Слово на актрисата Тилда Суинтън в памет на Дерек Джарман (31.01.1942 г. – 19.02.1994 г.). Словото е публикувано в The Guardian, 17 август 2002 г. По-дълга версия на този текст Суинтън произнася като лекция на събитието In The Spirit of Derek Jarman, организирано от Vertigo Magazine на Единбургския филмов фестивал същия ден. (Бел. пр.)

         Скъпи Дерек, „Юбилей” излезе на DVD. Открих копие в Инвърнес и снощи го изгледах. Той е дело на толкова дръзка, вдъхновено неловка, куражлийска пънк нелепица, каквото мозъкът ти въобще може да измисли, а това показва нещо; какъв звук отеква в мен да го гледам днес. И каква шега: няма нищо и на една-осма така лудо, проклето и откровено одухотворено, което да е произведено тук долу тези дни от тази страна на „Бийт Такеши”¹.
         Има едно интервю с теб към края на болестта ти: лице в лице. Много е приятно да видя това лице, трябва да кажа. Накрая Джеръми Айзъкс те пита как би искал да бъдеш запомнен, и ти казваш, че искаш да изчезнеш. Че искаш да вземеш всичките си творби с теб и... да се изпариш.
         Това е забавно, защото истината е, че тук, осем години по-късно, по толкова много начини така и не можеш да изчезнеш, но – трябва да се признае – по много други си изчезнал. Откак беше тук валя сняг и следите ти са покрити. За късмет, ти ги остави върху здрава почва.
         Добре, трябва да ти кажа, че свършихме някои неща както подобава по онова време, седейки около кухненската маса в Дънджънес, избълвайки като снаряди най-добрите от тях. Ти наистина беше великият тачъристки кинаджия – от всеки филм за 200000 лири се усещаха истински ползи (от един или друг) през поне първите две години; а всички онези циркови невести се оказаха в положение да разкъсват сватбените си рокли и да гледат в камерата. Алън „цялото-кино-е-реклама-на-нещо” Паркър се озова уравител на BFI и разпусна продуцентското звено; а FilmFour беше само капка в морето.
         Тези дни много се говори за британската филмова индустрия. Помниш ли онзи ренесанс, от който всички се овлажняваха през 80-те след като „Огнените колесници” спечели четири Оскара – „Британците прииждат”? А после онази афера с „Хенри V”? Ех, днес ренесансите се търкалят общо взето всекигодишно, докато режисьор след режисьор прави неговия или нейния филм, а после се квалифицира в правене на реклами.
         Усещането беше сякаш индустриалните филми по тези острови през онези, 80-те, години се правеха от хора, които не се вписват съвсем в телевизията. Или от безсрамни, изменни невъзвръщенци, които са офейкали от нея към „свободния свят”. В онези дни British Film Inc. – когато се споменеше името й – значеше да се възгордееш от „Бандата от Лавендър Хил” или „Уиски в изобилие!”. Едно американско-индианско партньорство започна да придава на Британия експортна идентичност: това бяха дните на Крабтрий и Ивлин Уо от пост-имперското шляене, когато носталгичните мечти за Гранд Тур означаваха филмова култура за много хора. Класовата обсесия – все още най-обемистият инвентар на индустриалното кино тук – започна да носи печалба.
         Аз самата избягах, за да се присъединя към друг цирк: Планета Джармания. Ти беше първата личност, която срещнах, способна да клюкари Св. Тома от Аквино и да държи стеди-камера в същото време. Мислех си, че би било добре да прекарвам с теб шест седмици: допускам, че сме имали какво да си кажем. Командата ни беше една международна бригада. Несъмнено пред-индустриална. Малко шумна, малко просташка. Не винаги според най-добрия възможен вкус. И не съвсем подходяща, макар и да ни натъжаваше и раздразваше да го признаем, за здрави семейни забавления.
         Тогава цялата ярост беше насочена срещу здравите семейства. Имаше една мода за нещо, наречено „нормално”, и имаше една чума навън, наречена „перверзия”. Нямаше такова нещо като общество, а културата имаше нещо общо с киселото мляко (това беше преди „Съндей Таймс” да ни образова, че култура значи смлени мнения за продаваеми артистични домогвания). Сега нещата са различни: хората (поне се преструват че) правят огромно количество секс и разправят на всеки друг за това. Ние използваме думата светско без помен от мисъл за обкръжението. Хората готвят и украсяват апартаментите си и честват хилядолетието и откриването на Игрите на Британската Общност в стиловете каджун/”Ехо Парк” хасиенда/Алтернативна Мис Свят от около 1978 г. Хетеросексуален започна отново да значи целомъдрен, да се напиеш е развеселяващо забавно и шик, а читателите на новини биха се отнесли към днешния ден като към 16 юли.
