Петер Зилахи

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

След вечността

 

Петер Зилахи

 

Превод от унгарски: Стефка Хрусанова

 

 

E = mc2                

А. А.                

 

 

        През деветдесетте години призрак бродеше из Европа. Не в бял чаршаф, а в черен мерцедес. Не махаше с ръка, не хвърляха цветя върху главата му, не ходеше насам-натам с полицейски ескорт, а паркираше незабелязано, като гледаше да не бие на очи, както подобава на благонадеждните делови хора. Държавата, която преди монополизираше престъплението, се отказа от прерогативите си и подземният свят започна да се множи върху руините на Съветския съюз. Петер Зилахи
        Казват, че всичко е относително, от гледна точка на Украйна, например, Будапеща е на запад, но от гледна точка на Аляска и Владивосток е запад, а унгарският интелектуалец, който дълбоко преживяваше меланхолията на плаващия в Беринговия проток рибар, с право можеше да помисли в началото на деветдесетте години, че е попаднал в екшън филм втора категория, съветско-американска копродукция. На ъгъла стояха чуждестранни курви, в палтата бяха скрити руски и югославски оръжия, румънски момченца придружаваха хванали за ръка усмихнати чичковци, а пеещите на чужд език пияни гангстери, които излизаха от казиното, биваха подкрепяни от телохранителите си, които ругаеха на чужд език. Езикът изглеждаше познат, сякаш не толкова отдавна беше задължителен в училище, но тогава още нямаше никакъв смисъл. Сега забравените думи се изпълваха със смисъл и изглеждаше изгодно човек да си ги припомни – най-малкото числата.
        Като пръв признак за отслабването на държавата се множаха кражбите с взлом, но известно време успяваха да ги припишат на циганите и на поляците. Арабите чейнчаджии на улица „Ваци” откъм страната на жените, които продаваха трансилвански национални бродерии, изглеждаха по-скоро като фолклорна забележителност, отколкото като заплашителна реалност. До нас достигна новината за падането на Прага, където руската мафия пое подземния свят, дори бяхме наясно с московските разчиствания на сметки, въпреки това се надявахме съдбата да се смили над родината ни, макар че изпод одеялото на Съветския съюз стърчаха все повече крака и все повече хора ходеха зимно време със слънчеви очила.
        В духа на капитализма се зараждаха нови отрасли на индустрията. Собствениците на кръчмите, дискотеките и увеселителните заведения плащаха такса за защита на появяващите се всяка седмица представители на фирмите, специализирани в тази дейност. Във връзка с това по-късно се появи отвличането на хора като независим отрасъл и беше всеизвестно, че мълчаливите ветерани от войната понякога се нагърбват с поръчкови убийства, на преференциални цени. Желязната завеса падна окончателно и повече не можехме да скучаем. Посред бял ден застрелваха с автомати бизнесмени на червен светофар, бомби избухваха в новите търговски центрове, пред Макдоналдс в центъра един автомобил хвръкна във въздуха. На синия екран облечени според последна мода мъже и жени лежаха в кръв сред калейдоскопа на блестящи парчета стъкло. Светът беше потеглил с пълна пара нанякъде, като товарен вагон, и страната изведнъж не знаеше къде й е мястото. В резултат на относителния характер на движението за миг не усещахме дали седим във влака или той минава през нас. После си отдъхнахме. Как ще отидем където и да било! Какво можем да търсим в края на краищата на един товарен влак?
        Преди Будапеща изглеждаше най-сигурното място на света. Там, където държавата сама си върши мръсната работа, малкият човек не може да мръдне. Убийствата бяха редки, тоест рядко им даваха гласност – по един крупен случай на година, – и тогава най-много да пребият някого заради някоя пуйка в чифлика му или някой обезумял родител в жилищния комплекс да изхвърли децата си през прозореца. Малко бяха автомобилите, малко бяха катастрофите, а пък за серийни убийства никой не беше чувал. Такива неща можеха да се видят само по телевизията в американски филми, където винаги побеждаваше доброто, а в страна, която редовно губеше световните войни и финалите на футболните първенства, това не можеше да се възприема сериозно.
