Труман Капоти

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен указател

 

Стените студени

 

Труман Капоти

 

Превод от английски: Милена Попова

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg

          – ...тогава Грант им каза: я елате с нас на едно страхотно парти и те тръгнаха. Беше наистина гениална идея да ги подберем, Бог ми е свидетел, могат и от гроба да ни вдигнат.
          Момичето, което каза тези думи, изтръска пепелта от цигарата си върху персийския килим и отправи извинителен поглед към домакинята.
         Домакинята приглади тясната си черна рокля и нервно сви устни. Беше много млада, дребничка и съвършена. С бледо лице, обрамчено от лъскава тъмна коса, и червило с един нюанс по-наситено от нужното. Минаваше два часът, тя беше уморена и й се искаше всички да си вървят, но не беше лесна работа да се отърве от трийсетина души, при това повечето съвсем пияни, след като се бяха наливали с уискито на баща й. Служителят от асансьора вече два пъти се беше качвал да се оплаква от врявата; и тя му даде уиски със сода, понеже всъщност той само това искаше. А сега и моряците... ох, всички да вървят по дяволите.
         – Няма нищо, Милдред, всичко е наред. Какво са няколко моряци в повече? Боже, дано да не потрошат нещо. Би ли отишла в кухнята за малко лед? Аз ще се погрижа за новите ти приятели.
         – О, миличка, надали е нужно. Както виждам, те лесно се аклиматизират.
         Домакинята пристъпи към неочакваните гости. Скупчени в един ъгъл на всекидневната, те само зяпаха и явно не се чувстваха у дома си.
         Най-хубавият от шестимата си намести нервно кепето и каза:
         – Госпожице, не знаехме, че става дума за такова парти. Вие не ни искате тук, нали?
         – Разбира се, че сте добре дошли. Защо да сте тук, ако не ви искам?
         Морякът се смути.
         – Онова момиче, Милдред, и приятелят й ни подбраха от един бар и нямахме никаква представа, че отиваме в такава къща.
         – Абсурд, пълен абсурд – каза домакинята. – От Юга сте, нали?
         Той пъхна кепето си под мишница и се поотпусна.
         – От Мисисипи. Надали сте били там, госпожице.
         Тя отмести очи към прозореца и навлажни устните си с език. Беше уморена, ужасно уморена от всичко това.
         – Била съм – излъга. – Красив щат.
         Той се ухили.
         – Сигурно го бъркате с някой друг, госпожице. В Мисисипи няма нищо хубаво за гледане, освен може би Начез и околностите.
         – Ама, разбира се, Начез. Една моя съученичка беше от Начез. Елизабет Кимбърли, познавате ли я?
         – Не, не се сещам.
         Внезапно тя осъзна, че с моряка бяха останали сами, всичките му приятели стояха около пианото, където Лес свиреше нещо на Портър. Милдред се оказа права за аклиматизирането.
         – Ела – каза тя. – Ще ти сипя нещо за пиене. Те могат сами да се оправят. Казвам се Луиз, затова, ако обичаш, недей да ми викаш госпожице.
         – Сестра ми се казва Луиз. Аз съм Джейк.
         – Наистина? Много сладко! Имам предвид съвпадението.
         Тя приглади косата си и се усмихна с прекалено тъмните устни.
         Влязоха в салона и тя знаеше, че морякът гледа как роклята обгръща хълбоците й. Тя се наведе през вратата зад бара.
         – Е, какво да бъде? – попита. – Забравих да ти кажа, имаме скоч, ръжено уиски и ром. Искаш ли ром с кока-кола?
         – Щом казваш – усмихна се той и плъзна дланта си по огледалната повърхност на бара. – Знаеш ли, никога не съм виждал такова място. Като излязло от филм.
         Тя сръчно разбърка леда с пръчица за коктейли.
         – Мога да ти уредя една туристическа обиколка. Доста е голям, поне за апартамент. Имаме и къща в провинцията, която е много, много по-голяма.
         Не прозвуча добре. Беше твърде надуто. Тя му обърна гръб и прибра бутилката ром на мястото й. Виждаше в огледалото, че той е вперил поглед, който едва не минаваше през нея.
         – На колко си години? – попита той.
         Трябваше да помисли малко, преди да отговори. Непрекъснато лъжеше за възрастта си и понякога самата тя забравяше истината. Но какво значение имаше дали той знае истинската й възраст? Затова му я каза.
         – На шестнайсет.
         – И никога не са те целували...
         Тя се засмя, не заради клишето, а заради отговора си:
         – Имаш предвид, никога не са ме насилвали?
         Гледаше го право в очите и видя на лицето му първо шок, след това насмешливост и накрая нещо друго.
         – Не ме гледай така, за бога, не съм развратница.
         Той се изчерви, а тя тръгна към вратата, като го хвана за ръка.
         – Ела, ще те разведа.
