Александър Цемлински (1871-1942)

поезия

Литературен клуб | преводна литература | страницата на автора

 

ЛИРИЧНА СИМФОНИЯ

 

Композиция: Александър Цемлински (1871-1942)
ор. 18 (1922 г.)

 

Текстове по Рабиндранат Тагор (1861-1941)

 

Превод от немски: Мария Пашова

 

 

1.

 

Покой не мога да намеря, жаден за неща далечни.
Душата ми трепти в копнеж
да се докосне до ръба на тъмните простори.
О, отвъден свят - зовът на флейтата ти е неустоим.
Забравям пак, ах, винаги забравям,
че нямам аз криле да литна,
че към това парче земя съм здраво прикован
за вечни времена.
Изпълнен със желание горещо, зорко бдя.
В чужд край съм странник.
Диханието ти при мен долита
и ми нашепва за надежди невъзможни.
Речта ти на сърцето ми е близка
и моя собствена е сякаш.
О, далечна цел - зовът на флейтата ти е неустоим.
Забравям пак, ах, винаги забравям,
че не познавам пътя,
че нямам кон крилат.
Покой не мога да намеря и в сърцето си съм странник.
В мъгливи часове на колебание
на небосвода величествения ти лик
приема форма в синевата.
О, далечен край - зовът на флейтата ти е неустоим.
Забравям пак, ах, винаги забравям,
че тази къща е с затворени врати,
че в нея сам живея, о край далечен,
зовът на флейтата ти е неустоим.

 

 

2.

 

О, майко, принцът
край портите ни трябва да премине.
Как искаш да работя тая сутрин?
О, майко, научи ме как косите си да среша,
какви одежди да си сложа?
Защо учудено ме гледаш, майко?
Аз знам, че ни веднъж
Той няма към прозорците ми да погледне.
Аз знам, в единствен миг ще е изчезнал вече.
И само глъхнещият зов на флейтата
с въздишка от далеч към мене ще напира.
Но принцът ще премине
и искам най-красивата премяна
да нося в този миг.

 

О, майко, принцът
край портите ни мина.
На слънце впрягът му блестеше.
Отмахнах от лицето си воала,
от шията си скъсах наниза рубини,
на неговия път го хвърлих.
Защо учудено ме гледаш, майко?
Аз знам, че наниза той не повдигна.
Аз знам - на прах се стри под колелата -
червена диря във прахта остави.
За моя дар не знае никой, кой го е принесъл.
Но принцът покрай портите ни мина
и хвърлих своите бижута
на пътя му.

 

 

3.

 

Ти си вечерният облак,
красящ небето на мойте мечти.
Обличам те, нагиздвам те
с желанията на душата си.
Ти си моя.
В безкрайните ми сънища живееш,
нозете ти са розовочервени
от жаркия копнеж на моето сърце.
Ти жънеш моите вечерни песни
и сладките ти устни са горчиви
от виното на моето страдание.
Ти си моя, ти си моя.
В самотните ми сънища живееш.
Със сянката на мойта страст
почерних твоите очи,
гост обичаен на дълбокия ми взор.
Аз те плених, оплетох те,
любима моя, в мрежата на мойта музика.
Ти си моя, ти си моя.
В безсмъртните ми сънища живееш.

 

 

4.

 

О, говори, любими,
кажи ми с прости думи туй, което пя.
Нощта е тъмна,
звездите в облаци се губят,
а вятърът повява през листата.
Косата си желая да разпусна
и като нощ да те обгърна в синята си мантия.
Желая на гърдите си главата ти да сложа
и тук, във сладостната самота
сърцата да оставим да говорят.
Очите си желая да затворя и да слушам,
без да виждам твоето лице.
Когато думите ти свършат
ще поседим спокойно, тихо,
листакът само ще шепти в тъмата,
нощта ще избледнее и денят ще се разпука,
в очи ще се погледнем
и всеки ще поеме своя път.
О, говори, любими.

 

 

5.

 

Любима, от плена на сладостта ти, избави ме!
Не искам вече туй омайно вино от целувки,
мъглата от тамян възтежък задушава моето сърце.
Вратите отвори, пусни тук утринната светлина.
Аз съм загубен в теб,
пленен в прегръдките на нежността ти.
От твоята магия избави ме,
върни ми смелостта
свободно пак сърцето си да ти предложа.

 

 

6.

 

Ах, довърши последната си песен
и нека да се разделим.
Ах, забрави за тази нощ, щом свършила е тя.
Кого се мъча да прегърна с две ръце?
Мечтите в плен не се оставят.
Жадуващите ми ръце донасят пустота в сърцето,
гръдта ми се разкъсва в болка.

 

 

7.

 

Покой, сърце любимо,
раздялата да бъде сладка,
не смърт да е,
завършек нека да е тя.
И любовта във спомен да се претопи
а болката - във песни.
И нека нежна бъде твоята последна ласка,
на нощно цвете да прилича.
О, тихо, тихо, чудно хубав край,
за миг един
и сетните слова в мълчание кажи.
Покланям се пред теб,
държа високо мойта лампа,
та пътя ти да осветява.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. декември 2006 г.

г1998-2012 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]