Антонио Табуки

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Изгубената глава на Дамашсену Монтейру“

 

Антонио Табуки

 

Превела от италиански: Нева Мичева

 

 

    На Антонио Касезе
    и на Маноло Циганина

Научна фантастика

 

Марсианецът ме срещна на улицата
и се изплаши от моята човешка невъзможност.
„Как може да съществува – помисли си, - създание,
което в съществуването влага такова отрицание на
съществуването?”1

 

Корица на книгата, снимка: Altera-bg.com

 

2

 

         Фирмину чакаше на светофара на „Ларгу ду Рату”. Добре му беше известно, че червеното няма край на това кръстовище, а нетърпеливото такси зад него почти го натискаше с бронята си. Фирмину знаеше, че трябва да се въоръжи с търпение заради повсеместните ремонти на общината, която обещаваше чиста и подредена столица и сериозно се беше развъртяла за Експото2. Задаваше се събитие от огромен международен мащаб, съобщаваха рекламните билбордове, разпръснати из невралгичните точки на пътната мрежа – едно от онези мероприятия, които трябваше да издигнат Лисабон до град на бъдещето. Фирмину засега можеше да предвиди само непосредственото си бъдеще, а онова, другото, хич не му беше ясно: следваха минимум пет минути на светофара, догато багеристът не решеше да си отмести машината, та и да светнеше зелено, нямаше мърдане. Примири се, запали от цигарите „Мултифилтър”, които му беше пратил един швейцарски приятел, настрои радиото на програмата „Слушателите питат”, колкото да добие най-обща представа какво се случва напоследък, и погледна електронния часовник на върха на отсрещната сграда. Сочеше два следобед и температура трийсет и осем градуса. Август, какво да се прави. Фирмину се връщаше от седмицата отпуск, която изкара в едно селце в Алентежу със своята приятелка – освежаващи дни. И нищо, че нацелиха периода с най-силните приливи и отливи, Алентежу както винаги не го разочарова. Попаднаха на една къща за селски туризъм на самия бряг: домакини германци, само девет стаи. Пиниите, пустият плаж, любовните игри под открито небе, местните деликатеси... Фирмину хвърли едно око на лицето си в огледалото за обратно виждане. Имаше хубав тен, чувстваше се във форма, изобщо не му пукаше за Експото и гореше от желание да се върне на работа във вестника. Всъщност то не беше само желание, а и необходимост. За едноседмичната почивка похарчи цялата си последна заплата и в момента нямаше пукната пара.
         Светофарът светна зелено, багерът се отмести и Фирмину тръгна. Заобиколи площада, пое по улица „Алешандре Еркулану” и зави по булевард „Авенида да Либердаде”. На „Салданя” се озова в задръстване. В основното платно бе станала катастрофа и всички коли се опитваха да се промушат отстрани. Той влезе в платното на автобусите и си стисна палци наум да няма пътна полиция наблизо. Неотдавна седнаха с Катарина да му сметнат харчовете и откриха, че десет процента от хилавия му месечен доход отиват изключително за глоби. Но в два следобед и в такава жега по булеварда полицията надали беше навън. Ако пък беше – толкова по-зле.
         Когато мина пред Националната библиотека, не се сдържа и намали, за да я огледа с носталгия. Спомни си за следобедите в читалнята, когато се запознаваше с романите на Елио Виторини3, и за висящото си намерение да напише есе, озаглавено „Влиянието на Виторини върху португалския следвоенен роман”. И носталгията възкреси в ноздрите му миризмата на пърженат треска4 в стола на библиотеката, където беше обядвал седмици наред. Треска и Виторини. Намерението му продължаваше да виси, поне засега. Кой знае, може би щеше да успее да го осъществи, ако му се отвореше свободно време.
         Стигна до Лумиар и мина покрай сградите на „Холидей ин”. Пълно безумие. Тук обикновено отсядаха американци от средната класа, които търсеха живописния Лисабон, а вместо в него се озоваваха в сърцето на какъв да е квартал, съсипан от новото строителство, надлеза към летището и второто околовръстно шосе. Намирането на място за паркиране винаги беше проблем. Спря пред една кооперация с електронна порта, като се постара да не я запречи, само дето колата му остана да стърчи на поне половин метър отпред. Какво да се прави. Ако я вдигнеше „паякът”, процентът на доходите му, пропилян за глоби, щеше да се повиши с най-малко два пункта, което означаваше, че няма да може да си купи последния том от Големия речник на италианския език. А той беше жизненоважен инструмент за анализа на Виторини. Но какво да се прави. На две крачки оттам се намираше сградата на вестника, постройка от 70-те, грозна и безвкусна, бетонена и съвършено безлична. Всичките й етажи бяха населени със средностатистически хора, които работеха в центъра и използваха блокова като този само за преспиване. Някои съкооператори, за да очовечат малко вида на неугледните си балкони, бяха изнесли плажни чадъри и пластмасови столчета. На балконите на последния етаж, в контраст с техните дребнобуржоазни декорации, се открояваше транспарант с яркочервени букви, който гласеше „Аконтесименту5: всичко, което гражданинът трябва да знае.”
         „Аконтесименту” беше неговият вестник и той наперено се насочи натам. Фирмину знаеше, че първо трябва да се сблъска с едрогърдата парализирана телефонистка, която от своята инвалидна количка командваше всички отдели на вестника, и че преди да се добере до тясното си кабинетче, ще се наложи да мине пред писалището на господин Силва, главния редактор, който използваше майчиното си презиме, Юпер, понеже с френска фамилия се чувстваше по-шик. Знаеше също, че като стигне до собственото си бюро, ще изпита нетърпима клаустрофобия, която неизменно го налягаше, понеже стайчето с паянтови стени, където го бяха въдворили, нямаше прозорци. Знаеше всичко това, и все пак пое наперено.