        Години наред чакахме търпеливо кога немската държава ще отвърне на жеста, който доведе до събарянето на желязната завеса, но откакто отвориха границите, Германия си имаше свои грижи. Изглежда унгарската дипломация пак си беше вкарала автогол и успешното обединение на Германия отложи потенциалната помощ с двадесет години. Когато всичко изглеждаше вече изгубено, започнаха да се носят неочаквани и мъгляви слухове, че немският министър на външните работи е от унгарски произход, родителите му са шваби от Буда, и в унгарските сърца се събуди надежда, че Йошка няма да забрави за нас. Не знаехме дали е добър знак, че Йошка си поръча герб, на който на червено-бяло поле по креативен начин са смесени древните символи на касапския и рибарския занаят, но във всеки случай червено-бялото беше обнадеждаващо. Липсваше само зеленото на надеждата.
        Според някои промените бяха започнали по-рано, най-добрите унгарски писатели един по един изчезваха от страната, за месеци, понякога за години, за да се появят някъде в Германия с творческа стипендия. Дали това наистина е повлияло на събитията, е трудно да се определи, но по едно време беше по-лесно да срещнеш унгарски писател в Берлин, отколкото в Будапеща.
        Задухаха други ветрове. Едновременно с разпадането на Съветския съюз на западния хоризонт изгря картината на нов, по-красив съюз, където възможностите далече надхвърляха мирното ежедневие на малката ни родина. И както не само езикът, но и националното определение на жестовете, походката и труповете е относително – така дребните признаци на патриотизъм се проявяват по различен начин в различните култури. Един руски патриот не може да се освободи от героичната митология на превземането на Берлин. Дори като побелял ветеран всяка година трябва отново и отново да преживява как забива червеното знаме върху развалините на Райхстага. За 56-та не може да се създаде подобна магическа действителност и са напразни добрата кухня, приятното време и усмихващите се момичета – погледът на старите-нови наши окупатори вече търсеше в далечината по посока на Германия и Средиземно море.
        Темпото, с което се оттеглиха, все пак изненада всички. След настъпването на новия век говорителят на унгарската полиция заяви, че в борбата с организираната престъпност има значителен напредък. Причината за това била, че източната мафия за кратко време се пренесла на Запад. Пренасянето стана както подобава на деловите хора, без външен блясък. Край границата не стояха хиляди изоставени черни мерцедеси, както десет години по-рано трабантите, от другата страна не хвърляха цветя върху главите на новопристигналите, въпреки това мнозина чувстваха, че по някакъв начин това организирано изпращане на път е проява на принципа на справедливостта. И от тяхно име бих искал да благодаря на немската външна дипломация, че върна жеста на унгарците от 89-та. Не е нужно да обяснявам, че двата ни народа през века бяха заедно в добро и зло, печи ги – вари ги, бяха заедно, заедно плачеха, заедно се смееха и надявам се, и в бъдеще отношенията между двете страни ще се основават на взаимност. Както Берлин можа да се завърне сред старите си стени, така и унгарците получиха обратно обсадения си град.
        Накрая бих искал да припомня знаменитата реч на Сократ, в която разкрива, че съществува нещо, което изобщо не е относително, обаче е по-бързо и от смъртта, затова непрекъснато трябва да се самонаблюдаваме и да не търсим лошото у другите. Никой не може да си помисли, че заедно с престъпниците си е отишло и престъплението, но поне ще е дублирано, както руските военни филми, и години наред ще се калява с нас, ще става наше. А това не е ли най-многото, което може да иска малка страна като нашата?

 

 

        „Франкфуртера алгемайне зонтагсцайтунг”, 6 март 2005 г. – по повод на визовия скандал в Украйна

 

 

 

 

 

---

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.

 

 

Електронна публикация на 27. април 2010 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]