На Антонио Касезе
и на Маноло Циганина

Научна фантастика

Марсианецът ме срещна на улицата
и се изплаши от моята човешка невъзможност.
„Как може да съществува – помисли си, - създание,
което в съществуването влага такова отрицание на
съществуването?“¹

5

         Добре де, каза си Фирмину, как може човек да твърди, че не обича някой град, ако не го познава? Не е логично. Пълна липса на диалектика. Според Лукач прякото познаване на реалността е необходим инструмент за формулирането на критично мислене. В това нямаше съмнение. Така че Фирмину влезе в първата голяма книжарница и се огледа за пътеводител. Изборът му падна върху едно скорошно издание, с яркосиня корица и прекрасни цветни фотографии. Авторът се казваше Елдер Пашеку и освен впечатляваща осведоменост, текстът му издаваше безмерна любов към Порту. Фирмину не понасяше „техническите“ гидове, безлични и обективни, които изброяват сухи данни. Предпочиташе нещата, правени с ентусиазъм. Да не говорим, че в положението, в което се намираше, имаше нужда точно от ентусиазъм.
         И така, въоръжен с пътеводителя, се пусна из града, като се забавляваше да търси из книгата местата, по които го отвеждаха безцелните му стъпки. Озова се на „Руа Сау Бенту да Витория“, улица, която му допадна - особено понеже беше тъмна и прохладна в жегата и слънцето сякаш не успяваше да пробие по нея. Потърси я в удобния за ползване показалец и веднага я откри на страница сто трийсет и две. Установи, че някога се е казвала „Руа Сау Мигел“ и че през 1600 г. един монах на име Перейра де Новайш, за когото не бе чувал преди, живописно я е обрисувал на испански. Наслади се на витиеватото изложение на монаха за „casas hermosas de algunos hidalgos“, „красивите домове на някои идалгоси“: висши управници, кралски сановници и други градски натобили, които времето бе погълнало, но от чиито животи оставаха архитектурни свидетелства - фронтони и йонийски капители - да припомнят за дните на аристократизъм и разкош на улицата преди безмилостните ветрове на историята да я превърнат в плебейско сборище, каквото бе сега. Продължи огледа си и стигна до внушителната сграда на един богатски дом. Според пътеводителя той беше принадлежал на баронеса Да Регалейра и бе издигнат в края на XVIII век от някой си Жузе Монтейру де Алмейда, португалски търговец в Лондон: в него през годините се бяха помещавали централната поща, кармелитски манастир, държавна гимназия, докато накрая зданието беше станало седалище на съдебната полиция². Фирмину спря за миг пред величествения портал. Съдебна полиция. Кой знае дали някой там вътре не се занимаваше с обезглавения труп, по чиято неясна следа бе поел и той. Кой знае дали някой строг магистрат, зает с разчепкването на протоколите от патологоанатомите, извършили аутопсията, не се мъчеше да се добере до самоличността на осакатеното тяло.
         Фирмину погледна часовника си и продължи. Беше почти пладне. „Аконтесименту“ трябваше да е вече по реповете в Порту - пристигаше със сутрешния самолет. Излезе на едно площадче, което не си даде труд да потърси в пътеводителя. Насочи се право към будката и купи вестника. Седна на една пейка. „Аконтесименту“ беше посветил на случая първата си страница, украсена с виолетова рисунка: силует на безглаво тяло и надвиснал отгоре му нож, от който капе кръв. Заглавието с огромни букви гласеше: „Трупът без глава - все още и без име“. Неговата дописка беше поместена на вътрешните страници. Фирмину я прочете внимателно и се увери, че няма съществени промени. И все пак забеляза, че пасажът, в който говореше за тениската, е леко редактиран, което го подразни. Потърси телефонна кабина и звънна в редакцията. Естествено, вдигна госпожица Одет и се опита да го разприказва - горката, вечно в тази количка; единствената й връзка със света бе телефонът. Първо се поинтересува дали в Порту наистина се яде толкова много шкембе, колкото разправят, и Фирмину каза, че се е постарал да го избегне. После - дали е по-хубаво, отколкото в Лисабон, на което Фирмину отговори, че е различно, но със собствен чар, който сега започва да открива. Накрая госпожица Одет го похвали за статията, която намирала за „завладяваща“, и даде да се разбере, че му заблазява за късмета да изживява такива вълнуващи приключения. И най-сетне го свърза с дикеркора.
         - Ало - рече Фирмину. - Гледам, че си мерим думите с пипетка.
         Директорът се засмя.
         - Стратегическа стъпка - отвърна.
         - Не виждам защо - каза Фирмину.
         - Виж, Фирмину - обясни директорът, - ти твърдиш, че Маноло Циганина е описал на полицията тениската до най-малки подробности, но в своето комюнике полицията е обявила, че трупът е бил с гол торс.
         - Ами да - загуби търпение Фирмину, - и?
         - Сигурно си имат причина. Няма да опровергаваме полицията, я. Мисля, че най-разумно е да си направим уговорка, че според някои стигнали до нас слухове, трупът е носел тениска с надпис Stones of Portugal. Да не излезе после, че твоят Маноло си е изсмукал всичко от пръстите.
         - Но ако не съобщим, че полицията премълчава тениската, си проиграваме новината - възнегодува Фирмину.