         Телефонистката беше заспала в количката си. Пред пищния й бюст се мъдреше малка алуминиева съдинка с мазно по краищата – обядът, който заведението за бързо хранене на ъгъла разнасяше по домовете. Фирмину я подмина с облекчение и се мушна в асансьора, който нямаше врати, като товарен елеватор. Под копчетата стоманена табелка предупреждаваше: „Забранено използването на асансьора от малолетни без придружител”, а до нея някой беше надраскал с флумастер: fuck you. За компенсация архитектът, замислил това великолепно здание, се беше погрижил да разведри кабинката с лека музика, която се лееше от мъничка колонка. Винаги една и съща: Strangers in the night. На третия етаж асансьорът спря. Влезе възрастна дама с боядисана накъдрена прическа, от която го лъхна ужасен парфюм.
         - Надолу ли? - попита, без да поздрави.
         - Нагоре - отвърна Фирмину.
         - Аз съм надолу - отряза го дамата с нетърпящ възражения глас. И натисна копчето за партера. Фирмину се примири и се спусна до долу (където дамата слезе, без да се сбогува), после се качи обратно. Като стигна на четвъртия етаж, спря внезапно разколебан на площадката. Какво да прави, се запита. Дали да не иде на летището и да не хване някой полет за Париж? Париж, големите списания, специалните пратеници, пътешествията по света. Журналист космополит. Понякога го връхлитаха подобни мисли: да промени живота си веднъж завинаги, да вземе някое радикално решение, да си хване шапката. Само дето нямаше пукната пара, а самолетните билети са скъпи. Париж също. Фирмину бутна вратата и влезе. Помещението беше, както се казва сега, open space6, макар че първоначалното му предназначение не е било такова, разбира се. Бяха го преустроили чрез събаряне на разделителните стени, което впрочем надали е било трудно, при положение че всичките бяха от решетъчни тухли. Идеята за преобразяването на апартамента бе на заемалата го преди тях фирма - компания за износ на консервирана риба тон - и редакцията го беше наследила в този му вид, с който директорът, волю-неволю, беше преглътнал. Двете бюра до входа бяха празни. Първото обикновено се заемаше от една презряла госпожица, която изпълняваше ролята на секретарка, второто - от журналиста, който работеше на единствения компютър, притежаван от вестника. Следваше бюрото на Силва, тоест Юпер, както се подписваше под материалите си.
         - Добър ден, господин Юпер - вежливо каза Фирмину.
         Силва го изгледа строго.
         - Директорът е бесен - процеди през зъби.
         - Защо?
         - Защото никакъв те няма.
         - Бях на море - оправда се Фирмину.
         - Какво море във времена като тези? - вкиснато отекна Силва. И произнесе любимата си фраза: - Mala tempora currunt7.
         - Да - възрази Фирмину, - обаче аз съм на работа чак утре.
         Силва не отговори, само посочи кабинета на директора, малък офис с матови стъкла. Фирмину почука, докато влизаше. Директорът говореше по телефона и му направи знак да изчака. Фирмину затвори вратата и остана изправен. В стаичката беше ужасно задушно, а вентилаторът не работеше. При все така директорът носеше безукорно сиво сако и вратовръзка. И бяла риза. Остави слушалката и изгледа Фирмину от глава до пети.
         - Къде изчезна? - попита раздразнено.
         - В Алентежу - отговори Фирмину.
         - Какво търсиш в Алентежу? - още повече се раздразни директорът.
         - Ами в отпуска съм - рече Фирмину - и тя свършва утре. Минавам през редакцията само да видя има ли нещо ново и мога ли да съм полезен.
         - То не е до можене - каза директорът. - Спешно се налага да си полезен. Заминаваш с влака в шест.
         Фирмину прецени, че е по-добре да седне. Седна и запали цигара.
         - И закъде заминавам? - попита флегматично.
         - За Порту - с равен глас заяви директорът, - много ясно, че за Порту.
         - Защо е много ясно, че за Порту? - Фирмину се помъчи да докара неутралния тон на началника си.
         - Защото там стана такова престъпление - кази директорът, - че покрай него ще се излеят реки от мастило.
         - Не ни ли е достатъчен тамошният кореспондент?
         - Не, не ни е достатъчен, случилото се е твърде сериозно.
         - Пратете господин Силва - хладнокръвно предложи Фирмину, - той обича да пътува, а и тъкмо ще му се удаде възможност да се подпише с френското си име.
         - Той е главен - отговори директорът - и задачата му е да пренаписва некадърните драсканици на кореспондентите. Ти си нашият специален пратеник.
         - Нали писах за жената, дето мъжът й я намушка с нож в Коимбра - възмути се Фирмину, - има-няма десет дни преди да изляза в отпуска, цял следобед изкарах в моргата в Коимбра да слушам показанията на съдебните лекари...
         - Това е положението - тросна се директорът, - ти си ни специалният пратеник. А и ще извиняваш, но всичко е уредено вече, запазил съм ти пансион в Порту за една седмица. Като за начало, понеже случаят най-вероятно ще се закучи.
         Фирмину разсъди и се опита да си поеме дъх. Щеше му се да каже, че Порту не му харесва, че в Порту се яде главно шкембе по португалски8, а него от шкембето го е гнус, че в Порту жегата е влажна, че пансионът, за където му е резервацията, сигурно е някоя мизерна дупка с обща баня на площадката и че там ще пукне от скръб. Вместо това рече:
         - Но господин директор, аз трябва да приключа есето си за португалския следвоенен роман, много ми е важно, а и имам договор с издател.
         - Станало е голямо престъпление - отсече директорът, - мистерия, която трябва да се разнищи, обществото е жадно за информация, от тази сутрин само за това се говори. - Запали цигара, снижи глас, сякаш ще споделя тайна и пошепна: - Открит е обезглавен труп в района на Матузинюш9, още не се знае чий е, намерил го е един циганин, някой си Маноло, който е дал куп оплетени показания пред полицията и никой не успява да изтръгне от него дори дума повече от това, което вече е казал, живее в един катун в покрайнините на Порту, трябва да го издириш и да го разговориш, това ще е сензацията на седмицата - и директорът изведнъж се отпусна, сякаш за него случаят беше решен. Отвори едно чекмедже и извади няколко листа. - Ето адреса на пансиона - добави, - не е някой луксозен хотел, но дона Роза е душа човек, познавам я от трийсет години. А това ти е чекът: дневни, нощувки и джобни за седмица. Ако се наложи някоя екстра, пиши ми я на сметката. И умната, влакът ти е в шест.

