Жозе Сарамаго

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

Из „Слепота“

 

Жозе Сарамаго

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         „Слепота“ (изд. "Колибри", ISBN 978-954-529-847-9) е може би най-известният роман на Жозе Сарамаго, в който фантазия и реалност се преплитат и ни позволяват да видим много по-ясно вътрешния си свят. В една неназована държава, в един неназован град, докато чака на светофара зад волана на колата си, eдин мъж внезапно ослепява. Това е началото на епидемия, която се разпространява светкавично в цялата страна. Затворени в болница или оставени сами на себе си, лишени от всякакъв ориентир, ордите слепци са изправени пред най-примитивното у човека – волята за оцеляване на всяка цена. Предвожда ги една жена – единственото същество, което не е поразено от „сияйната белота“. Героите на този великолепен и необикновен роман преминават през хиляди перипетии. Любовта, омразата, жестокостта, безразличието, страхът – все страсти, които ни заслепяват и чрез които Жозе Сарамаго изгражда потресаваща алегория на времето, в което живеем.
         По романа е заснет нашумелият филм на Фернандо Мейрелес „Blindness“ (2008).

 

 

         По пътя си щяха да минат на две преки от дома, където живееше в ергенската си стая възрастният с черната превръзка, но вече бяха решили да продължат нататък, там няма храна, дрехи не са му необходими, а книгите не може да ги прочете. Улиците са пълни със слепи, които са излезли да търсят храна. Влизат и излизат от магазините, с празни ръце влизат, с празни ръце излизат почти винаги, после спорят помежду си за необходимостта или предимството да напуснат този квартал и да драснат към други части на града, големият проблем е, че така както са нещата, без течаща вода, без електроенергия, с празни газови бутилки и с опасността от кладенето на огън вътре в къщите, не може да се готви, това, ако предположим, че знаем откъде да вземем сол, зехтин, подправки, в случай че искаме да приготвим ядене със следи от едновремешния вкус, ако имаше зеленчуци, само с едно сваряване бихме се задоволили, същото се отнася и за месото, освен зайците и неизменните кокошки, биха послужили и кучетата и котките, които биха допуснали да бъдат хванати, но тъй като наистина опитът е нашият учител в живота, дори и тези животни, които преди бяха домашни, се научиха да не се доверяват на ласките, те сега ловуват в група и в група се защитават да не бъдат заловени, и тъй като, хвала на Бога, продължават да си имат очи, знаят по-добре как да се измъкват и да нападат, ако е необходимо. Всички тези обстоятелства и доводи са довели до заключението, че най-добрата храна за хората са консервите, не защото в много случаи вече в тях всичко е сготвено и готово за консумация, а и заради това, че лесно се пренасят и са удобни за употреба. Със сигурност на всички консервени кутии, бутилки и опаковки, които съдържат подобна храна, е упомената датата, от която нейната консумация става неподходяща, а в някои случаи дори опасна, но народната мъдрост набързо пусна в употреба една поговорка, която в известен смисъл не търпеше възражения, симетрична на друга, която вече престана да се използва, далече от очите, далече от сърцето, сега се казваше, щом е далече от очите, стомахът е безчувствен, затова се ядяха толкова гадории. Начело на групата си, жената на лекаря мислено прави баланс на храната, с която разполагат, ще стигне, и то едва, за едно ядене, без да броим кучето, но то нека се оправя със своите методи, онези, които така добре му послужиха, за да сдави кокошката и да й отнеме гласа и живота. Вкъщи има, ако правилно си спомня и ако никой не е проникнал вътре, сериозно количество консерви, достатъчни за едно семейство, но тук са седем души, запасите няма да изкарат дълго, дори и да се разпределят по особено строго контролиран начин. Утре или тия дни ще трябва да се върне в подземния склад на супермаркета, трябва да реши дали ще отиде сама или ще помоли мъжа си да я придружи, или първия ослепял, понеже е по-млад и по-пъргав, изборът е между възможността за по-голямо количество храна и бързината на операцията, като не