         - Сигурно си имат причина - повтори директорът. - И би билопросто чудесно, ако вземеш да я откриеш.
         Фирмину едва се сдържа. Ама че грандиозни идеи му хрумваха на директора. В полицията нямаше да го пуснат да припари, камо ли да му отговорят на репортерските въпроси.
         - Вие как бихте подходили на мое място? - попита.
         - Размърдай си мозъка де - каза директорът, - млад човек си, имаш въображение...
         - Кой е съдия-следователят, поел случая?
         - Добре го знаеш, Куартин, само че от него нищо няма да измъкнеш, всички данни му ги подава полицията.
         - Идеалният порочен кръг - изсумтя Фирмину.
         - Размърдай си мозъка. Затова съм те пратил в Порту: да потърсиш сам.
         Фирмину излезе от кабинката вир-вода от пот. И по-раздразнен от преди малко. Отиде на чешмичката в средата на площадчето и си наплиска лицето. Дявол го взел, помисли си, ами сега? На ъгъла видя спирка и в последния момент успя да скочи на автобуса за центъра. Поздрави се наум, че вече е овладял основните отправни точки на този град, чието разположение в началото му се беше сторило тъй негостоприемно. Помоли шофьора да му посочи спирката, най-близка до някой търговски център. По едно време човекът му даде знак, Фирмину слезе и чак тогава се усети, че не си е купил билет. Влезе в търговския център, огромна площ, която някой интелигентен архитект - този изчезващ вид - бе успял да добие от вътрешността на няколко стари постройки, без да съсипе фасадите им.
         Личеше си, че Порту е подреден град: на входа, в широкото фоайе, пълно с ескалатори, които се спускаха на подземното ниво или се качваха към горните етажи, имаше щанд с красиво момиче в светлосиня униформа, което раздаваше на клиентите диплянки с карта, където бяха отбелязани всички магазини и точното им местонахождение. Фирмину разучи своята и решително се отправи към коридор Б на първия етаж. Магазинът се казваше „Тишърт Интернешънъл“ и беше пълен с огледала и кабинки, пробни и рафтове, които се огъваха от стока. Няколко хлапета пробваха блузки и се любуваха на отраженията си. Фирмину се обърна към продавачката, дългокоса блондинка.
         - Търся си тениска - каза, - но специална.
         - Имаме за всякакви вкусове, господине - отговори момичето.
         Наше производство ли са? - попита Фирмину.
         - И наше, и чуждо. Внасяме от Франция, Италия и най-вече от Щатите.
         - Добре. Значи, искам я тъмносиня. Макар че всъщност всякакъв цвят става, важен е надписът.
         - Какво искате да пише?
         - Stones of Portugal.
         Тя се замисли за миг. Нацупи леко уста, сякаш тези думи нищо не й говореха, извади един дебел каталог, написан на машина, и показалецът й пробяга по редовете му.
         - Съжалявам, господине - каза, - няма такава.
         - Аз обаче съм виждал. Носеше я един симпатяга, с когото се засякох на улицата.
         Момичето отново се замисли.
         - Може да е реклама - каза накрая, - но нашите тениски не са рекламни, а от различни модни линии.
         Фирмину също се замисли. Реклама. Можеше да е рекламна тениска.
         - Да, но реклама на какво? Вие как мислите, какво ще е Stones of Portugal?
         - Ами - рече момичето - нова рокгрупа например, която да е направила концерт. На големите концерти на входа обикновено предлагат рекламни материали. Защо не попитате в някой музикален магазин? Понякога с албумите продават и тениски.
         Фирмину излезе и потърси в диплянката магазин за музика. Класическа или съвременна? Съвременна, естествено. Намираше се в същия коридор. Младичкият продавач се беше отнесъл в онова, което звучеше в слушалките му. Фирмину търпеливо изчака да бъде забелязан.
         - Да знаете гурпа на име Stones of Portugal? - попита.
         Момчето го изгледа и учудено вдигна вежди.
         - Нещо не се сещам - отговори, - да не са нови?
         - Май да.
         - От последните месеци?
         - Нищо чудно - рече Фирмину.
         - Ние гледаме да сме в час с най-актуалното на пазара - увери го продавачът - и най-новите групи засега са „Парвеню“ и „Лисабонските гарвани“, но тази, дето я търсите, честно казано, дори не съм я чувал. Освен ако не са абсолютно начинаещи.
         - Според вас има ли някаква вероятност начинаеща група да си направи рекламни тениски? - попита Фирмину, вече загубил надежда.
         - О, абсурд - отговори момчето, - те и професионалистите понякога не стигат дотам. Все пак в Португалия живеем, не в Щатите.
         Фирмину благодари и излезе. Часът бе почти два следобед. Нямаше желание да търси ресторант. Може би щеше да успее да хапне нещо при дона Роза. Стига основното за деня да не беше шкембе.

---

Бележки:

¹ Из стихосбирката „Урок по неща“ (1962) на бразилския поет Друманд ди Андради (1902-1987). - Б. пр. [горе]
² В Португалия съдебната полиция е част от структурата на Министерство на правосъдието и се занимава с разследване на престъпления. - Б. пр. [горе]

Романът все още се намира на книжния пазар с марката на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!