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Из стихосбирката "Урок по неща" (1962) на бразилския поет Друманд ди Андради (1902-1987). - Б. пр. [горе]
2 Световното изложение в Лисабон, под надслов "Океаните, наследство за бъдещето", се състои от май до септември 1998 г. - Б. пр. [горе]
3 Елио Вотирини (1908-1966) - италиански писател, публицист и преводач (По, Фокнър), автор на няколко важни за италианската литература романа като "Червеният карамфил" и "Разговор в Сицилия". - Б. пр. [горе]
4 Bacalhau, бакаляу, сушената и осолена треска е най-типичната за португалската кухня суровина за стотици различни ястия, въпреки че рибата не е местна - уловът й открай време е далеч на север (Норвегия, Исландия). - Б. пр. [горе]
5 Събитие (порт.). - Б. пр. [горе]
6 Букв. "открито пространство" (англ.), широко помещение без вътрешни деления. - Б. пр. [горе]
7 Настанаха лоши времена (лат.). - Б. пр. [горе]
8 Класическо блюдо от няколко вида месо и боб. Прякорът, с който са известни в Португалия жителите на "северната й столица", неслучайно е tripeiros, "шкембеджии"; в периода на Великите географски открития Порту снабдява множество кораби с провизии и шкембето, като по-нетрайно, остава за местните хора - оттам и навикът да го готвят, и прозвището. - Б. пр. [горе]
9 Малък град, който на практика вече влиза в пределите на Порту. - Б. пр. [горе]

 

 

 

Романът е на книжния пазар с марката на издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

 

 

Издателство ``Алтера``!

 

Електронна публикация на 16. октомври 2014 г.
Публикация в кн. „Изгубената глава на Дамашсену Монтейру“, Антонио Табуки, Пр. Нева Мичева, Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“, С., 2013.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]