Луис Фелипе Виванко

поезия

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ЛИШЕНИЯТ ОТ ПОЛЕТО

 

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

На Дамасо Алонсо

 

Ти си в онова спряло такси, да, Ти си -
неясна фигура в здрача - до белеещия се бордюр,
където свършва полето от отсреща или пустошта.
Зная го, макар да не съм те видял (и макар вътре в таксито
да няма никой). Вали силно. Постепенно започва
да мирише на поле от много далече сред града...
И ти си в таксито като в параклис,
който да е сред посевите самотна отшелническа килия.
(Зная го, защото онези озарени жита, надалече...,
и спрялата река, с нарасналите си води
внезапно...) Вали усилено и Ти си вътре в таксито
(може би до онзи уморен шофьор на волана).

 

Зная, че вътре в таксито няма никой, но ухае
на дъжд от много далече. Звъни онзи дъжд. И мисля
без желание: да си поет, да удържиш сред усилния
въздух на един и на друг ден мъничко
необходими думи, и да се махнеш нанякъде.
Защото някой - трудното му живеене - вече не липсва,
ако остават думите. Да си поет: да се ориентираш,
като онази несигурна светлина, пресичаща пустошта,
и вместо бляскаво съществуване, да имаш душа.
Поради това, се махам някак: живея
като такси, спряло край белеещия се бордюр
(и има кръг от весели усмивки и ръце,
верни на небесните си контакти в мрака).
Защото Ти, най-дейният - и най-незаетият - бе
тук, край фенера със зелена светлина в нощта,
Ти, без книги; Ти, свободен, с ръце, с погледи,
беше без свидетели и мереше - незает -
крачките ми из стаята (побираща моите години).
И житата в екстаз на Кастиля Ла Виеха,
пламтящите реки с нарасналите им води,
продължаваха далече да те откриват (докато
зад моите прозорци се появи забавянето
на онази кал, локвите на обширната пустош,
аз също опустошен, изселен от полето!)

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. декември 2003 г.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!