Знаех, че той има съмнения за партито още от самото начало. Не харесвал как звучи името Бейкър-Хайд, казваше. Смущавала го мисълта, че трябва да играе ролята на „господаря на къщата“ и се чувствал като глупак, че ще трябва да облече вечерните си дрехи, които не бил носил от около три години. Но се примирил с всичко заради Карълайн и за да угоди на майка си. Във въпросната вечер той наистина бил забавен във фермата, въпреки че знаел, че всички ще предположат, че „просто си придава важност”. Забавил се там заради едно развалено съоръжение, защото точно както Мейкинс предсказвал от седмици, помпата на Хъндредс накрая действително изглеждала, като че ли ще избухне, и да се оставят хората във фермата да се справят с проблема без външна помощ не можело да става и дума. Род знаел за тези неща не по-малко от някой механик благодарение на службата си във Военновъздушните сили. Той и синът на Мейкинс закърпили криво-ляво помпата и тя продължила да работи, но когато свършили, вече минавало осем часът. По времето, когато пресякъл парка и влязъл забързано в Хъндредс през градинската врата, семейство Бейкър-Хайд и мистър Морли вече пристигали от предната страна. Той още бил с работните си дрехи, отрупани с прах и мръсотия. Не смятал, че ще има време да се качи на горния етаж и да се изкъпе в семейната баня и решил, че ще трябва да се задоволи с това да се измие с топла вода в умивалника. Позвънил на Бети, но тя била заета с гостите в салона. Той почакал, после отново позвънил. Накрая слязъл до кухнята, за да си донесе вода сам.
         Тогава се случило първото странно нещо. Вечерните му дрехи били на леглото, прострени там в очакване да бъдат облечени. Като много бивши войници той се обличал бързо и стегнато и по-рано същия ден бил изчеткал дрехите си и ги оставил готови за вечерта. Когато се върнал от кухнята и забързано се измил, той си сложил панталоните и ризата, после потърсил яката си – и не могъл да я намери. Повдигнал сакото и погледнал под него. Погледнал под леглото, изобщо погледнал навсякъде, на всяко мислимо и немислимо място, но не могъл да намери проклетата яка. Това било още по-вбесяващо, защото въпросната яка, разбира се, била вечерна, предназначена да пасва на ризата, която носел. Това била една от малкото незакърпени или необърнати яки, които имал, така че не можел просто да отиде до чекмеджето и да извади друга.
         – Колко идиотски звучи това, нали? – каза той отчаяно. – Знам, че беше идиотско, дори в онзи момент. Първо, аз изобщо не исках да ходя на проклетото парти, но ето ме сега – домакинът, предполага се. Господарят на Хъндредс! Който кара всички да чакат, докато обикаля из стаята си като глупак, защото притежава само една свястна висока права яка!
         В този момент пристигнала Бети, изпратена от мисис Ейрис да разбере какво го задържа. Той й казал каква е работата и я попитал дали не е преместила яката. Тя казала, че не я е виждала от сутринта, когато я била донесла в стаята му заедно с останалата част от прането му. Той казал „Добре, помогни ми, за бога, да я намерим“ и тя останала за момент, за да търси с него, като гледала на всички места, където той вече бил погледнал, и не намерила нищо, естествено, докато накрая той толкова се ядосал от цялата работа, че й казал – “доста остро, страхувам се” – да остави нещата така и да се върне при майка му. Когато тя си излязла, той се отказал от търсенето. Отишъл до чекмеджето, за да направи, каквото може в ситуацията, и да използва някоя от дневните си яки като вечерна. Ако знаел, че семейство Бейкър-Хайд са дошли толкова неофициално облечени, нямало да се притеснява така. Но тогава си представял разочарованото лице, с което майка му ще го погледне, ако той влезе в салона, “облечен като проклет кален ученик”.
         След това се случило нещо много по-странно. Докато отварял едно след друго чекмеджетата, той чул някакъв звук в празната стая зад гърба му. Това било цопване, леко, но съвсем несъмнено, и той предположил, че нещо на умивалника му трябва някак да е паднало в него. Обърнал се да погледне – и не можал да повярва на очите си! Нещото, което било цопнало във водата, била неговата липсваща яка.
