Преди този разказ да бъде написан, някой бе хванал на автостоп, непредвидимо шофиращия от алкохол, размазания с наркотици, и полуделия от самия себе си и съществуването си, СвойЖивот още на спирката около 4-ти километър на Цариградско шосе в София и бе потеглил във вярната посока. Колата бе от скъпите, имаше климатик, светещо през нощта табло за управление, халогенни фарове и постоянна сателитна връзка с Интернет, с която можеха да се видят картите на всички пътища. Горд от късмета си, че е успял да спре през нощта такава хубава кола, стопаджията се наслаждаваше на лукса и комфорта, отпуснат на задната седалка. Свой Животът весело се беше обърнал и намигнал на пътника, когато последния го бе запитал докъде ще го закара. “О, аз със сигурност ще те отведа там, закъдето си тръгнал.” …
         Тръгналият не разбра защо слезе от бързата кола на СвойЖивота в покрайнините на мегаполиса. Не разбра защо, докато с мисълта си вървеше обратно през спомените си, а с краката си напред във вярната посока, постоянно гледаше към пълната Луна, единствената светлина на небето тази вечер.
         Луната беше самотна и… влюбена.
         Влюбена в Земята, Луната я чакаше.
         Искаше я, поне откакто с обърнатата си постоянно към нея една страна, възхитено бе наблюдавала за първи път проявите на Живота й. Чакала милиарди мъчителни години с печално лице, Луната беше страдала, беше се съмнявала. Искаше ли я Земята? Мислеше ли Земята за нея? И, откъде накъде, при положение, че има толкова ярко Слънце? Докато изведнъж, за миг, Луната беше почувствала изпратения от Земята Живот да се докосва до повърхността й.
         Оттогава Луната беше започнала да се усмихва.
         На повърхността на Земята, всред нощните лампи на един голям град, някой видя усмихнатата Луна и се засмя заедно с нея. Най-накрая беше разбрал, че не иска да пътува в готината кола на СвойЖивот. Не сам. Трябваше му другото човешко същество.

НОКТИТЕ НА ЛЮБОВТА

Разказ от Димитър Димитраков

 

 

…“Не мога да заспя! Луната ми блести.”…

         Ана и Димитър

“ Чакам те, бунтарче!
Заедно с луната. ”

         Надпис в тоалетната на “Кева”

 

