Симон дьо Бовоар

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Мандарините“

 

Симон дьо Бовоар

 

Превод от френски: Росица Ташева

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

         Анри хвърли последен поглед на черния кристал на небето. Труд­но бе да си представи, че някъде там хиляди самолети раздират ти­шината. И все пак – думите се боричкаха в главата му с весел шум – офанзивата е спряна, германците са разгромени, ще мога да замина. Зави зад ъгъла на кея. Улиците ще ухаят на зехтин и портокалов цвят, хората ще бъбрят по осветените тераси на кафенетата, той ще пие истинско кафе под звуците на китарите. Очите му, ръцете му, кожа­та му бяха гладни – като след дълги пости! Изкачи бавно леденото стълбище.
         – Най-после!
         Пол го прегърна, сякаш го срещаше за пръв път след години на преживени опасности. Той видя над рамото ? искрящата елха, която се отразяваше до безкрай в големите огледала. Масата бе отрупана с чинии, чаши, бутилки; снопчета имел и зеленика бяха нахвърляни до една табуретка. Анри внимателно се отдръпна и хвърли пардесюто си на дивана.
         – Слуша ли радиото? Има добри новини.
         – Така ли? Казвай бързо.
         Тя никога не слушаше радио, искаше да научава новините само от него.
         – Не си ли забелязала колко е светло тази вечер? Имало хиляди самолети в тила на Фон Рундщет.
         – Боже мой! Значи няма да се върнат.
         – Никога не е ставало дума да се връщат.
         В интерес на истината, и той си бе помислил същото.
         Пол тайнствено се усмихна.
         – Бях взела предпазни мерки.
         – Какви мерки?
         – В дъното на мазето има нещо като килер. Помолих портиерката да го изпразни. Там щеше да се скриеш.
         – Не трябваше да правиш това. Точно така се предизвиква паника.
         Пол стискаше с лявата си ръка краищата на шала си, сякаш иска­ше да си предпази сърцето.
         – Те щяха да те разстрелят – каза тя. – Всяка нощ ги чувам. Чукат, отварям им, виждам ги.
         Неподвижна, притворила очи, тя като че ли наистина чуваше гла­сове.
         – Това няма да се случи – весело я увери Анри.
         Тя отвори очи и отпусна ръце.
         – Наистина ли войната е свършила?
         – Съвсем скоро ще свърши.
         Анри постави табуретката под дебелата греда, която пресичаше тавана открай докрай.
         – Да ти помогна ли?
         – Дюбрьой ще дойдат да ми помогнат.
         – Защо да ги чакаме?
         Той взе чука. Пол постави ръка на рамото му.
         – Няма ли да работиш?
         – Не тази вечер.
         – Казваш това всеки ден. Повече от година нищо не си писал.
         – Не се безпокой. Не съм загубил желание да пиша.
         – Вестникът ти отнема прекалено много време. Виж само в колко часа се прибираш. Сигурна съм, че нищо не си ял. Не си ли гладен?
         – Не още.
         – Не си ли уморен?
         – Ами не, не съм уморен.
         Под погледа на тези очи, които го изследваха загрижено, Анри се чувстваше като крехко и опасно съкровище – ето това го уморява­ше. Качи се на табуретката и започна да забива един пирон с кратки предпазливи удари – къщата не беше в първа младост.
         – Знам дори какво ще пиша. Весел роман.
         – Какво искаш да кажеш? – попита Пол разтревожено.
         – Каквото казвам. Имам желание да напиша весел роман.
         За малко да започне да го измисля на място този роман, щеше да му е забавно да размишлява гласно, но Пол го гледаше така настоя­телно, че си замълча.
         – Подай ми големия сноп имел.
         Внимателно окачи зелената топка, обсипана с бели очички, после Пол му подаде друг пирон. Да, войната бе свършила – поне за него тази вечер беше истински празник. Мирът започваше отново, всичко започваше отново: празниците, забавленията, удоволствията, пъту­ванията, може би щастието, със сигурност свободата. Закачи покрай гредата имела, зелениката, гирляндите.
         – Така добре ли е? – попита, след като слезе от табуретката.
         – Идеално.
         Тя се приближи до елхата, изправи една от свещичките.
         – Ако няма опасност, ще заминеш ли за Португалия?

 

 

 

 

 

---

 

 

Романът „Мандарините“ на Симон дьо Бовоар предстои да излезе на български език на 29-ти август 2011 г. с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 15. август 2011 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]