Перейра твърди, че градът изглеждал като окупиран от полицията. Били на всяка крачка. Взел такси до „Терейру ду Пасу“ и под портиците видял камионетки и агенти с мускети. Може би се бояли от манифестации и площадни стълпотворения, затова държали стратегическите места в града. Щяло му се да продължи пеша, защото кардиологът му бил казал, че има нужда от движение, но не му стигнал кураж да мине пред злокобните военни части, та взел трамвая, който върви по „Руа душ Фанкейруш“ и стига до „Праса да Фигейра“. Твърди, че като слязъл там, отново видял полицаи. Този път му се наложило да мине точно пред подразделенията и от това му призляло. Мимоходом чул един офицер да казва на войниците: и не забравяйте, момчета, враговете на държавата дебнат отвсякъде, дръжте очите си отворени на четири.
         Перейра се огледал, сякаш съветът бил отправен към него, но не видял защо да си държи очите отворени. На „Авенида да Либердаде“ царяло спокойствие, сладоледаджийската будка била отворена, а по масичките на заведенията хората търсели прохлада. Той закрачил бавно по централния тротоар и чак тогава, твърди, доловил музиката. Музиката била нежна и меланхолична, китари от Коимбра, и му се сторило странно това съчетание, музика и полиция. Помислил, че се носи от „Праса да Алегрия“, така се и оказало. Колкото повече се приближавал, толкова по-ясно се чувала музиката.
         По нищо не приличал на площад на град във военно положение, твърди Перейра, нямало полиция и единственият нощен пазач наоколо дремел опнат на една пейка, явно пиян. Площадът бил украсен с книжни гирлянди, с шарени електрически крушки, жълти и зелени, които висели по шнурове, опънати от прозорец до прозорец. Имало няколко масички на открито и няколко двойки танцували. После забелязал едни транспарант, закачен между две дървета от двете страни на площада, с огромен надпис: Чест и слава на Франсиско Франко. И отдолу, с по-ситни букви: Чест и слава на португалските военни в Испания.
         Перейра твърди, че чак тогава разбрал: вечеринката била салазаристка, затова нямало нужда от полицейски надзор. И чак тогава си дал сметка, че много от присъстващите носят зелени ризи и кърпи на врата. Спрял ужасен и в ума му нахлули няколко неща едновременно. Помислил, че може би Монтейру Роси е от техните, помислил за каруцаря от Алентежу с опръсканите с кръв пъпеши, помислил какво би казал отец Антониу, ако ги види на подобно място. Помислил за всичко това, седнал на пейката, върху която дремел нощният пазач, и се отдал на потока от мисли. По-точно се отдал на потока от музика, защото, независимо от всичко, музиката му харесвала. Свирели две старчета, едното на виола, другото на китара, изпълнявали сърцераздирателни мелодии от неговата младост в Коимбра, когато бил студент, а животът се очертавал като сияйно бъдеще. По онова време и той свирел на виола на студентските тържества, и бил слаб и подвижен, и момичетата го харесвали. Толкова хубави момичета лудеели по него. А той взел, че се влюбил в най-крехкото и бледичко девойче, което пишело стихове и често страдало от главоболие. След това се сетил и за други неща от своя живот, но тях Перейра отказва да съобщи, защото твърди, че са си негови, лични, и не добавят никаква съществена информация към онази нощ и онази вечеринка, на които попаднал неволно. По някое време по-късно, твърди Перейра, видял как от една от масите станал висок, строен младеж със светла риза, отправил се към подиума и се наместил между двете свирещи старчета. И, кой знае защо, сърцето го боднало, може би защото разпознал самия себе си в това момче, себе си от времената в Коимбра, приличали си някак, не в чертите, а в движенията и донякъде в косите, които падали на кичури върху челото. И младежът запял една италианска песен, O sole mio, чиито думи Перейра не разбирал, но чувствал, че песента е пълна със сила и живот, чувствал я красива и чиста, а разбирал само думите „о, мое слънце“ и нищо повече. Междувременно младежът пеел, откъм океана отново повял ветрец, вечерта била свежа и всичко му се сторило хубаво, неговият някогашен живот, за който не иска да говори, Лисабон, небосводът над шарените лампички. И го обзела една безмерна носталгия, но не желае да уточни по какво. Както и да е, разбрал, че младежът, който пеел, бил онзи от телефонния разговор следобеда, така че, когато свършило изпълнението, любопитството му надделяло над задръжките и Перейра се вдигнал от пейката, насочил се към масичката и рекъл на младежа: господин Монтейру Роси, предполагам. Монтейру Роси понечил да се изправи, блъснал масичката, халбата бира пред него се обърнала и цялата се разляла върху чудесния му бял панталон. Съжалявам, измърморил Перейра. Няма нищо, много съм завеян, казал младежът, често ми се случва, вие сте господин Перейра от „Лижбоа“ предполагам, моля заповядайте. И му подал ръка.