         Момчил беше сам и плачеше. Отметнал главата си назад, той се клатеше със стола, превключил антенките си изцяло на канал любов. “…Higher…State…Of…Con-scious-ness…”, “…Higher…State…Of…Con-scious-ness…”, звукът от колонките, свързани с компютъра отпред, проектираше емоционалната буря от вътрешността на момчето върху огъващия се въздух и всичко, всичко излизаше. Всичко се виждаше. Усещаше се. О, беше толкова красиво!
         Вече не му пукаше, че се самовзривява. Донякъде можеше да задържа този процес, но от един момент нататък контрола беше невъзможен. Не можеше вечно да крещи наум.
         Екрана на компютъра размазан от сълзите синееше, а буквите танцуваха в ритъма на чувствата му. Така бе много по-добре. Няма кой да го гледа как се лигави. Как мастурбира с душата си, възползвайки се от комбинацията музика + писане. Най-доброто порно. Най-шеметната дрога. Да се търка с красотата в самия него. Да чувства как ноктите на ЛИПСАТА се забиват в белия му дроб и го карат да се задъхва. После, пощурели от свободата, която им е дал, да се ръгнат в мозъка му, да изключат шалтера на мисленето и да го превърнат в една самоосъзнаваща се, самоизяждаща се, черна дупка. Светът да се тресе, да се пропуква, да се оголват костите и нервите. Всичко да се вижда. Всичко да е красиво. И безмислено. И мъчително.
         Защото другото човешко същество го нямаше.
         На Момчил бяха останали само спомените.
         Споменът-усещане за усмивката на другото човешко същество.
         Споменът-усещане за гласа на другото човешко същество.
         Споменът-усещане за очите на другото човешко същество.
         В Момчил беше останал само глада, нагона.
         Копнежът да е с истинското друго човешко същество, не със спомените за неговото съществуване.
         На Момчил му беше студено без другото човешко същество.
         Все пак сълзите стопляха най-добре. Тяхната топлина засъхваше бавно и отпускаше. Наркотиците, които беше взимал, за да пълнят и тази дупка, този път не вършеха никаква работа. За другите дупки ставаха, но за тази имаше само сълзи.
         Момчил предполагаше, че тази емоционална лудница в главата му се нарича любов.
         Беше се появила без да пита, без да се интересува от неща като невзети изпити, отговорности, амбиция, сексуални желания и други сериозни качества, присъщи на делови млад човек, какъвто той искаше да е.
         Момчил излезе на терасата. Вятърът от Витоша се блъскаше в студентите, бродещи из блоковете на техния си град.
         Студентски град.
         Град, в който сега имаше толкова познати хора и град, в който сега нямаше нито един приятел.
         Момчил беше сам.
         И влюбен.
         И затова пишеше.
         Още едно писмо. Още един вик: бъди с мен, обади ми се, пиши ми!
         Върна се в стаята и прочете писмото си. Пак се разрева и се успокои чак, когато с изплютите от принтера листи се запъти към пощата в съседния блок. Беше забравил вратата на терасата отворена.
         Пощата беше претъпкана от чакащи за телефонните кабинки. Момчил радостен, че не му се налага да виси на такава опашка, си купи плик и марка. Дълго стоя пред пощенската кутия и си представяше как другото човешко същество чете неговото писмо. Най-накрая целуна плика и го пусна.
         После тръгна по познатите улици с ръце в джобовете и лице срещу вятъра. Трябваше да прави нещо, да върви, да се бори с безмислието на самотата. Но не искаше да се среща с някого и вероятно пак да се напуши с трева от скука. Също така и не искаше да се забие в стаята си и да се пробва да чете или да учи. Знаеше, че тези самотни занимания щяха да го депресират още повече. Какво да прави сега, когато целия живот беше изгубил вкуса си, когато знаеше, че утре няма да види другото човешко същество. Вдругиден също. Другата седмица също. За по-нататък не искаше да мисли. При кой да отиде? Чак сега си даваше сметка колко лекомислено наричаше познатите си хора приятели. Даже той самия не си беше приятел. Момчил не намираше никаква утеха в Момчил. Едвам се понасяше в състояние като сегашното, а не можеше да избяга от себе си. Дори да отиде на парти с най-красивите хора и най-бумтящата музика, нещата щяха да са същите.          По дяволите, това не се изтрайваше, а можеше само да чака да дойде някоя сутрин, когато нямаше да се събуди завързан на възел, без да усеща ЛИПСАТА.
         Докога?
         Беше стигнал входа на блока, в който живееше и се спря. Поколеба се малко и реши да продължи да се мотае. Докато риташе падналите есенни листа около изоставената сграда, намираща се близо до блока, се чудеше как не я е видял по-рано. Приличаше по-скоро на обширна едноетажна барака. Обичайните счупени прозорци го накараха да се почувства пак малък и любопитен. Момчил влезе вътре. Миришеше на гниещи платове, виждаха се спринцовки, скъсани страници от порно списания. Външните следи на самотни светове, трагични в самозаблудата си и прелъстителни със самодостатъчността си. Момчето тръгна по коридора като надничаше в стаите от двете му страни. Имаше стаи-кенефи със спретнати редички от лайна, в някои се виждаха надписи по стените.
         Момчил внезапно изтръпна.
         Червеният спрей на болката и ината беше залял стената в дъното на коридора с огромни букви.
         Смисълът им го удари в корема и той побягна назад, докато хълцаше и се мъчеше да си поеме въздух.
         Чакам те.
         Така пишеше там.
         Луната вече изгряваше над Студентски град. Изскочи изведнъж на небето толкова хубава, толкова голяма и пълна. Момчил я гледаше възхитен от дивната гледка. Откъм един от блоковете се чу плачеща ниско родопска гайда. Момчил я слушаше и пееше наум най-старата песен, за най-старата любов.
         Гайдата замлъкна за момент. После Луната взе бавно да се отдалечава и смалява.
         А Момчил разбра с антенките си, че Луната чака Земята.
Когато се прибра в стаята си и видя през забравената отворена врата на терасата огромния космос на трепкащата в нощта столица, момчето ужасено разбра колко дълго ще трябва да е сам със своята любов.
Пак излезе на терасата и потърси Луната. Можеше да чакат заедно, докато ноктите на Любовта си правеха купона.

КРАЙ

“Ако някой ти каже да не го вземаш толкова навътре, значи не знае за ноктите.”

Авторът