забравяме и условията за изтегляне. Боклуците по улицата, които сякаш са се удвоили от предишния ден, старите човешки екскременти, полувтечнени от силния дъжд, пресните, гъсти или кашави, скоро изхвърлени от тези мъже и жени, докато минаваме покрай тях, насищат със смрад атмосферата, като гъста мъгла, през която може да се върви само с голямо усилие. На един площад, обграден с дървета, със статуя в центъра, глутница кучета разкъсват един човек. Трябва да е умрял съвсем скоро, крайниците му не са вдървени, забелязва се, когато кучетата ги разтърсват, за да откъснат от кокала захапаното месо. Един гарван подскача и търси пролука, за да се докопа и той до лакомството. Жената на лекаря отклони поглед, но беше твърде късно, в червата й всичко се надигна неудържимо и повърна, един път, два пъти, три пъти, сякаш собственото й тяло, все още живо, беше разкъсвано от други кучета, глутницата на абсолютното отчаяние, дотук съм, тук искам да умра. Мъжът й попита, Какво ти е, останалите, свързани посредством въжето, се приближиха още повече, внезапно се стреснаха, Какво стана, От храната ли е, Нещо развалено, Аз не чувствам нищо, Нито пък аз. Още по-добре за тях, можеха само да чуват вълнението на животните, внезапно се чу необичайно грачене на гарван, в бъркотията едно от кучетата го ухапа по крилото, мимоходом, без зла умисъл, тогава жената на лекаря каза, Не можах да го избягна, извинете ме, тук едни кучета ядат друго куче, Нашето куче ли, попита кривогледото момченце, Не, нашето, както казваш ти, е живо, обикаля около тях, но не се приближава, След като изяде оная кокошка, не трябва да е много гладно, каза първият ослепял, По-добре ли си вече, попита лекарят, Да, да тръгваме, А нашето куче, отново попита кривогледото момченце, Кучето не е наше, само вървя с нас, навярно ще остане с тези тук сега, може и преди да е било с тях и сега да е намерило приятелите си, Искам да акам, Тук ли, Много ми се ака, боли ме коремът, оплака се детето. Облекчи се точно там, както можа, жената на лекаря повърна още веднъж, но причината беше друга. Прекосиха после големия площад и когато стигнаха до сянката на дърветата, жената на лекаря погледна назад. Бяха се появили още кучета, вече си оспорваха остатъците от тялото. Кучето облизало сълзите идваше след тях, носът му беше залепен за земята, сякаш следваше някаква диря, просто навик, тъй като този път щеше да е достатъчно да вдигне поглед, за да види онази, подир която вървеше.
         Продължиха по пътя си, домът на възрастния с черната превръзка вече остана назад, сега вървят по широк булевард с високи лъскави сгради от двете страни. Колите тук са скъпи, големи и удобни, затова има толкова много слепи, които спят вътре, а съдейки по вида й, една огромна лимузина, направо е превърната в постоянно жилище, вероятно защото е по-лесно да се намери отново кола, отколкото къща, настанилите се в тази, например, сигурно правят същото, което правеха слепите под карантина, за да си намерят леглото, опипват и броят автомобилите от ъгъла, двадесет и седем от дясната страна, вече съм си вкъщи. Сградата, пред която се намира лимузината, е банка. Колата беше докарала председателя на административния съвет на седмичното пленарно заседание, първото, което трябваше да се проведе от обявяването на епидемията от бялата болест, но не беше останало време да я откарат в подземния гараж, където трябваше да изчака до края на дебатите. Шофьорът беше ослепял, докато председателят влизаше в сградата, през главния вход, както обичаше, нададе един вик, говорим за шофьора, но той, говорим за председателя, не го чу. Впрочем, събранието нямаше да е толкова пленарно, колкото се предполагаше по името, в последните дни бяха ослепели някои от членовете на съвета. Председателят не успя да открие заседанието, чийто дневен ред предвиждаше тъкмо обсъждането и вземането на мерки, в случай че ослепеят всички членове на административния съвет, постоянни и временни, дори не успя да влезе в заседателната зала, тъй като, докато се качваше с асансьора нагоре към петнадесетия етаж, точно между деветия и десетия спря токът, завинаги. И понеже една беда никога не идва