         Той несъзнателно се впуснал през стаята, за да я извади. После останал на място с яката в ръка, опитвайки се да се сети как е могло да се случи това. Яката не била на умивалника, в това той бил сигурен. Наблизо нямало повърхност, от която тя можела да се плъзне – пък и никаква причина да се плъзне, между другото. Нямало нищо над умивалника, на което тя можела да бъде поставена и после да падне от него – нямало висяща лампа, нито някаква кука, дори ако предположим, че такова нещо като твърда бяла яка изобщо би могло да попадне незабелязано горе на някоя лампа или кука. Всичко, което имало там, каза той, било “едно най-незабележимо петно” на решетъчния гипсов таван над главата му.
         В този момент той бил озадачен, но все още се владеел. От яката капела сапунена вода, но мокра яка му се виждала нещо по-добро от никаква и той я изсушил, колкото могъл, а после застанал пред огледалото на тоалетната си маса, за да я закрепи за ризата си и да си върже вратовръзката. След това трябвало само да закопчае ръкавелите си, да намаже с гел и да вчеше косата си, и щял да е готов. Той отворил малката мидообразна кутийка от слонова кост, в която държал копчетата си за ръкавели. И я намерил празна.
         Това, каза той, било толкова абсурдно и толкова вбесяващо, че го разсмяло. Вярно, че не бил виждал копчетата този ден с очите си, но същата сутрин случайно почукал кутийката с пръсти и си спомнял много ясно потропването на метала вътре. След това не бил пипал кутийката. Не вярвал, че Бети или мисис Бейзли са извадили копчетата, или че Карълайн или майка му са могли да дойдат и да ги вземат. Защо да го правят? Той поклатил глава, огледал се и се обърнал към стаята – към “орисниците” или “духовете”, или каквото било това, което изглежда си играело игрички с него тази вечер.
         – Не искаш да ходя на партито, така ли? – казал той. – Е, какво ще кажеш за това: Аз също не искам да ходя. Но желанието няма нищо общо, страхувам се. Просто ми върни проклетите копчета за ръкавели, а?
         Той затворил кутийката от слонова кост и я върнал на мястото й до гребена и четките си. И в мига, в който дръпнал ръката си, видял с ъгълчето на очите си в огледалото на тоалетната маса как нещо малко и тъмно паднало в стаята зад него – като паяк, който се спуска от тавана. Това било последвано почти веднага от удрянето на метал в порцелан – звук, който прозвучал толкова силно в тази тиха стая, че „му изкарал акъла“. Той се обърнал и с растящо чувство за нереалност на случващото се отишъл бавно до умивалника. Там, на дъното на умивалника, лежали неговите копчета за ръкавели. Стените на умивалника били опръскани, а мътната вода в коритото му още се люлеела. Той вдигнал глава и погледнал нагоре. Таванът отново бил без каквито и да е драскотини или белези, като изключим това, че “петното”, което бил забелязал преди, сега било значително по-тъмно.
         Това бил моментът, каза той, в който разбрал, че нещо наистина свръхестествено действа в стаята му. Той не можел да не вярва на очите и ушите си – ясно бил видял как копчетата за ръкавели падат и бил чул силния плясък на водата и изтропването им в умивалника. Но откъде за бога биха могли да паднат те? Той дръпнал креслото си и застанал несигурно на него, за да разгледа по-отблизо тавана. Като изключим това странно черно петно, там нямало нищо. Сякаш копчетата се били материализирали ей така от въздуха. Той слязъл тежко от креслото (кракът му бил започнал да го боли) и отново се вгледал в умивалника. На повърхността на водата вече се била появила бяла пяна, но всичко, което трябвало да направи, било да запретне ръкавите си, да потопи ръка и да извади копчетата си за ръкавели. Но не можал да се принуди да го стори. Не знаел какво по дяволите да прави. Помислил си отново за блестящо осветения салон, в който го чакали майка му и сестра му, Дезмъндови, семейство Роситър, семейство Бейкър-Хайд, и дори аз и Бети – как всички ние го чакаме с чаши шери в ръце. Тогава започнал да се поти. Погледнал се в кръглото си огледало за бръснене и видял как едрите като зърна на броеница капки пот започнали да излизат „като червеи“ от порите му.
         Сега обаче дошло най-гротескното нещо. Той още се взирал в потното си лице, когато, изумен и ужасен, видял как огледалото потрепнало. Това било старо викторианско огледало, поставено в кръгла, въртяща се месингова рамка върху порцеланова основа. То беше – както аз добре знаех – доста тежко; не беше нещо, което би се плъзнало от леко побутване или от отекването на нечии стъпки по пода наоколо. Род стоял напълно неподвижно в своята неподвижна стая и гледал как огледалото за бръснене отново потрепнало, след това се разлюляло, и след това започнало да се придвижва сантиметър по сантиметър по умивалника към него. Изглеждало така, сякаш огледалото върви, каза той, или, още по-точно, сякаш в този момент то откривало способността си да върви. То се движело с отривист, несигурен ход, а неглазираната долна страна на порцелановата му основа издавала плашещ, стържещ звук по полираната мраморна повърхност.
