Мануел Вилас

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художесствена литература | страницата на автора

 

ВИЛАС И ВЕЛАСКО

 

Мануел Вилас

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Един ден през есента на 2010 година
Мануел Вилас отвори компютъра и разбра
за смъртта на испанския поет Мигел Анхел Веласко,
настъпила в Палма де Майорка.
Вилас не познаваше Веласко,
но го заболя тази смърт,
бяха на една и съща възраст.
Така че започна да търси като обезумял
данни за смъртта на Веласко.

 

Страхуваше се да не се е самоубил.

 

Вилас имаше доста книги на Веласко вкъщи.

 

Не почувства никаква нужда да прочете отново онези книги.

 

Позвъни няколко пъти и успя да намери
телефонния номерна майката на Веласко.

 

Не се осмели да я потърси, но си пофантазира
възможни разговори с майката на Веласко.

 

Представи си една достойна жена и с привлекателна зрялост.
Представи си Дева Мария и помисли за Веласко
като за нейния страдающ син, самия Исус Христос.

 

Вилас се размисли върху литературната слава на Веласко като поет.

 

Видя, че беше възможно Вилас и Веласко
да имат същата слава.

 

Ако бяха ходили в едно и също училище,
можеше да са седели заедно,
поради азбучната близост на техните презимена.

 

Всичко е било близост между Вилас и Веласко,
помисли си Вилас.

 

Били са заедно на куп снимки, изобрети Вилас.

 

Заедно в пътувания на двадесет години, измисли Вилас.

 

Заедно на фиести и през безсмъртни нощи, изобрети отново.

 

Вилас, най-накрая, помисли за испанската средна класа
от шестдесетте години, която даде поети
за горивото на демокрацията, която идваше.

 

Международната средна класа, с мистериозни съдби
за нейните вкочанени деца насред бурята.

 

Вилас разпечата една снимка на Мигел Анхел Веласко.

 

Мистерии на расата.

 

Мистерии на универсалната средна класа.

 

Испанска демокрация, средна класа и поезия.

 

Момчетиите умират.

 

Като цяло, хората умират.

 

Казват онези, които се връщат, че са яздили
в голяма въртележка.
В една руска планина.
Има те и вече те няма никога повече.

 

Но в душата си,трябва да си спомниш, скъпи Вилас,
че светът е карал хиляди години, съществувайки без теб
и без Веласко.

 

Можете да си отидете и двамата спокойно,
изпълнили сте срока.
Животът ви дава позволение и сладка целувка
на сбогуване.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 01. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]