сама, в същия момент ослепяха и електротехниците, които се занимаваха с поддръжката на вътрешната електрическа мрежа и съответно с генератора, стар модел, не автоматичен, който от доста време трябваше да бъде сменен, резултатът, както и по-рано бе споменато, бе, че асансьорът си остана заседнал между деветия и десетия етаж. Председателят видя как придружаващият го обслужващ асансьора чиновник ослепя, един час по-късно ослепя и той самият, и тъй като токът повече не се появи, а случаите на слепота вътре в банката се умножиха през същия този ден, най-вероятно двамата още са там, умрели, излишно е да го казваме, затворени в един гроб от стомана и така, за щастие, далече от кучетата, които ядат хора.
         Понеже няма свидетели, а дори и да има, няма как да бъдат призовани по тези дела, за да ни разкажат какво е станало, нормално е някой да попита как е възможно да сме разбрали, че тези неща са се случили така, а не по някакъв друг начин, отговорът, който можем да дадем, е, че всички разкази са като тези за сътворението на света, никой не е бил там, никой не е присъствал, но всички знаят какво се е случило. Жената на лекаря беше попитала, Какво ли е станало с банките, не че много я интересуваше, въпреки че беше поверила спестяванията си на една от тях, зададе въпроса от чисто любопитство, само защото си го помисли, нищо повече, нито пък очакваше да й отговорят, например, така, В началото Господ създал небето и земята, и земята била безформена и празна, тъмнина покривала бездната, а Духът Божи се носел над водата, вместо това възрастният с черната превръзка каза, докато се спускаха надолу по булеварда, Доколкото успях да разбера, докато още имах едно око, с което да виждам, отначало било дяволска работа, хората, от страх да не ослепеят и да останат необезпечени, хукнали към банките, за да изтеглят парите си, смятали, че трябва да се погрижат за бъдещето, и това е разбираемо, ако човек знае, че няма да може да работи повече, единственото решение е, докато траят, да прибегне до спестяванията, направени във времето на просперитет и далечни планирания, ако предположим, че човек наистина е бил достатъчно благоразумен да трупа запаси зрънце по зрънце, като резултат от страховития набег за двадесет и четири часа някои от основните банки фалираха, правителството се намеси, за да помоли да се успокоят духовете и да призове гражданското съзнание на хората, призивът завършваше с тържествена декларация, че ще поеме цялата отговорност и произтичащи задължения от ситуацията на обществено бедствие, която се преживяваше, но мярката не успя да облекчи кризата, не само защото хората продължаваха да ослепяват, а и защото онези, които все още виждаха, мислеха как да спасят чудните си пари, накрая се случи неизбежното, банките, фалирали или не, затвориха и поискаха полицейска закрила под прикритие, не им послужи за нищо, сред тълпата, която с викове се събираше пред банките, имаше и цивилни полицаи, които си искаха онова, което с толкова усилия бяха успели да спечелят, някои, за да могат да се изявяват на воля, дори бяха предупредили началниците си, че са слепи, та да им дадат болничен, а други, все още униформени и действащи, с оръжия, насочени към недоволните маси, внезапно престанаха да виждат мерника, тези, ако изобщо имаха някакви пари в банката, губеха всички надежди, а отгоре на всичкото бяха и обвинени в съзаклятничество с установената власт, но най-лошото дойде после, когато банките бяха нападнати от гневни орди слепи и неслепи, всички до един отчаяни, тук вече не ставаше дума да се представи на касата един чек и да се каже на чиновника, Искам да изтегля парите си, а да се заграби каквото е възможно, парите от деня, наличното в чекмеджетата, в някой нехайно отворен сейф, в кесийка за монети, като едно време, каквито са използвали нашите дядовци от старото поколение, не можете да си представите какво беше, големите и пищни атриуми на централите, както и малките квартални клонове присъстваха на ужасяващи сцени, а не бива да забравяме и банкоматите, които бяха разбити и ограбени до последната банкнота, на екрана на някои от тях загадъчно се появи съобщение, с