Ноеми Сечи

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Из „Комунистът Монте Кристо“

 

Ноеми Сечи

 

Превод от унгарски: Юлия Крумова

 

 

Корица на книгата

 

        3 ГЛАВА

 

Унгарската съветска република – с други думи: диктатурата на пролетариата –
продължи от пет часа следобед на 21 март 1919 г.
до 4 часа следобед на 1 август 1919 г., тоест 133 дена.

 

Янош Керечен: „Битка срещу червената диктатура –
история на унгарската контрареволюция”, 1941 г.

 

 

 

        Около осем часа сутринта на 3 август 1919 г. прадядо ми тъкмо пушел по долни гащи в хотелския си креват, когато по вратата на стаята му се задумкало. Докато работел в месарницата, бил свикнал с ранното ставане, после обаче месото свършило и трябвало да отиде да продава пача на закрития пазар. Но дори и да се насилвал, не можел да спи до по-късно от седем.
        Отново се почукало. А тъкмо размишлявал колко зашеметяващ бил възходът му, като се има предвид, че бил получил подготовката си за дипломатическата кариера в едно швабско село в Пещенска област, където майка му го пращала всяко лято да помага на чичо Ханзи в зелевите ниви. Границата за такъв сръчен, просветен младеж като него било обсипаното със съветски звезди небе.
        Тогава тропащият се обадил на унгарски, тоест това не била прословутата обилна закуска на Ана Сахер.
        – Шани, отвори!
        – Кой е там? – попитал прадядо със сподавен гняв, защото нищо не му се услаждало повече от сутрешната цигара в леглото. После още един фас в десет, пет-шест цигари след хубавия обяд, пушене на свеж въздух в градския парк, а понякога се сдобивал и с пура към вечерята. Започнал да харесва усамотението след безбройните обществени преживявания, предложени от пролетарската диктатура.
        – Йожи е – рекъл унгарският глас. Ноеми Сечи
        – Кой Йожи?
        Прадядо естествено много добре знаел кой Йожи, но се вбесил от мисълта, че ръката на Тибор Самуели отново го е докопала за яката. Не мръднал от леглото. Гласът станал нетърпелив:
        – Шани, за бога! Всичко свърши. Другарят Тибор умря!
        Прадядо имал чувството, че го удря ток, както при първата любов, след това смачкал полуизпушената цигара в пепелника и се заметнал с един чаршаф. Така отишъл да отвори вратата. На прага стоял един добре екипиран за всякакви случаи ленинец, единият от десетте ленинови синковци на име Йожи. Въпреки сутрешната жега носел дебело кожено палто, кожен панталон и ботуши и все пак изглеждал едва ли не гол без автомата си. В собственото си жилище прадядо не би го допуснал, и кучето си не би му поверил, но съдбата на движението взела връх над личната симпатия. Разтворил широко вратата.
        Йожи влязъл в стаята, вдигнал поглед към тавана и горчиво изхлипал. Прадядо стреснато загърнал полуголото си тяло в хотелския чаршаф.
        – По-тихо, Йожи, в нелегалност сме!
        – Не, Шани, в емиграция сме!
        – И все пак не е нужно да крещиш.
        – Ама ти не четеш ли вестници?
        – Йожи, защо говориш така? И ти не ги четеш!
        – Унгарската съветска република падна! Край!
        – Да не се е случило нещо лошо с другаря Тиби?
        – Ами да, да... Случи му се...
        Прадядо направо не осъзнавал чутото, мислел си само за онази сладка, безгрижна леност, от която го бил изтръгнал посетителят му. Йожи и диктатурата на пролетариата ще свали, за да му провали спокойната сутрин. Дръпнал се зад отворената врата на гардероба, за да може да се облече. Йожи говорел, втренчен пред себе си.
        – А аз му се молех: другарю Тиби, вземете ме със себе си, аз съм най-добрият снайперист в отряда. Но той каза: не мога да те въвличам в опасности.
        – Къде беше тръгнал?
        – Бягаше.
        – Защо?
        – Да не мислиш, че подмазващите се на десницата социалдемократи щяха да го пощадят?
        – Аз откъде да знам?
        – Ами нямаше, уверявам те, че нямаше. Имаш ли цигара?
        – Там са, на леглото – Йожи отишъл за тях, запалил си. Взел да дъвче нервно цигарата и да инхалира пушека й.
        – Застреляли го стражарите от Шаванюкут. Разбира се, казват, че се бил гръмнал в гърдите. Това не е вярно! Другарят Тиби никога не би направил такова нещо!
