Луис Фелипе Виванко

поезия

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ВИНАГИ СЕ ВРЪЩАМ КЪМ СЪЩОТО

 

 

От испански: Рада Панчовска

 

 

На Фернандо де ла Кинтана

 

Господи, когато мога винаги се връщам пак към същото,
което е твоето (нашето). Връщам се към дългите върви
на тези планини: ракитите и погасналият им мирис,
зелените пасбища, със застояли локви, бласкащи,
и пуснатите коне, гривести, отдалечаващи се
в ситен галоп. Светлината над просторните
долове от светъл, жълтозеленикав камък,.
Господи, как ме привличат и как принадлежа
на тези пресветли земи с някогашна потребност!
Как мечтая за тях - като нещо твое - виждайки ги!

 

Връщам се към тази закъсняла пролет, този храст ладан,
който ми оставя насмолени ръцете. (Шубраците
нямат, все още, цветчета.) Втренчвам се отново в онова
кокиче, което се отваря без дръжка наравно с пръстта
и онези снежни петна, и онази усамотена купчина
от гигантски камъни. Какви пукнатини й се отварят!
Как се обляга на небето! Не мога да бъда твой,
да бъда повече твой от тези неподвижни скали
или този мъх в цепнатините?
            И споменът отпреди
толкова години? Страдайки от тази свободна наслада
без наименования, нито възли от време в паметта
(наистина с мириса на дървесина на ракитака), си спомням
най-възвишените и потайни мигове да бъда твой.
Аз не ти изменям никога, Господи, колкото мога
(макар да имам други крачки и друга издължаваща се сянка),
аз се изкачвам по дългите върви на тези планини.

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. декември 2003 г.

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!