         Към нас се отнасяха като към артхаус; как само ни смущаваше тогава. Колко пренебрежително звучеше; колко сладникаво и високопарно; колко похвално и натегаческо. Под артхаус суперзвезда - разбирай тежък комплексар. Макар че тогава, както и сега, преобладаваше митът, че съществува само един мейнстрийм. Ние бяхме твърде щастливи от това, само да знаем, че публиката ни съществуваше и да си копаем лехата на мира. Никой тук не ни отдаваше много внимание, това е вярно: никой никога не е помислял, допускам, че бихме могли да им докараме каквито и да е пари.
         Каква чест представляваше това. Да не бъдеш отъждествен като национален продукт. Интергалактическата BFI. ZDF в Германия. Mikado в Италия. Uplink в Япония. Това беше нашата нацонална държава: това беше приемственост. Промушвахме се под оградата, озъртахме се за – и открихме – нашите скъпи спътници другаде. Това е мисленето: разрежи света надлъжно, по линиите на неговата чувствителност, а не напречно и надолу, по географските му маркери, и компанията ще е твоя, млади кинематографе. Предателство? Към какво?
         Мъртвата ръка на добрия вкус започна своя последен опит да откупи всяка душа на планетата и, от където стоя, се справя отлично. Днес изкуството е неделимо от идеята за култура, културата от наследство, наследството от туризъм, туризмът от това, което наскоро видях онагледено на витрината на една верига американски магазини в Глазгоу – „изкуството на отдиха”. Това значи, между другото, тонове костюми размъкнат велур.
         Колониалният баланс се измести и дългите лъжици са протегнати. Днес ние стоим рамо до рамо с нещо, отъждествимо като самата цивилизация, или иначе казано... Сигурността никога не е била усещана толкова много като оскърбителен термин. Бях в Лос Анджелис по-рано тази година и бях попитана от асистента на бижутер в един търговски център на „Родео Драйв” дали причината да откажа да нося брошка от звезди и тигър на гърдите си е, че съм била „афганистанска кучка”. Може и да не е нужно да ти разказвам за шестващата борба за цивилизация в наше време. Повече от същото, но по-лошо дори и от това, което си си представял. Междувременно, в един двоичен свят, ние на тези острови разпенено обираме каймака по Третия Път.
         В последно време нещата станаха ужасно подредени. Нещата много се полират. Фолиев блясък и най-спретнатите болнични ъгълчета. Търговците на формули са на открито масово. Те са на пазара за гарантирани продукти. Излизат, оглеждайки се за кинематографи с ума на човек, който смята да наеме халогенни прожектори с надеждите да подмами диви котки в крайградски парк. Те не схващат проблема. Не знаят ли, че колелото на рулетката е нагласено? Че крупието е професионален измамник? Не гледат ли тези хора стари филми? Храбрите са тези, който биват подкрепяни дългосрочно, винаги е било така – подценените за дълги периоди, непочтителните, изменниците, неустрашимите и вдъхновени разбивачи на правила, не лъженабожните индустриални типове с техните грижливи обноски и мениджърско ноу-хау.
         Всичко това се прави с дим и огледала, и винаги ще е така. Не с меморандуми и наблюдаващи групи. Не със статистически доказателства или тестови прожекции. Не знаят ли основните закони на това, да си сред публиката? Че казваме, че искаме да знаем повече за злодея, но не искаме наистина; че казваме, че ни харесват щастливите завършеци, но че душите ни униват без горчиво-сладкото докосване на нещо, което можем да разпознаем, докато се отклоняваме от нашия пленителен и сложен смъртен свят в истинския мрак и се връщаме обратно. Че казваме, че искаме известни лица, които можем да разпознаваме, но че има нещо което лицето, което идентифицираме като актьор преди всичко за нас не може да направи това, което лицето, което бихме могли да видим като лицето на една личност, може. Човешки форми и неловкости и човешки страсти. Не драма и съвършен тайминг и добре нагласена харизма на всеки завой.
         Винаги сърдечно съм ценяла в работата ти следата на училищната игра. Все още ме гъделичка и ужасно ми липсва. Противоотровата, която предлага на огледалната топка на продаваемото – изкусното без изкуството, значимото, изпразнено от значение – е хляб и сол за толкова много от нас, които се оглеждаме за онази разчорлена перука, онзи момент на непринуден живец, онова свободно ъгълче, където бихме могли да откъртим настилката и да разкрием богатите плочници на нещо, което можем да разпознаем като дух изпод нея. Нещо грубо и прашно и неизразено, за бога. Това е, което Пазолини знаеше. Което Роселини знаеше. Това е също, което Кен Лоач знае. Което Андрю Котинг знае. Което Пауъл и Пресбъргър, което Уилям Блейк знаят. И, в тази връзка, което Караваджо е знаел, да рисува проститутки като Мадони и проституиращи момчета като светци. Не – Мадони като проститутки и светци като проституиращи момчета – в това е предизвикателството.