         Поведе го по дълъг коридор с огледала от двете страни и му показа стаите една след друга. Той се дивеше на меките килими в пастелни тонове и умелото съчетание на модерни и старинни мебели.
         – А това е моята стая – каза тя, като отвори вратата. – Не придиряй заради бъркотията, не съм само аз виновна, повечето от момичетата тук се гласяха за партито.
         Нямаше за какво да придиря, в стаята цареше идеален ред. Леглото, масичките, лампата бяха бели, но стените и килимът бяха тъмнозелени, студени.
         – Е, Джейк, какво мислиш... отива ли ми?
         – Никога не съм виждал такава стая, сестра ми няма да повярва, ако й разкажа... Но, прощавай, че ти го казвам... това зелено... изглежда толкова студено.
         Тя доби озадачен вид и, без да съзнава защо, докосна стената до тоалетката.
         – Прав си, стените наистина са студени.
         Вдигна очи към него и за миг лицето й се разкриви в такова изражение, че той не знаеше дали ще се засмее, или ще заплаче.
         – Не исках да прозвучи така. Да му се не види, изобщо не знам какво имах предвид!
         – Наистина? Или се опитваш да не ме засегнеш?
         Не последва отговор и тя седна на бялото си легло.
         – Ела – каза му, – седни и си запали. Какво стана с чашата ти?
         Той седна до нея.
         – Оставих я на бара. Тук е доста тихо, особено след цялата дандания оттатък.
         – Откога си във флота?
         – От осем месеца.
         – Харесва ли ти?
         – Не е толкова важно дали ми харесва, или не... Бях на доста места, които иначе нямаше да видя.
         – Тогава защо се записа?
         – Ами, така или иначе, щяха да ме мобилизират, а флотът най ми изглеждаше по вкуса.
         – А така ли е?
         – Честно казано, този живот не ми харесва, не обичам други да ме командват. А ти?
         Вместо да отговори, тя захапа цигара. Той поднесе кибритена клечка и тя леко докосна ръката му, която трепереше и огънчето се люшкаше. Тя смукна от цигарата и каза:
         – Искаш да ме целунеш, нали?
         Гледаше го изпитателно и видя как по лицето му бавно се разлива руменина.
         – Защо не го направиш?
         – Ти не си такова момиче. Ще ме е страх да целуна момиче като тебе, пък и ти само ме поднасяш.
         Тя се засмя и издуха кълбо дим към тавана.
         – Стига, звучиш като герой от викторианска мелодрама. Какво изобщо значи „такова момиче“? Ще ти кажа нещо. Дали ще ме целунеш, или не, няма никакво значение. Мога да ти обясня, но защо да си правя труда? Вероятно накрая ще ме вземеш за нимфоманка.
         – Дори не знам какво значи.
         – Точно това имам предвид, по дяволите. Ти си мъж, истински мъж; да знаеш как са ми писнали разните слабаци и женчовци като Лес. Само исках да разбера какво би било.
         Той се наведе над нея.
         – Ти си смешна хлапачка – каза и тя се озова в ръцете му. Целуна я, а след това дланта му се плъзна по рамото и притисна едната й гърда.
         Тя се извъртя, бутна го силно и той се просна на студения, зелен килим. Тя се изправи, застана над него и двамата впиха очи един в друг.
         – Мръсник – каза тя. След това зашлеви обърканото му лице.
         Отвори вратата, спря за малко на прага, за да опъне роклята си, и се върна при гостите. Той приседна на пода за миг, а после стана и отиде във фоайето, където се сети, че си е забравил кепето в бялата стая, но пет пари не даваше, искаше само да се махне оттам. Домакинята надникна в салона и направи знак на Милдред да излезе.
         – За бога, Милдред, разкарай тези хора оттук; онези моряци къде си мислят, че се намират... Във военен увеселителен клуб ли?
         – Какво е станало, да не би онова момче да ти е досаждало?
         – Ни най-малко, той е най-обикновен провинциален кретен, който никога не е виждал нищо подобно, и свят му се зави. Просто съм страшно отегчена и ме заболя главата. Моля те, разкарай ги оттук... всичките.
         Момичето кимна, а домакинята се върна в коридора и влезе в спалнята на майка си. Легна на кадифения шезлонг и се загледа в абстрактната картина на Пикасо. После придърпа една дантелена възглавничка и я притисна към лицето си с все сила. Тази нощ щеше да спи тук, в стаята, където стените бяха бледорозови и топли.

 

 

 

 

---

 

 

Разказът е включен в книгата на Труман Капоти „Събрани разкази“, която предстои да излезе на български език на 18-ти май с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупена с 20% отстъпка от сайта на издателството!

 

 

Издателство ``Колибри``!

 

Електронна публикация на 02. май 2015 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]