Мануел Вилас

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художесствена литература | страницата на автора

 

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ

 

Мануел Вилас

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Уморяват ме стълбите, струва ми усилия да пиша, струва ми усилия да спя,
онова, което ме бе вдъхновило в друго време, сега ми се струва глупост,
харесват ми парите, да пътувам по Коледа, фиестите, снегът, слънцето,
малко ме дели от добрия Трахано, двамата сме съзрели
едновременно, и духовната същност на живота на човека
съм видял да се влачи като куца старица надолу по улицата
в китайския квартал на илюзията; ще се превръщам постепен
нов животно без идоли, без богове, без църква, без братя,
като Трахано, който с всеки изминал ден е по-щастлив и повече куче.

 

Целият живот се представя в една сутрин от края на юли.
Чета книга и вече имам до мене чашабяло вино, вчерашен вестник върху масата,
и слушам Лу Рийд, който пее нещо подобнона това, което пиша. Болят ме ставите,
трябва да е проклетият дюшек, който е вече стар и който трябва
да сменя, боже мой, колко ли ще струва нов дюшек?
Боли ме гърбът, очите, левият крак;
когато казвам на майка ми, че съм огорчен старец, се плаши,
когато казвам на някой приятел от онези, които си измислям,
като оня някой си Флоренсио от моите страници с проза,
че съм една мумия, казва ми, че не, че е от нервите,
че са мои въображения, тежки репресии на мисълта ми
върху тялото. Колко дискретна е средната възраст, колко измамна
мярка ни дава времето, колко напразна е смъртната кръв.
Какъв лицемер съм аз, който дори не съм стар.

 

Ще взема душ сега веднага, ще се обръсна, ще се среша,
ще изляза на улицата чист и преоблечен, ще сефтосам панталон,
обувки и риза, ще опитам да съм щастлив цялата нощ,
ходейки от бар на бар, бъбрейки с индивиди и индивидки, –
аз също съм един черен индивид, един китаец, един сух циганин, –
ще се моля и ще пия едновременно, и в зори, ако не съм намерил
някоя проститутка филипинка, която да ме обича, ще се върна вкъщи,
изпълнен със слава и смърт, изпълнен със светлина.

 

Нека Бог ме приюти сред светците, току-що навърших
тридесет и шест, харесват ми филмите с изстрели и марсианци,
харесват ми банкнотите от десет хиляди, харесва ми да не правя нищо,
харесва ми да отправям молитви за живота, който съм водил
и за дните, които ще дойдат, новогодишни нощи, рождени дни,
ваканции на морето и пенсионирането, и евтина надгробна плоча,
харесват ми много скъпите коли, занаятчийството от селото
на Педро Парамо, харесват ми жените, черни и бели,
харесват ми дърветата, маслините, пътуванията до Куба,
прочутите ресторанти, високите боти, скърцащи,
наточените ножове, планините, тъжните океани и луната.
Някой, който вече се е родил и вече ходи наоколо,
като в добър филм, ще ми каже „майната ти, латино“,
и ще ми пусне с безупречна китка един куршум в тила.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 01. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]