Жале Санджак

проза

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

Тази нощ в Пера, у Шюкрю бей

 

Жале Санджак

 

Превод от турски: Кадрие Джесур

 

 

 

 

    Изкачихме стълбите заедно,
    почукахме на вратата на Нича,
    гледаме – Нича я няма.
    Сигурно се шляе из Бейоглу, рече Шюкрю бей.
    Натиска се някъде или с Нико, или с Перикли.
    Разгонена жена!
    Засмяхме се.
    Да можеха да говорят пролуките на вратите, та да разкажат.
    Не, главата ми не го побира, дюлгеринът Перикли е един луд християнин,
    с Нико да беше поне.
    Рибарят Нико е мъж, влюбен в морето, в небето,
    прилича на стар галерист.
    Перикли е особа с лице на светец.
    А Нича е красива генуезка уличница с бяло лице.

     

    Отидохме заедно в „Сент Антоан” да запалим по една свещ.
    Шюкрю бей скръсти ръце
    и коленичи пред олтара.
    Сетне запалихме всичките свещи.
    Ликовете на светците блеснаха, ангелите литнаха.
    Всичките свещи запалихме,
    Желанията си изрекохме.
    След това поехме към „Сите дьо Пера” – Пасажа на цветята – на хубав запой.

     

    Същият ден Пера бе пропита от безлюдна манастирска тъга,
    всичко беше леко измъчено, почти тягостно,
    в очите на сервитьорите пасажът изглеждаше като неохотно пееща се песен.
    Седнахме на една маса някъде навътре.
    Шюкрю бей, с присъщата му веселост на травестит, махна на един сервитьор.
    Тогава дойде и Нича.
    След нея Нико с безумните си морски вицове
    и миризма на риба.
    После Перикли с Христовите песнопения.
    След него сутеньорката на Нича, Сула.
    Мадам се провря с акордеона си.
    Сервитьорът отрупа масата с всичките салтанати.
    Семра вече беше там, мрънкаше стихове на френски,
    никой не ги разбираше,
    но не беше важно, красотата й бе достатъчна,
    заоблените й бедра стигаха.
    Откак се помнеше, Шюкрю бей й завиждаше за тях.
    И на Нича завиждаше, за бистрата й белота.
    Сервитьорът раздаде и чашите.
    Намигна мигновено на Ефтал. Ефтал се усмихна. Всички облаци се разсеяха.
    И Хараламбо бе там.
    Нико пак се е насвяткал, кандилка се.
    Мавро Ханапулос, Хамди бей и Димитри,
    рибният пазар и маргаритките,
    кошниците на циганката Зюмбюл,
    и всички светци,
    всички пророци,
    мечтата на Месут Джемил бей,
    обущарницата „Гоя”,
    малко по-нататък „Токатлъян”,
    всичко си бе на мястото,
    както си му е реда.

     

    Шюкрю бей вдигна чаша,
    сякаш идеше от аристократично потекло
    и бе приятел на самотните нощи
    и всевечен Пералия.
    На лицето му следи от тъга,
    дълбока наивност;
    най-красивото детско лице от икона в Пера.

     

         Познавахте ли Шюкрю бей?
         Казвам познавахте ли, защото негова милост се оттегли от този свят. Естествено, не по своя воля. То ако ставаше с желание, едва ли Шюкрю бей щеше да постъпи тъй. Нима би могъл да остави онази разкошна маса в Цветния пасаж, нима би могъл да я загърби? Или да зареже крайбрежието Тарабия, шезлонга си на плажа? Ами Мадам!?

 

         С Шюкрю бей, когото всички гледаха къде с насмешка, къде с удивление, ала най-вече със завист, ме запозна докторът, който беше от групата на редовните плажуващи.
         Кой беше Шюкрю бей? Кой беше този човек с кокетна походка, който пееше възторжени песни, твърде често сменяше банския си, току мажеше косата си с брилянтин, парфюмираше се обилно и никога не се просваше на пясъка, ами си наемаше шезлонг; шегуваше се с всички, носеше елегантна плажна чанта и шикозни джапанки и дето минеше, оставяше ухание на канела, водорасли, здравец и дъжд?
         Някои бяха на мнение, че е най-малкият наследник на изпаднал бейски род, търтей, изтънчен безделник, израсъл по конаците с гувернантки; други твърдяха, че е пътешественик, капитан на далечно плаване; магьосник го наричаха трети, майстор-душеприказчик. Никой не знаеше кой е в действителност този човек, който се държеше ту като хъшлак, ту като бейски наследник, откъде е дошъл и как живее.
         Душата му на травестит си оставаше неразгадаема.
         Някои го съжаляваха, други се отнасяха пренебрежително. Не бяха малко и онези, които му се присмиваха.
         Много по-късно бях проумял, че не той, а ние, които се разкапвахме на парцали пред него, сме били истински за окайване. Дълги нощи той ни приютяваше неотменно, за да забравим самотата си, за да изцерим душевните си рани. Този човек, когото гледахме със снизхождение в началото, не бе отпратил никого от вратата си: с отворени обятия посрещаше огорчени влюбени, разочаровани мечтатели, преследвани месии и всички ние му поверявахме тайните си.
         Ефтал бе изминал тесните генуезки улички пълзешком, почти опипом бе намерил къщата и със сетни сили бе извикал на Серкис Дюгмеджиян, който по това време се натискал със слепите ангели, да се обади на Шюкрю бей. Същата нощ Ефтал се стараеше да не мисли за оставилата се от кулата Галата във въздуха Семра, повече от всякога се ужасяваше от смъртта и в същото време я желаеше горещо, но беше изчакал мига, в който ще отпусне главата си в скута на Шюкрю бей. Беше тръгнал от улица „Аккираз”, на четири крака прекосил „Кальонджу куллук” и така се дотътрил до „Мис”.
         Шюкрю бей слушаше дълбоко задушевните мелодии от уда* на Хамди бей и въздишаше.
         Серкис Дюгмеджиян тутакси завлякъл Шюкрю бей и Хамди бей, та слезли заедно долу и тримата вкарали Ефтал вътре.
         Ефтал, повтаряйки, че иска да пукне, бе пил безпаметно и поради това бе повърнал на исфаханския килим на Шюкрю бей.
         Шюкрю бей, без да придиря за съсипания килим, реликва от покойната му майка, бе помъкнал Ефтал в банята и измил хубавичко лицето му, сварил свежа мента и лимон, накарал го насила да пие, сетне не мигнал – стоял до сутринта над главата му. С майчинска любов до сутринта бе галил косата на Ефтал, милвал го бе по лицето му, бе му изпял прекрасни песни.