което се благодареше за избора на тази банка, машините наистина са глупави, ако не е по-правилно да се каже, че тези предадоха собствениците си, в крайна сметка цялата банкова система беше срината на един дъх, като замък от карти, и не защото парите престанаха да бъдат ценени, доказателството е, че който ги държи, не иска да ги пусне и се позовава на това, че не се знае какво ще донесе утрешният ден, сигурно същото мислят и слепите, които се настаниха в подземията на банките, където се намират трезорите, в очакване на чудото да се отворят широко вратите от никелова стомана, които ги делят от богатствата, излизат оттам само за да потърсят храна и вода или за да задоволят други нужди на тялото си, и веднага се връщат на пост, имат си парола и знаци с пръстите, за да не може никой чужд човек да се промъкне в редута, то се знае, че живеят в абсолютен мрак, но какво от това, при тази слепота всичко е бяло. Възрастният с черната превръзка разказа всички тези страховити събития, свързани с банките и финансите, докато бавно прекосяваха града, спирайки на няколко пъти, за да може кривогледото момченце за успокои нетърпимия бунт на червата си, и въпреки правдивия тон, който успя да наложи на страстното си описание, е допустимо да подозираме за някои преувеличавания в разказа, историята за слепите, които живеят в подземията, например, откъде я знае той, след като не познава паролата, нито пък номера с палеца, във всеки случай ни позволи да добием представа.
         Вече мръкваше, когато най-накрая стигнаха до улицата, където живеят лекарят и жена му. Не се отличава от останалите, навсякъде е пълно с мръсотии, групи от слепи, които се носят насам-натам, но за пръв път, чиста случайност, че досега не ги бяха виждали, попаднаха на огромни плъхове, два, такива, каквито тукашните котки не смеят да нападнат, защото на големина са почти колкото тях, но със сигурност много по-свирепи. Кучето, облизало сълзите, изгледа и едните, и другите с безразличието на някой, който живее в друга сфера на емоциите, това бихме казали, ако не беше кучето, което продължава да си бъде, но животно на хората. При вида на познатите места жената на лекаря не направи обичайните меланхолични забележки, да каже например, Как минава времето, онзи ден бяхме щастливи тук, нея я шокира разочарованието, несъзнателно беше повярвала, че само защото е нейна, щеше намери улицата чиста, пометена, излъскана, че нейните съседи щяха да са слепи с очите, но не и с разбиранията си, Ама че съм глупава, каза на висок глас, Защо, какво става, попита съпругът й, Нищо, фантазии, Как върви времето, как изглежда домът ни, каза той, След малко ще разберем. Силите им бяха малко, затова се качиха по стълбите бавно, като спираха на всяка площадка, На петия етаж сме, беше казала жената на лекаря. Вървяха, както можеха, всеки се оправяше сам, кучето, облизало сълзите, беше ту отпред, ту отзад, сякаш беше родено за овчарско куче, на което е заповядано да не губи нито една овца. Имаше отворени врати, отвътре долитаха гласове, неизменната отвратителна миризма излизаше на талази, на два пъти се появиха слепи на прага, като гледаха с празните си очи, Кой идва, попитаха, жената на лекаря позна единия, другият не беше от сградата, Живеехме тук, се ограничи да каже. По лицето на съседа премина изражение на човек, който е разпознал другия, но не попита нищо, Жената на доктора е, може би щеше да каже вътре, когато се прибере, Тия от петия етаж се върнаха. След като преодоляха и последното стълбищно рамо, точно преди да стъпят на площадката, жената на лекаря им съобщи, Затворена е. Имаше следи от опити за насилване на вратата, но тя беше устояла. Лекарят пъхна ръка в единия от вътрешните джобове на новото си сако и извади ключовете. Задържа ги във въздуха в очакване, но жена му нежно насочи ръката му към ключалката.

 

 

 

---

 

 

Книгата е издадена български език с марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупена с голяма отстъпка от сайта на издателството - www.colibri.bg !

 

 

Издателство ``Колибри``!

Електронна публикация на 17. септември 2014 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]