Мануел Вилас

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художесствена литература | страницата на автора

 

ПОРТУГАЛИЯ

 

Мануел Вилас

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Бях на север в Португалия и ми харесаха португалските магистрали,
нови са и имат малки блясъци по кожата.
Харесват ми простряните дрехи по балконите в центъра на Порто.
Би ми харесало да простра пликчетата ти самият аз, полите ти, блузите.
Купища дрехи, извили въжето до два етажа по-надолу.
Чаршафи, допиращи мръсния под, големи гащи на отвратителни жени,
жени, които би ми харесало да помирисвам, пипам, ям, лекувам, гриза.
Уиски и проклети жени и Португалия и онази омразна близост на Spain.
Харесва ми червеното вино Порто.
В Коимбра хапнах алегоричното сърце
                    на всички риби в Атлантическия океан,
бях доста пиян, гледайки луната, и онази омразна близост на Spain.
Сядаш на някой площад, гледаш Мондегу, гледаш Дуерои пийваш малко вино,
и няма нищо повече, никога нямаше нищо повече.
Щастието на маймуните, това имаше.
Харесват ми старите регистрационни черни номера със струговани,
изрисувани бели номерана португалските коли от осемдесетте години.
Това са най-добрите регистрационни номера на земята.
Небесни регистрационни номера, защо не. Замълчи. Би трябвало да замълчиш.
В Порто, в делтата на Дуеро, видях потънал кораб,
пълен с полудели чайки; би ми харесвало да ги убия, нахапвайки ги.
Да изям топлите им, живи крила. Техните очи, тъмни, ненужни, живи.
В Коимбра видях в Мондегу куп колички от супермаркетна два метра под водата.
Някой ги бе хвърлил там, и водата позволява да се видят,
онази прозрачност на водата е най-красивото на земята.
Максималната прозрачност в максималния боклук, в сливане.
Като казвам Португалия, провлачвам крайното „а“, докато го сблъскам
с камъка на живота.
Когато падне нощта в Порто, на брега на Дуеро,
и гледам гигантскитемостове, разделящи града на две,
когато стъпвам по моста Луис І
и ми идват циклопски желания да се хвърля във водата, и мисля
за това колко време бих издържал жив,
за онези милиони години, които карам жив,
когато виждам малките празни ресторанти,
черните улици, които се губят, които се отдалечават от реката,
когато гледамгигантските плакати с вината Порто,
призрачни в нощта на призрака на милиони векове,
когато сядам на пейка,
на проклета пейка с напукана дървесина,
когато мисля за това какво правя тук,
когато моля да изчезна
и когато ме боли главата от толкова молене,
от толкова молитви, от толкова имане,
аз съм бог, когато правя всичко това, един влажен бог.
Бях португалец веднъж, какъв ужас, каква тъжна родина,
още по-лоша от Spain и вече е казано.
Харесва ми онзи потопен кораб,
напуканата дървесина, и онази другата, на парчета, където един мъж и
една жена, щърбави, бедни, мургави, живеят както могат и животът продължава да се върти, и се
чукат до плъховете, говорещи английски,
и ти се кълна, че тогава би ми харесвало да съм реката Дуеро
или Мондегу, не, не, тогава би ми харесало да съм сегашния призрак
в пицариите, по магистралите, на мостовете, из ресторантите,
в предградията, призракът в транс от заслуги от всички
дарби, всички, всички, всички непоносими дарби, абсурдни, кръжащи.
Призракът на живота, спокоен на моста на Луис І.
Седнах до десницата на Бог отец и не издържах дори десет секунди,
скучаех и се чупих.
Сам съм и съм гладен.
Най-голямата самота, империя от самота, това е.
Спомням си за майка ми, докато прекосявам моста Луис І,
но вече никой няма майка, нито семейство, нито родина.
Нямах нищо.
Кълна ти се, че нямах нищо;
добре, де, това, което имах, беше глад.
Харесва ми Португалия.
Харесва ми Порто.
Ще остана да живея тук.
Ще те убия, кълна се.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 01. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]