 

    Неспирно кладе вълшебни огньове,
    коне-вихрогони впряга в моретата,
    като морски конник
    горд и възторжен,
    и на цигулка свири в планините самотни,
    с децата танцува ръка за ръка,
    ала сълзите си крие от всички.

 

         На следващата нощ Шюкрю бей не пуснал Ефтал, настоявал бил да остане за вечеря; запалил всички свещници, наредил на масата порцелановите чинии с форма на миди, останали от майка му, и докато го черпел с най-хубавите си вина, му показвал хербария си и новогодишните картички, восъчните статуетки; беше му подарил много хубав игленик с пожелание да го даде на момичето, за което ще се ожени, и открил цялата си душа пред Ефтал. Заедно поляли обичките и карамфилите в саксиите на прозореца, Шюкрю бей запял: „... настана вечер и мен отново ме налегна тъгата...” и цветчетата на съмнимръкни заплакали. Шюкрю бей показал на Ефтал фотографиите на майка си, като всяка била с изгорен крайчец, и споделил, че за съжаление като дете не са го обичали достатъчно. След това извадил от раклите ревностно пазените кадифени елеци, везани със сърма, тоалетите моаре, копринените шалове; обул лачените обувки на токчета, облякъл роклята с харбалета и се завъртял около колоните, пеейки на шега водевилния песенен куплет „Лешниковият червей”. Преди това естествено не бе пропуснал да изтегли черна очна линия на клепачите си и да сложи червило на устните. Колко много се бяха смяли оная вечер. Не бяха отронили нито дума за Семра, но безмълвно бяха вдигали тост за нея. Шюкрю бей бе сложил онази перука, която ползваше в „Клуб 12”; бяха имитирали шефове на мафии, себични бизнесмени, надути актьори, даже и Ефтал се включваше в пародиите.

 

    Шюкрю бей отваря прозореца си
    прекрасно небе слиза на него,
    Шюкрю бей поема дъх
    и от крилото на една гургулица
    помирисва небето,
    после ме вика при себе си
    и ми сочи един бял облак:
    да не би да е духът на Семра!?
    После бели-беленичките чаршафи на Нича,
    току-що разцъфналите карамфили
    ми показва.
    Минава Дюлгеринът Перикли,
    Шюкрю бей го прибира насила вътре.
    Нико иде,
    отваря бутилка ракия.
    Хамди бей нарязва доматите.
    Нича запява на гръцки.
    Мавро закичва букет теменужки
    на гръдта на Нича.
    Тази вечер сме у Шюкрю бей.
    Тази вечер ще се излегнем на неговите
    възглавнички, ухаещи като мускус,
    на дантелените му покривки.
    На сутринта, както винаги,
    собственоръчно ще е приготвил закуска за нас;
    препечени филийки, сиренце, не чай – яребича кръв.
    Ще отчупи клонче от бегонията си,
    ще ни даде да си засадим в саксиите,
    за да си гледаме бегонии,
    за да се превърне счупеното клонче
    в нещо, което съживяваме заедно.
    Мавро пак ще поиска
    една хилядарка назаем от Шюкрю бей.
    А той ще извади и ще му даде
    нова-новеничка банкнота от пет хиляди.

     

    Шюкрю бей умрял, каза Ефтал.

     

    Шюкрю бей умрял!

     

         Дъждовен истанбулски ден, късна есен с юрнало се нанякъде слънце, четвъртък е; тъжна надвечер, когато всички са по малко стреснати, леко влюбени, поразени от нещо свое си. Ефтал се промуши като призрак през вратата.

 

    Преди три дни, каза,
    сърдечен удар,
    едва вчера са намерили трупа му,
    три дни останал затворен вътре,
    сам-самичък.

     

    Замълчахме.

     

    Нямало никой до него,
    от месеци никой не бил почукал на вратата му,
    още малко и трупът щял да умирише наоколо,
    котката му Сарман обикаляла жално около главата му,
    лицето му било странно за мъртвец,
    в загадъчна усмивка застинали устните му.
    Всички го изоставихме, рекох аз.
    Може би, каза Ефтал,
    ако Нича не беше умряла,
    ако Перикли не беше заминал за Атина,
    ако сладкарница „Маркиз” си стоеше,
    знам ли, ако плажът Тарабия не бе се занемарил толкова,
    може би,
    ако Мавро не беше откраднал дрехите на майка му,
    ако цветята му, огорчени от замърсеното небе,
    не бяха увяхнали,
    може би...

 

 

 

---

 

* Уд – струнен музикален инструмент от рода на мандолината. (Б. пр.)

 

Електронна публикация на 20. ноември 2008 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]