Цветелин Петков

спорт

Литературен клуб | спорт | страницата на автора

 

 

Държавата – “мащехата” на българския спорт*

 

Цветелин Петков

 

      До преди няколко години спортът бе „запазена марка” за страната ни. В момента той е поредното „бяло петно” в бюджета на държавата. Високо спортно майсторство без пари не се прави и това е ясно на всички от децата в детската градина до депутатите в Народното събрание. Въпреки това държавата продължава да се „бие в гърдите” с постиженията на родните звезди без да има ни най-малка заслуга за тях. Спортът често е най-доброто огледало за финансовото състояние на една страна, така че няма как да искаме да правим „чудеса от храброст”, когато всички други отрасли са в окаяно състояние. За парите в спорта се говори от край време, но широко обществено внимание, темата получи, след „кошмара” в Лондон през 2012 г. Тогава за олимпийска подготовка бяха похарчени повече пари отколкото Министерствата на спорта разполагаха общо за предходните четири години. И както повечето пъти се случва, когато тръгваш с „голяма кошница” се връщаш с празни ръце от „гората”. Парите не са чак толкова много, имайки предвид вложените средства от водещите спортни нации, но определено постигнатите резултатите не могат да задоволят средностатистическия българин, който работи цяла година, за да плати издръжката на спортисти, повечето от които отидоха до Лондон като туристи, а не като хора, с които нацията да се гордее. Въпреки че не може да се използва като оправдание, все пак олимпийски шампион за 4 години не се става. Ако не се влагат достатъчно средства в съоръжения и добре подготвени треньори, които да превръщат децата в елитни спортисти, нито колосални премии от 200 000 лева за олимпийска титла, нито множество ордени и награди ще извадят спорта от летаргията, в която се намира. Двата медала, които постигнахме в британската столица, бяха дъното за българския спорт от 60 години насам. Ако продължава обаче да се работи по същия начин скоро дори това постижение ще се превърне в химера. Все пак не всичко е толкова черно и мрачно. Със създаването на лицензирана допинг лаборатория положихме основите на „възраждането”. По този начин всички елитни български състезатели ще са информирани от първа ръка за непозволените медикаменти, които нарастват с всяка изминала година. Нека да разгледаме какво се случва в момента в Министерството на младежта и спорта, което е наследник на доскорошното спортно министерство. В него са регистрирани 107 федерации, за които отиват не повече от 40 милиона годишно. За сравнение това е бюджет на един средняшки европейски футболен или баскетболен отбор за една година. Някой ще каже „да, но в чужбина спонсорството е широко разпространено, а и това са популярни спортове”. Така е, но е срамно малки провинциални градчета, без никаква държавна помощ, да намират финансиране на клубовете си равносилно на това, което държавата ни отделя за целия спорт. Няма да сравнявам положението с другите министерства и ще се съсредоточа в това на младежта и спорта. За никого не е тайна, че 107 федерации за страна като България са прекалено много, още повече, че част от тях са абсолютни „фантоми”, създадени да „смучат” пари от държавата. Вярно е, че България може да се похвали с авторитетното 23-то място във вечната ранглиста по медали от Летни Олимпийски игри, в които спортистите ни са се качвали на почетната стълбичка в 17 вида спорт, но до 1989 година спортът е бил държавна политика, а не „пералня” за пари. Държавата не разполага с финансова стабилност, населението намалява, все по-малко деца се занимават със спорт, а обратно пропорционално на тези тенденции, федерациите се увеличават. Как да си обясним това? Единствено с народопсихологията на българина, който мисли повече за собственото си, отколкото за общото благо. Дори новото изискване – всяка лицензирана федерация, да се състои от минимум 5 клуба от 3 различни административни области, не спря разрастването на редица спортове, за които голяма част от членовете на съответните федерации, дори не са чували. През годините се направиха различни реформи, които целяха да разграничат спортовете на приоритетни, за да се облекчи финансирането, но до „кристално” ясна политика така и не се стигна. „Когато каруцата се обърне, пътища много” е казал народът. Така е, но ако искаме „там където е текло, отново да тече” трябва да режем смело от „плевелите”, за да не унищожим реколтата, която сме посели. А „плевели” в българския спорт много. Едва ли на широката общественост е известен фактът, че в България има около двайсетина федерации по различни бойни изкуства, на които освен треньорите, ръководителите и десетките ентусиасти, занимаващи се с тях, никой друг не знае правилата. Да не говорим, че дори един и същ спорт, като каратето, има различни федерации за стиловите си разновидности. Кому са нужни всички тези разхищения. Нима стотици чинии с трици ще нахранят повече хора, от няколко пълни чинии. От началото на годината (2013-та) имаме една единствена европейска титла (бел. а. текстът е писан преди Иво Ангелов да достигне до световната титла) в олимпийска дисциплина. Състезателят ни по борба в класическия стил Иво Ангелов триумфира на първенството на Стария континент през март, но за сметка на това имаме световна титла по футбол на маса, извоювана от Екатерина Димитрова. Колко души в България обаче знаят името на световната ни шампионка в джагите? Явно след няколко години, единствено титлите в подобни спортове на аматьорско ниво, ще топлят сърцето на родния запалянко. Когато „паят” е един, а „вилиците” много важно е кой и на кого го сервира. В последно време редица страни с много по-сериозни възможности ограничиха