        – Не би го направил. Аз никога не съм го виждал такъв, че да стреля по себе си – измърморил прадядо иззад гардероба. Връзвал връзките на гащите си, с едното око плачел, с другото се смеел. Точно заради последното не смеел да се покаже.
        – Ще ти кажа какво е станало. Поне доколкото ми е известно. Пища Декан, Максим и Лайош... Шани, познаваш ли ти Лайош Ковач?
        – Кой Лайош Ковач? Но започни отначало. Та значи съветското правителство падна...
        – Падна, падна... – Йожи се хвърлил върху неоправеното легло и забил лице в бельото, ухаещо на тялото на прадядо ми. – Отведоха момчетата... съвсем се измъчих... после да умре и другарят Тиби...
        А прадядо твърдо решил, че каквото ще да става, няма да прегръща Йожи, нека си плаче. А и други няма. Най-много някоя едрогърда, с голяма задница жена, макар че шансовете за това в последните седмици били силно намалели, тъй като от Алис го деляла цяла държавна граница. Бръкнал в джоба си и преброил с пръсти дребните си. Помогнал на мъжа да стане от леглото му.
        – Ела, Йожи, да пийнем една бира. Унгарската диктатурата на пролетариата плаща.
        Да не го бил казвал! Йожи се разридал звучно. Пред погледа на прадядо за миг проблеснал образът на усмихнатия Йожи, който проверява пулса на обесените по акациите в Чорна и устата му се е разтеглила до ушите... Толкова е далеч вече всичко това. Сякаш се е случило преди хиляда години. Сега, както изглежда, отново всичко ще се пренарежда.
        – Хайде, ела. През това време всичко ще ми разкажеш... Хайде, стегни се – и се повлекли вън от “Сахер”, към предградията, защото в по-добрите заведения вече почнали да гледат с лошо око на губещите унгарци. Отново очаквали победителите.
        Още при първата си среща с Йожи прадядо ми не го харесал. Не харесал никого от присъствалите в онзи ден, и самия себе си в това число. Кой знае вече как се бил озовал там, може би се свършили прорасналите картофи в кухнята. Освободили го от беленето им и го пратили долу, в отряда на Тибор Самуели, да беси задунайските контрареволюционери.
        Там, в юнското слънце под чорнайските акации, стоял Йожи и, повтарям, проверявал пулса на обесените. Прадядо застанал до него и попитал:
        – Мъртъв ли е?
        – Мъртво е, кучето.
        – Всички ли са мъртви?
        – Всичките. Можем да вървим на обяд – протегнал се Йожи.
        – Сега?
        – Сега! Който не може след обесването на седем мръсни контрареволюционери да се наобядва хубавичко, открито си признава, че крои заговор против диктатурата.
        Прадядо измърморил нещо под мустак. По това време комунистите рядко си позволявали лицево окосмение, но на прадядо още не му били покарали нормално мустаците. Йожи весело го потупал по гърба.
        – Шани, нещо си ми подозрителен... Я ми кажи в очите: „Червен съм”.
        – Няма да ти кажа.
        – Значи си от белите. Горе ръцете тогава! – казал Йожи и закачливо мушнал с пушката прадядо ми в ребрата.
        – Остави ме – прадядо бил кисел, защото единият от осъдените на смърт му продиктувал прощално писмо до съпругата си. „Отваряй си очите на четири за децата” – така му продиктувал. Това бедно размирно пале оставило цялата си библиотека – трийсет тома – на бенедиктинците.
        – Ти да не си розов социалдемократ? – прихнал Йожи на собствената си шега и в радостта си от добре свършената работа гръмнал в праха на сантиметър пред краката на прадядо. Никой не се уплашил, нищо работа. Йожи обича такива игрички, нека си поиграе, нали всички знаят, че може да уцели в десетката дори муха в полет.
        А сега с прекършени криле седял във виенската кръчмичка, черното му кожено палто било покрито с плътен слой унгарска прах. Поискал лютива горчица с кренвиршите си, защото сълзите в очите му вече изсъхнали. Говорел, загледан над главите на обикновените австрийци.
        – На заседанието на работническия съвет на първи август седях до другаря Тиби. Другарят Кун каза: с прискърбие ви съобщавам, че диктатурата на пролетариата в Унгария се провали, искаше ми се пролетариатът да се беше сражавал по барикадите за диктатурата на пролетариата. И има право. Нямаше нито една скапана барикада! Ти да си видял поне една барикада?
        – За какво са ти барикадите на теб?
        – За да се пожертваме за работническата власт.
        – Не го ли правехме непрекъснато?