         – Това беше най-страшното нещо, което някога съм виждал – каза Род, описвайки ми случилото се с треперещ глас, като изтри потта, която отново беше избила над устните и по челото му при спомена за онзи момент. – Още по-зловещо бе заради това, че огледалото беше толкова обикновено. Ако... Не знам, но ако някакъв звяр се беше появил изведнъж в стаята, някакъв дух или привидение, мисля, че щях да понеса шока от това по-лесно. Но това... Това беше отвратително, беше ненормално. То караше човек да се чувства, като че ли всичко около него, обикновените предмети от обикновения му живот, може във всеки момент да започне да се движи така и... да те смаже. Това беше лоша работа. Но онова, което се случи след това...
         Онова, което се случило след това, било дори още по-лошо. През цялото време Род гледал как огледалото се движи на тласъци към него, обзет от ужас пред това, което пред мен той продължи да нарича „ненормалност“ на положението. Част от тази ненормалност било и чувството му, чу огледалото действа някак си безлично. Вярно е, че кой знае как, то било оживяло; но той имал чувството, че това, което го е оживило, била някаква сляпа, неподвластна на разума сила. Усещал, че ако сложи ръка на пътя на огледалото, порцелановата му основа щяла упорито да пропълзи върху пръстите му. Естествено, той не си сложил ръката там, а отскочил уплашено назад. Но виждал, че огледалото сега наближавало ръба на мраморния умивалник, и с ужасяваща възбуда очаквал момента, в който то ще се разлюлее и падне. Затова останал на мястото си, на около метър от него. Огледалото продължило да пълзи напред, докато един и после втори сантиметър от порцелановата му основа се подали над мраморния ръб. На Род му се сторило, че нещото опипва в търсене на друга повърхност. Видял как огледалото се наклонило, когато, изгубила равновесие, основата му се разлюляла напред. Той всъщност започнал да протяга ръка, воден от автоматичен импулс да го улови, преди то да падне. Но докато правел това, огледалото изведнъж сякаш се „подготвило за скок“ и в следващия момент се изстреляло към главата му. Той се извил настрани и получил парещ удар зад ухото. После чул как огледалото и порцелановата му основа се разбили, падайки на пода зад него. Обърнал се и видял парчетата му да лежат безобидно върху килима, сякаш просто бутнати там от нечия несръчна ръка.
         Точно в този момент се върнала Бети. Тя почукала на вратата и, напрегнат и стреснат, Род извикал. Объркана от звука на гласа му, тя плахо побутнала вратата и го видяла да се взира като хипнотизиран в счупеното огледало на пода. Не било изненадващо, че тя се приближила, смятайки да измете парчетата. Тогава видяла изражението на Род. Той не можеше да си спомни какво й е казал, но изглежда е говорел доста безумно, защото тя веднага го оставила и се върнала забързано в салона – това беше моментът, в който аз я видях как отива разтревожено при мисис Ейрис и й шепне нещо в ухото. Мисис Ейрис се върнала веднага с нея при Родрик и незабавно разбрала, че се е случило нещо много лошо. Той се потял по-зле от всякога и треперел, сякаш го тресяло. Предполагам, че е изглеждал до голяма степен така, както аз го бях видял, преди да ми разкаже тази история. Първият му импулс, когато видял майка си, бил да се хване здраво за ръката й като дете. Но, както каза, успял да си събере ума достатъчно, за да се сети, че по никакъв начин не бива да я въвлича в ставащото. Той бил видял как огледалото за бръснене подскача към главата му – следователно то не било движено от случаен импулс, а от нещо, както той чувствал, необикновено целенасочено и злонамерено. Не искал майка му да става обект на тази сила. Затова й дал объркано, фрагментарно обяснение, че се е преуморил във фермата и й казал, че главата му се цепи от болка. Той толкова очевидно изглеждал зле и разстроен, че тя поискала да ме извика, но той не й позволил. Искал само да я изкара от тази стая, колкото се може по-бързо. Десетината минути, които майка му прекарала при него, били, каза той, едни от най-ужасните в живота му. Напрежението от опита му да скрие какво е преживял току-що, съчетано със страха му от перспективата пак да остане сам и може би отново да премине през всичко това, сигурно са го накарали да изглежда като побъркан. В един момент той едва не заплакал – тогава, каза той, само уплашеният и разтревожен вид на майка му му дал сили да се овладее. Когато тя и Бети си тръгнали, той седнал на леглото си в ъгъла на стаята с гръб към стената и със свити пред гърдите колене. Раненият му крак пулсирал, но той нямал нищо против – бил почти доволен от болката, защото тя го поддържала буден. Понеже това, което трябвало да прави сега, каза той, било да наблюдава. Трябвало да наблюдава всеки предмет, всеки ъгъл и тъмна сянка в стаята, трябвало да движи погледа си неуморно от една повърхност на друга. Защото знаел, че злонамереното нещо, което се опитало да го нарани преди малко, още е вътре и чака.