         Мисля, че причината, поради която значиш толкова много, по такъв изключителен начин, за някои хора, особено в това тесногръдо малко място, което наричаме у дома, е, че ти живя така отявлено живота, който един артист живее. Ти винаги стоеше зад позициите си с дела. Твоето призвание – и тук може би малко помогна това, че ти предложи тази специална комбинация от автообсесия и образа на най-любезния йезуитски класически майстор в училище – беше духовно такова, даже повече, отколкото беше политическо, даже повече, отколкото беше артистично. И чистотата, с която ти предостави живота си и неговото изживяване, особено понеже епифанията – няма как да я назова другояче – на твоето заболяване беше удар над един гений, удар не само провокативен, но и над честта.
         Твоят жест на публична изповед, и в, и без твоето творчество – във време, в което хората говореха напълно открито за създаването на остракирани островитянски ХИВ-общности, а други се страхуваха не само за животите си, но, вярваш или не, за застрахователните си полици, за приятелствата си, за техните граждански права – бе извършен с такава особена - и характерно причастяваща, щедрост, че точно това беше онзи момент, в който оказа въздействие, разгръщащо надалеч влиянието на твоето творчество.
         През онази година преди „Юбилей” ти ни даде предсказание – обрисувайки изчезналите в Paranoia Paradise, поколението, което порасна и забрави да води животите си, идеята за артистите като кръвните донори на света, история, написана на мандракс, страх от глухарчета – и все пак, както „Карамфил от Флорис”², не всички добри неща са изчезнали.
         Може би сега е толкова зле, колкото ти и аз си казвахме, че е възможно да стане. Може би е по-зле. Но ето ни, остатъкът от нас, сражаващи се със същите стари, същите стари вятърни мелници и бродещи сред същите стари духове. И пазим компанията, съвсем същата. Гнила ярма от кланица, би казал ти. Води към отбивката, най-малкото. Някои биха казали, че си доста отвъд нея. Струва ми се би казал: „Оставете ги на мен”.
         Предизвикателствата пред кинокултурата днес ли? Възможността кинематографите да изгубят функцията на собствените си души. Парализата на изолираните, оригинални гласове. Съществуването на студенсткия заем на мястото на студентската субсидия. Рядкостта на дистрибутори с визия на камикадзе. Прекалено много конферентни маси. Прекалено малко кина. Прекалено малко търпение. Помпозност и официалност. Концепцията за „успешния” продукт. Идеята, че не съществува достатъчно, за което да се оглеждаш. Погледът към голямата възможност. Заместването на независимост от съзависимост. Идеята, че трябва да ти струва милиони лири, за да направиш фийчър филм. Идеята, че има само един начин да скалпираш котка.
         Това е, което ми липсва, сега, когато няма вече филми на Дерек Джарман: бъркотията, отклонението, поезията, музиката на Саймън Фишър Търнър, истинските лица, интелектуализмът, раздразнителността, добродушността, дързостта, образците, анархията, романтизмът, класицизмът, оптимизмът, активизмът, веселието, безцеремонността, съпротивата, духовитостта, борбата, цветовете, честта, страстта, красотата.

         Даживеехаоса.
         Даживеестрастта.
         Даживеекомпанията.

         твоя,
         Тилд

---

Преводачески бележки:

¹Популярна дискусионна тв програма на независимия режисьор Такеши Китано, назована по собствения му хетероним.
²Тук са струпани три алюзии към филма на Джарман „Юбилей”, реплика на 25-годишнината от стъпването на трона на Елизабет II през 1977 г. (1) Paranoia Paradise – откъс от филма, осмиващ масовата култура на Великобритания през образа на пънк-травестит изпълняващ едноименна песен. (2) Мандракс – популярен през 60-те и 70-те години седативно-хипнотичен наркотик с депресивен ефект. Според героинята Амил от филма по-голямата част от историята трябва да бъде писана под въздействието на мандракс. (3) „Карамфил от Флорис” е парфюма на героинята Амил – по нейната носталгична реплика „Карамфил от Флорис, не всички добри неща са изчезнали”. „Флорис”е сред най-старите търгуващи с парфюмерия компании в Англия.

Свързани публикации:

Дерек Джарман, „Синьо“, пр. Станимир Панайотов