания, очите му бяха подлютени, блуждаещи, играеше си с птицата, останалите се смееха. Птицата сега отскачаше от главата на момчето като топка, гледайте, рече един дебелак, сякаш дриблира с глава! Можеш ли да го направиш до сто? То се знае, каза момчето, само първо да пийнем нещо. Една бира! Донеси му една бира, викна дебелакът, после почнаха да отброяват, едно, две, три... бавно утихнаха и другите, следяха номера, птицата достолепно подскачаше, момчето я оттласкваше с глава, трийсет и пет, трийсет и шест, заливаха се от смях, майка им тарикатска, каза някой, тия разбират езика на животните! То е ясно, каза друг, нали са същите! Разсмяха се, после птицата литна на една етажерка, оттам върху главата на дебелия и го клъвна по лицето. Оня изкряска, друг посегна да я улови, внимавай, викна му Чавка, не я пипай! После подсвирна, птицата кацна на рамото му и с разперени криле войнствено се огледа. Всички закряскаха, в навалицата някой изпадна през вратата, кръчмарят задрънка по една празна бутилка, тишина! Тихо всички, че затварям! Махай тая птица оттука! Чу ли? Да не съм ви видял повече! Изхвърлете го оттук! Неколцина го наобиколиха, без да бърза, Чавка извади бръснача си и острието му блесна на светлината. И сам мога да изляза, каза, пипне ли ме някой, ще го накълцам! После заднешком напусна помещението. Вън беше тъмно, кучетата виеха, наобиколили пияницата. Марш оттук, внезапно рече момчето на птицата, къш! Къш! Тя литна, после се върна, но момчето всеки път я пропъждаше, птицата кръжа известно време пред лицето му, момчето закри очи, сетне я перна с ръка и олюлявайки се, продължи по пътя си. Птицата постоя на бетона, където беше паднала, после се отръска и излетя.
        Ами ти, попита портиерът, да не си пиян? И де е птицата? Лицето му още беше подпухнало, притискаше го с носна кърпа. Момчето сви рамене, загуби се някъде, рече. Защо трябвало да напуснеш, попита портиерът, казаха, че трябвало да напуснеш. Тук са ти нещата, пратиха ги, какво да ги правя? Изгорете ги, бай Шани, каза момчето, ще хвърля горе един поглед и си тръгвам. Портиерът нещо смънка, но момчето не го чу, чакаше асансьора в коридора, по-късно ядно зарита по вратата. Горе отвори предпазливо, но в стаята завари само Миши, момчето седеше до прозореца, гледаше навън. Какво става, попита, казаха, че се местиш. Само прескочих, рече Чавка, дали не е останало нещо мое. Нощем? Седя си тук... мисля за онази работа, каза после. За коя? За писмото... няма ли да го напишеш? Вместо мен. И какво искаш да й пишеш, попита Чавка? Момчето дълго размишлява, какво се пише в такива случаи? Ами... обичам те, такива работи. Аха, оживи се Миши, това може и два пъти. Нали? Горещо е тук, каза Чавка, защо не си съблечеш ризата? Не съзнаваше какви ги върши, погледна през прозореца, гледаше момичето, я стани, каза после на Миши, онзи стана, Чавка изведнъж му смъкна ризата, видя ли, нервно рече, после заопипва панталона на момчето, с все сила го дръпна надолу и разклати голата му мъжественост към отсрещния прозорец. Какво правиш, викна Миши, опомняйки се, прикри се с ръка, оттатък бързо спуснаха пердето. Всички са от един дол дренки, объркано извика Чавка и побягна от стаята.
        Горе на покрива духаше студен вятър, Чавка настръхна, после с лекота мина по гредата, мушна се през прозореца, пред вратата на Анна спря за мъничко да успокои разтуптяното си сърце, ненагледна моя, прошепна и почука, ненагледна, аз съм, отвори. Вратата бавно се отвори, изневиделица някакви ръце сграбчиха момчето, повлякоха го в тъмната стая, някой го удари по главата. Ритника в стомаха почти не усети, притъмня и стана тихо. Съвзе се в празната стая, цялото тяло го болеше, май са ми счупили крака, промърмори, като стана. Запали лампата, погледна се в огледалото, обърса с ризата кръвта от лицето си. Стаята му се стори чужда, стените – изпоцапани, на пода се търкаляха вехтории. Окопити се от студа на покрива, приседна до един отдушник, долу градът спеше, после някакво черно стрелване, изпърхване, птицата, чавката кацна на рамото му отнякъде. Чавче, птицо моя, зарадвано извика момчето, тук ли си? Потърка лице в главата й, погали крилата на птицата, тя подхвръкна няколко метра, подканящо, момчето – подире й, после пак, заиграха се, момчето се смееше, разпери ръце, сякаш бяха крила, двамата кръжаха, правеха лупинги в самозабрава, по-сетне птицата изграчи и литна странешком, навън в безкрая, момчето – подире й, отнасяйки радостния възклик със себе си в бездната.

 

 

 

 

 

 

 

 

        Csoka, 1989
        Преведе от унгарски Мартин Христов, ред. Светла Кьосева.

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.

 

 

Електронна публикация на 04. май 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]