        – Аз да, другарят Кун и другарят Тиби - да, но къде остана обединеният пролетариат? Питам, къде остана? Отваряме остров Маргит за палетата му, а той не иска да се включи в Червената армия?
        Келнерът пристъпил към масата им, оставил бирата и засрамено казал:
        – Няма кренвирши.
        – Колко ще струва да има? – потупал подрънкващия си джоб прадядо.
        – Николко. Няма.
        – Какво има?
        – Картофи.
        – Тях ти си ги яж – подметнал му Йожи на унгарски. Жадно отпил от бирата си. Прадядо запалил нова цигара като продължение на недопушената си сутрешна, издухал дима и насърчил Йожи.
        – По-добре ми разкажи как умря другарят Самуели. После кажи какво стана с другаря Кун. А с Ото, с Ото какво стана?
        Йожи с пяна по устата отговорил:
        – Ото е добре. Мина в нелегалност. Ще организира подземни клетки.
        – Сам?
        – Не. Стана следното: Ото гореше протоколите от разпитите в двора на крепостта, а аз помагах на другаря Кун да опакова, когато се появи народният комисар Лукач във военна униформа. Идваше от фронта, но въпреки това нищо не беше разбрал. Попита какво става, а другарят Кун му отговори, не виждаш ли, провалихме се. Народният комисар Лукач пък каза, че предусещал, че няма да победим от раз, но няма страшно, защото, що се отнася до него, той ей сега, начаса, ще си пробие път през румънската армия и няма да се спре чак до Германия, после в немската партия ще продължи да разлага буржоазното общество. Никъде няма да ходиш, каза другаря Кун, оставаш в Будапеща с Ото и ще организираш нелегалното движение, после седна върху куфара, за да мога да завържа ремъците.
        – Какво отговори на това другарят Лукач?
        “На кучето – кучешка смърт.” Но това го казал много по-късно, чак когато съветските му приятели откарали Бела Кун в Сибир, и след кратка ефектна пауза го екзекутирали.
        – Нищо. Тракна с токовете на ботушите си, защото, както ти казах, идваше направо от фронта и отиде при Ото, за да уговорят подробностите, откъде да започнат организацията.
        – Все пак е късмет, че и Ото е там.
        – Ото е най-добрият организатор. Най-добрият инструктор. Прие да изгради наново мрежата и тогава след няколко месеца пак ще може да се разгори пламъкът на пролетарската революция!
        Лицето на Йожи си възвърнало цвета. Едва сега. След една чаша бира. А пред вътрешния взор на прадядо изникнал Ото Корвин, както размножава позиви с надпис “Пак сме тук, другари, не се отчайвайте!”. Виж ти, така, както се е навел над печатарската машина, не му личи толкова, че е гърбав. А сега си облича къртичи гащеризон от черно кадифе, защото ще действа под земята. Прадядо разтъркал очи.
        – Какви са шансовете за ново начало?
        – Големи.
        – Кажи ми процент!
        – 89.
         – Еха.
        – Нали? И аз съм обнадежден. Само от време на време ме обзема отчаяние. Защото дори и да има отново Съветска Унгария, тя вече няма да е същата… Без другаря Тиби…
        – Ами няма да бъде съвсем същата.
        – Никога няма да бъде. Аз казвам, че ако всички бяха, ако всички имаха същото отношение като другаря Тиби, сега нямаше да сме в това положение.
        – Това е самата истина.
        В кошмарите на прадядо винаги му се присънвало как Тибор Самуели кълца във фунията на машината за пълнене на колбаси селски свещеници, монаси-учители, отци-изповедници, и за по-добър цвят - неколцина облечени в червени мантии епископи, затова издухал цигарения дим и настоятелно попитал:
        – Сигурно ли е, че е мъртъв?
        – Да не мислиш, че не ми е минало през ума същото като на теб? Че искат да сломят душевно народа. Че сме станали жертва на разпространяващата панически слухове пропагандна машина на буржоазията.
         – Ами да. В първия момент най-вече това му идва на ум на човек.
        Йожи снишил глас и се навел над масичката с кози крака. – Ще ти кажа какво мисля: никога не се знае. Ни-ко-га не се зна-е. Надеждата е жива.
        Прадядо потръпнал и разсеяно отпил от бирата на Йожи, а въпреки низшия си произход никога не бил харесвал бирата. Винаги предпочитал безцветните концентрати или разреденото с лимонада накиселяващо вино.