финансирането си в няколко спорта, които се превърнаха в национални. Защо и ние да не направим така, ако искаме все още да ни има на картата, а не да заемаме 63-та позиция в генералното класиране по медали, заедно с „гиганти” като Китайско Тайпе, на които ако не е първото име трудно биха били открити на глобуса. Нека анализираме откъде идват медалите на Олимпийски игри в последните няколко издания на Игрите. Естествено най-вече от борбата, бокса, академичното гребане (преди отказването на Румяна Нейкова), художествената гимнастика, спортната стрелба). Можем да ги синтезираме до 4-5 спорта, плюс още няколко като вдигането на тежести и леката атлетика, в които нямаме медали от Сидни 2000, но винаги са били традиционни спортове за нас и можем да очакваме медали от тях в близко бъдеще. Някой ще каже, ами къде е волейболът? Той е от съвсем друго тесто и на него ще обърна по-специално внимание. Отборните спортове не трябва да се слагат под общ знаменател с индивидуалните, тъй като методиката и резултатите са коренно различни. Много бедни страни предпочитат да влагат повече средства в индивидуалните спортове, тъй като там е много по-лесно да извадиш класен спортист, отколкото да създадеш цял боеспособен отбор в колективните спортове. Именно те обаче са изключителна реклама и нищо не може да обедини нацията повече от тях. Там на преден план излиза отборният дух, народопсихологията, манталитетът, отговорността от работата в екип. Всичко това прави и постиженията в колективните спортове много по-престижни, отколкото в индивидуалните. Затова, въпреки че не сме печелили медали в колективните спортове от 1980 година насам, ние имаме нужда от тях. Именно отборният дух, който волейболистите ни показват ще съхрани идентичността на нацията ни. Всеки един от тези спортове трябва да е в листата на приоритетните, както и всеки друг, от семейството на Олимпийските, в който имаме реални шансове да запишем сериозни резултати по време на най-голямото спортно събитие в света. Все пак всяко световно или европейско първенство е част от „трънливия път”, по който минава всеки един спортист, за да осъществи мечтата си, да стъпи на почетната стълбичка с петте преплетени кръга. Разбира се тук не изключвам и зимните спортове като: Биатлон, сноуборд и ски скокове, в които имаме състезатели на световно ниво. Някои противници на тезата, ще ме опонират, че има много популярни спортове, които не са олимпийски. Така е макар, че всеки един спорт се стреми към това да достигне до „семейството” на Олимпийските спортове. Някои от тях, разбира се, не отговарят на редица изисквания, за да достигнат до там. Това не означава, че трябва да бъдат низвергнати. Напротив, когато има интерес към тях, трябва да бъдат стимулирани, да се развиват, но особено в предолимпийска година, с приоритет трябва да са спортовете, които ни представят на Игрите, тъй като цялото внимание на хората по света е насочено към олимпийското село. За да достигне до създаването на федерация, всеки нов спорт трябва да е наясно, че само с държавно финансиране, няма как да съществува. Тук е изключително важна намесата на държавата, която трябва ясно да определи, дали на база резултати или обществена значимост на съответния неолимпийски спорт, колко процента от бюджета, да се формират, чрез държавно финансиране и колко чрез самофинансиране. От изключително значение е наличието материална база. Няма как да искаш да градиш шампиони без условия. Именно в тази насока се появи „лъч светлина” в последните години. С построяването на „Арена Армеец”, футболните бази на „Лудогорец” и „Ботев” (Пловдив), реконструкциите на редица стадиони се създадоха условия за елитен спорт. Остава да върнем и качествените си треньори, които избягаха в чужбина, а не малко от тях прибраха и най-добрите си атлети, за да се състезават под чужд флаг. Мотивираните треньори непременно ще създадат и боеспособни спортисти. Нека се върнем обаче на спортовете. Освен спорта за високи постижения, съществува и масовият. В редица спортни нации (най-вече скандинавските страни) масовият спорт е на почит и за него се отделят около 80 процента от държавните средства. Вярно е, че техните бюджети значително надхвърлят нашия, но тук важно е разпределението на парите. Една спортуваща за здраве нация лесно може да създава и шампиони, когато има база и мотивация за развитие без да влага умопомрачителни средства за това. Няма как да пренебрегнем спортове като плуването, ските, гимнастиката и др., които са изключително здравословни. Въпросът е в това аматьорите и любителите да могат свободно да ползват съоръжения предназначени за активен спорт, тъй като заплащането на такси е сериозен проблем в страната. Когато един родител е принуден да поема всички разходи на децата си, за да спортуват (включително лагери), не винаги успява да се справи с предизвикателството. Всеки спорт има своето място „под слънцето”, стига да се работи с любов и ентусиазъм. Състезателите ни по американски футбол, бейзбол, софтбол и крикет никога няма да станат професионалисти и да вземат „космическите” премии на футболните ни асове, но тръпката от играта и съперничеството с приятелите ще е водещо за съхранението на този и редица други спортове, без корени в България. Най-важното е децата ни да спортуват на игрищата, в залите и кортовете, а не във виртуалното пространство, където единственото им физическо усилие е движенето на мишката.

 

 

 

 

 

---

 

 

* Текстът е писан в рамките на магистърската програма „Спортна журналистика” – НСА „Васил Левски”,  http://nsa.bg/bg/page,1398 .

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. март 2014 г.
г1998-2017 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]