         Перейра твърди, че се разположил на масичката с известно неудобство. Помислил си, че не му е там мястото, че е абсурдно да се среща с непознат на тази националистическа вечеринка и че отец Антониу не би одобрил постъпката му; дощяло му се да е вече на път към къщи, към снимката на съпругата си, да си поговори с нея и да й се извини. Всички тези мисли му дали смелост да попита Монтейру Роси направо и без много да се церемони, колкото да подхване някакъв разговор: това тържество е на младите салазаристи, вие млад салазарист ли сте?
         Монтейру Роси отметнал кичура, който закривал челото му, и отговорил: аз завърших философия, интересувам се от философия и литература, но какво общо има това с „Лижбоа“? Има общо, твърди Перейра, че казал, защото ние правим свободен и независим вестник и не желаем да се замесваме с политика.
         В това време двете старчета отново засвирили, заизтръгвали от меланхоличните си струни франкистка песен, и Перейра, независимо от неудобството и всички останало, осъзнал, че е въвлечен в игра, в която се налага да участва. За собствено учудване осъзнал също, че може да се справи с играта, че е господар на положението, защото е господин Перейра от вестник „Лижбоа“, а младежът насреща му попива всяка негова дума. И казал следното: прочетох вашата статия за смъртта, стори ми се много интересна. Дипломната ми работа действително е за смъртта, отвърнал Монтейру Роси, но трябва да уточня, че не всичко аз съм го писал; признавам, че откъса, публикуван в списанието, отчасти съм заел от Фойербах, отчасти от един френски спиритуалист, даже научният ми ръководител не забеляза. Знаете ли, университетските преподаватели са по-невежи, отколкото хората допускат. Перейра твърди, че се поколебал дали да зададе въпроса, който цялата вечер не му давал мира, накрая се решил, но първо помолил младия келнер в зелена риза за нещо за пиене. Ще ме извините, казал на Монтейру Роси, но аз не пия алкохол, само безалкохолни, така че ще поръчам лимонада. Та, докато отпивал от лимонадата, попитал полугласно, сякаш някой може да го чуе и да му отнеме думата: извинете, но вас, така де, бих искал да ви попитам, вас интересува ли ви смъртта?
         Монтейру Роси се засмял от сърце и това го смутило, твърди Перейра. Я пък вие, господин Перейра, възкликнал звучно Монтейру Роси, мен ме интересува животът. После продължил по-тихо: вижте, господин Перейра, преситен съм от смърт, преди две години почина майка ми, тя беше португалка, учителка, отиде си от едното нищо, аневризма на мозъка, каква мъчна дума, за да кажеш, че ти се спуква вена и умираш внезапно; миналата година пък почина баща ми, той беше италианец, работеше като корабен инженер в доковете на пристанището тук, остави ми нещичко, но това нещичко вече се изчерпа; имам и баба в Италия, но не съм я виждал от дванайсетгодишен и не ми се ходи да живея в Италия, струва ми се, че там ситуацията е още по-тежка от тукашната, преситен съм от смърт, господин Перейра, извинете, че така открито ви говоря, но и вие защо ми задавате подобен въпрос?
         Перейра отпил глътка от лимонадата, обърсал уста с опакото на ръката си и казал: просто защото в един вестник се налага да се пускат възпоминателни слова за писатели или некролози всеки път, когато си отива някой важен автор, а тези неща не могат да се правят от днес за утре, трябва да са вече подготвени, затова търся някого, който да ми пише предварително некролозите на големите съвременни писатели. Ето, утре ако се спомине Мориак, какво да правя?
         Перейра твърди, че Монтейру Роси си поръчал още една бира. Откакто дошъл, младежът бил изпил поне три и, според Перейра, сигурно бил вече доста на градус, или поне леко замаян. Монтейру Роси отметнал перчема от челото си и казал: господин Перейра, езиците ми се удават и познавам съвременните писатели; аз предпочитам живота, но ако вие настоявате да говоря за смъртта и ми плащате за това така, както ми платиха да изпея неаполитанската песен днес, мога да се заема с тази задача и още вдругиден ще ви напиша едно посмъртно хвалебствие за Гарсия Лорка. Какво ще кажете за Гарсия Лорка? Нали всъщност той положи основите на испанския авнгардизъм, както нашият Песоа даде началото на португалския модернизъм, пък и беше многостранен талант, занимаваше се с поезия, музика, живопис.
         Перейра твърди, че отговорил, че Гарсия Лорка не му се струва най-подходящата личност, но можело да пробват, стига да се пише с мярка и предпазливо, като се наблегне на приноса му в изкуството и не се засягат теми, които, предвид създалата се ситуация, можело да се окажат щекотливи. Тогава, по възможно най-естествения начин, Монтейру Роси му казал: вижте, прощавайте, че заговарям за това, аз ще ви напиша посмъртно слово за Гарсия Лорка, но вие бихте ли могли да ми дадете някакъв аванс? Трябва да си купя нов панталон, този е непоправимо съсипан, а утре имам среща с момичето, което ей сега ще дойде – запознахме се в университета, приятели сме и много ми харесва, мислех да я заведа на кино.

Прочетете и втория откъс от книгата!

---

Романът излезе на български език с марката на Издателство „Колибри“

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!