         – Тъкмо това беше най-лошото – каза той. – Знаех, че то ме мрази, истински ме мрази, отвъд всякаква логика или причина. Знаех, че ми желае злото. Това беше дори по-лошо, отколкото да участваш в операция и да се сражаваш с вражески изтребител. Него го виждаш как идва към теб, една машина с човек вътре, който прави най-доброто, което може, за да те разкара от небето. Това беше нещо чисто в сравнение с другото. Има логика, има честност в него. А това беше долно, злобно и ненормално. Не можех да насоча оръжие към него. Не можех да вдигна нож или някой ръжен срещу него. Ножът и ръженът можеха да оживеят в ръцете ми! Имах чувството, че самите одеяла, на които седя, могат да скочат и да ме удушат!
         Той останал така може би около трийсет минути – „но биха могли да са и хиляда“, – треперещ и напрегнат от плашещото усилие да държи злото на разстояние. Накрая положението станало непосилно за него и нервите му не издържали. Той се чул как вика на нещото да се маха, да го остави намира, за бога! – и звукът на неговия собствен глас го ужасил. Но може би същевременно викът му развалил магията. Род веднага почувствал, че нещо се е променило, че ужасното нещо си е отишло. Той погледнал предметите около него и... “Не мога да го обясня – каза той. – Не знам откъде знаех. Но със сигурност знаех, че те отново са обикновени и безжизнени.” Разтърсен издъно, той изпил една водна чаша бренди, легнал под завивките на леглото си и се свил като бебе. Стаята му, както винаги, изглеждала някак занемяла, сякаш била леко изолирана от останалата част на къщата. Ако в същото време от другата страна на вратата му са се разнасяли някакви звукове – стъпки или тревожен шепот, – той или не ги доловил, или бил твърде изтощен да мисли от какво биха могли да бъдат те. Род потънал в често прекъсван сън и бил събуден след два часа от Карълайн. Тя била дошла да го види как е и да му каже какво се е случило с Джип и Джилиан. Той изслушал разказа й с нарастващ ужас, разбирайки, че момиченцето трябва да е било ухапано приблизително по същото време, когато той извикал на злото присъствие в стаята му да го остави намира.
         Той ме погледна, когато каза това, а възпалените му очи сякаш горяха на прорязаното му от белези лице.
         – Разбирате ли? – попита той. – Всичко това е по моя вина! Аз поисках това нещо да се махне, понеже просто бях полудял от страх. И то беше отишло там, за да нарани някой друг. Бедното дете! Ако знаех, щях да премина през всичко, наистина всичко. – Той изтри уста, след това с видимо усилие продължи по-гладко: – След това не съм губил самообладание до такава степен, наистина. Сега когато това нещо дойде, аз съм готов. Очаквам го. През повечето дни всичко е наред. През повечето дни то изобщо не идва. Но обича да ме изненадва, да ме хваща неподготвен. Прилича на коварно, зло дете. Слага ми капани. То отвори вратата на стаята ми онзи път, за да се блъсна в нея и да си разбия носа. Размества книжата ми. Слага разни неща на пътя ми, за да се спъна и да си счупя врата! Нямам нищо против. Може да прави с мен, каквото поиска. Докато мога да го задържа при себе си, в моята стая, спирам заразата. Това е от жизненоважно значение сега, не сте ли съгласен? Да държим източника на заразата настрана от сестра ми и майка ми.

---

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Публикацията е предоставена от издателството,
а откъса е избран от преводача на книгата Милен Русков.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!