        Тибор Самуели. Та това не е човек. Как би могъл да умре. С презрение на мраморното си лице гледа водещите го, окован във вериги, шаванюкутски стражари: колцина такива като вас съм избесил, колцина! Дори казва на единия: лицето ти ми е познато, брат ти ли, братовчед ти ли беше онзи, дето плачеше и се молеше: невинен съм, после все пак бе застигнат от ръката на народа. От моята, добавя, и ето го, че си играе с един малък револвер.
        През смях се застрелва в главата, но куршумът отскача от него като от неустрашимия бронзов конник. Спуска се да бяга, полицаите, изстинали, зяпат подире му. Той знае къде отива. На компаса на другаря Самуели е изписана само една дума: Москва, няма север, юг, изток, запад. Реки, блата? Не са препятствия. Държавни граници? Не са препятствия. Препуска напред през тикви и фасул. Докато плува в Ледовития океан, вдига главата си нагоре, защото вече вижда Кремълската кула. От прозореца й го вика, маха му другарят Ленин: това му дава сили.
        Той посреща Тибор като строг, но справедлив баща. Първо го сритва надолу по стълбите, после го целува, прегръща го.
         – За малко да успеем, вторият път ще стане – шепне в ухото му на руски, плачат и двамата. – Ти направи всичко възможно, но скъпия си Бела ще го напердаша – после се прегръщат, за да изгледат заедно един военен парад. Колко хубаво, спокойно, сигурно е усещането тук, в Москва.
         – Какво стана с другаря Кун – прадядо се усетил, че мачка изгорелия докрай фас в крайчето на чинията.
        – Тук е, с нас. В Австрия е.
        – Не ме влудявай. Къде?
         – Това не знам със сигурност. Има ли такова нещо като Долна Австрия?
        – А с мен какво ще стане сега? Кой ще ми каже аз какво трябва да правя? Офицерите са се прибрали у дома, не мога да се внедря. А австриецът обеща, че утре ще вземе плячката. Но може би вече не се налага да събаряме системата тук.
        Достатъчно било прадядо да каже повече от три изречения, и веднага ставало ясно каква мъгла цари в главата му. Йожи също просто го гледал със смръщено чело, къде иска да се внедрява този, какво иска да събаря?
         – Другарят Самуели каза… – тук Йожи замълчал и отново започнал да изучава прадядо ми. После внезапно отново заговорил:
        – Слушай, Шани! Преди да поеме на последния си път, другарят Тиби ми каза, че при теб има двайсет кила злато – Йожи така казал това, че можело да се чуе как при последните думи устата му се наляла със слюнка.
        – Другарят Тиби последно с мен разговаря. Каза ми: в настоящата ситуация мисията на Шани за внедряване в контрареволюционната организация губи смисъла си. Революционизирането на Виена се отлага. Трябва да го информираш, че богатството, съставляващо намиращите се при него движимости, трябва да бъде пренасочено за спасяването на най-застрашените партийни работници и за други техни разходи, които е възможно да възникнат.
        Леко се задъхал, докато изричал всичко това. Прадядо се изчервил и дори върнал в табакерата цигарата, която тъкмо се канел да запали.
        – При теб ли е златото? – попитал го вече направо Йожи.
        – При мен е – отвърнал прадядо и строшил надве една кибритена клечка.
        – И къде го държиш?
        – Кое?
        – Не се прави на идиот! Златото.
        – На подходящо място. При настоящото положение дължа отчет единствено на другаря Кун – казал прадядо с каменно лице и веднага скокнал от масата. Мислел си за една приказка, която преди няколко месеца Алис четяла на двете си синчета. Една лисица и един вълк разпитвали едно добронамерено момченце за мъничкото му богатство, и дори малките Беньо и Мано развълнувано скочили от канапето и викнали:
        – Не им вярвай, Пинокио, не им вярвай, Пинокио!
        Колко пъти само се бе отклонявало това момченце от правия път, мили боже! Човек направо ставал на кълбо от нерви, преди накрая да стигне до сигурен пристан. Прадядо хвърлил дребните си на пулта на бармана, но междувременно с едно око наблюдавал Йожи.
        - Нали ти е известно, Йожи, че не можеш да нощуваш в „Сахер“, стаята ми е с едно легло, това не са ти пролетарските кревати под наем – казал му и се насочил право към изхода на кръчмичката. Йожи бързешком го последвал.

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.

 

 

Книгата предстои да излезе на книжния пазар с марката на Издателство „Ерго“!

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. август 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]