Владимир Висоцки

ЦИГАНСКИ РОМАНС


 
По ръба на пропастта, над възхитителната урва
аз конете си с нагайка зашлевявам - и ги втурвам.
Нещо въздух не достига: гълтам облак, пия буря. . .
Чувствам с гибелен възторг: пропадам, падам, не сънувам!
Не препускайте така, коне, поспрете!
Забравете бича - няма жал!
Боже, колко своенравни са конете. . .
Ще умра неживял, песента недопял.
 
Аз вода ще им налея,
                                  аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
                                            да оцелея. . .

Ще загина - като пухче ураганът с длан ме смита.
И в галоп ще ме отнасят сутринта в шейната - леден.
Обуздайте, мои кончета, безумните копита,
удължете малко пътя към приюта ми последен!

Не препускайте така, коне, поспрете!
Не, не слушайте бича ми, не!
Боже, колко своенравни са конете. . .
И не си доживях. . . Да допея поне. . .
 
Аз вода ще им налея,
                                 аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
                                            да оцелея!

Но - успяхме: закъснение при бог не е прието.
И защо там пеят ангели със злоба в гласовете?!
Или вече се побърка от ридание звънчето,
или аз крещя да спрат, да не летят натам конете?!
 

Не препускайте така, коне, поспрете!
Галопирайте без крила!
Своенравни се оказаха конете. . .
И не си доживях, и не съм си допял. . .
 
Аз вода ще им налея,
                                 аз куплета ще допея -
само още миг над пропастта
                                             да оцелея.
 
 
 

Превод от руски: Владимир Левчев
 

Владимир Висоцки | Литературен клуб