Мануел Вилас

поезия

Литературен клуб - 20 години! | преводна художесствена литература | страницата на автора

 

СЕАТ 850

 

Мануел Вилас

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

Майка ми ми подари една Сеат 850 пета ръка през октомври 1985.
Струваше й двадесет и пет хиляди песети. Гумите бяха регенерирани
и бяха прегорели, разбити, мумифицирани гуми от древния Египет.
Моето сърце, моите устни, чист регенериран каучук,
гневни пневматични гуми от древния Египет.
Имаше четири врати, къде ли са сега онези четири врати?
Ходех в казармата с онзи бял 850.
Не си свалях фуражката, когато шофирах.
Не можеше да минеш осемдесет, или я претоварваш,
потопяваш я в Лета или в Хадес,
шибан Хадес, четях Омир и мислех за онези типове,
Ахил, Агамемнон, Одисей, Елена,
ех, но ако не качваш над 80, 850 издържаше.
Седалките от скай бяха червени, руско червено, от комунистическото знаме.
Мигачът беше винаги твърд.
Педалът за газта беше блестящо желязо.
Нямаше радио и всичко миришеше, миришеше наслоената из всяко кътче
бедност като всемогъща богиня, пръскаща тъй безнадеждна памет
като милионите години, през които всемирът блести за никого
и миришеха напуканите прозорци, и еднооките лампи във вътрешността.
Моторът беше отзад. Няколко пролуки й даваха онзи вид от 1985.

 

                    Отивах в казармата с онази египетска кола,
паркирах внимателно.

 

Виждам я сега, в нощите без сън, да идва да ме търси,
казармата, онова глупаво време, въртящо се,
луногледи, получаващи онази целувка,
това, което мислех вътре, в онези четири стени,
угарките, които угасихв обгорелия пепелник,
белите крила, сразени, бити
в десетилетието на шестдесетте, в това на седемдесетте, и сега също,
пирамидите, Нил, Ефрат, черните боти,
лъсни ги, грозната фуражка,
майка ми отваря портмонето и вади плик с двадесет и пет хиляди песети,
колко бедни са тези хора, това мислеше продавачът,
една развалина е, не минавай осемдесет,
караше ме до Сарагоса,
караше ме до казармата, посещава ме, ръмжи ми на ухото,
на небето съм, казва, видях се един ден в рая, младежо,
казармата, майка ми, типът от продажбата на коли на старо,
махайки за сбогом с дясната ръка,
в лявата пликът, коли, омазани със светите сълзи,
в покрайнините на едно село, човешкото същество,
слава и разруха, мисълта ми,
белотата ми, не спя,
великото безсъние на белите губещи.

 

Беше един съвършено бял Сеат 850, снежнобял, каза онзи човек.
Испания цялата беше веднъж една Сеат 850.
Пътувахме петима типа там качени,
на път за казармата, в гръцката кола, четирима отпускари, шофьорът, ефрейтор;
за копилот, един подофицер.
Отзад, сурови, смълчани, уплашени, двама доброволци
на осемнадесет години и един канарец с пневмония,
с фуражките на главите, и пушещи.
Отвратителните фуражки, потни, корона от тръни, и пушещи.
Пушещи петимата, тръскащи по вятъра пепелта от цигари Фортуна и Дукадос, тъжни, с
мачквайки угарките в нещастните пепелници.

 

Бяхме толкова уплашени, че не се надървяхме никога.
Винаги обезглавен в добре закопчаните процяпки в непрестанни вечери.
Навярно се надървяше зарад нас неустрашимият и безсмъртен Сеат 850.
И колата жареше. Животът жареше. За нищо. Бяхме страх. Отвратителен
испански страх, бяхме бедни, аз бях беден. Толкова по-зле за този 850,
бе единственият, който сякаш нямаше страх пред дните, пламтящи за нищо.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

Електронна публикация на 01. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]