БЕЗУМИЕ

Елисавета Багряна

Каква тревога в тази ветровита нощ души?
Защо така се люшкат голите тополи?
Какво се кърши и събаря, и руши,
и кой тъй охка, плаче и се моли,
за миг замлъкне и застене пак.
Наблизо тука някой ли умира?
Защо гората се заканва като враг
и Орион блести над нас като секира?

 

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,
неугасимите пожари се разгарят,
самоубийците решават своя път...
- Какво се взира той? Защо не кара -
пропяха вече третите петли!
Как свири вятъра във жиците... Почакай!
Защо пръхтят конете, сепнати и зли,
какъв е този вик, преследва ли ни някой? -

 

Но аз не съм принцеса, ти - владетел и деспот,
не искаме ни скиптри, ни корони,
не ни тежи греха за ничий взет живот,
не носим царски хрисовул - не гоним
и никому не ще мъстим в света...

 

Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,
да уловиме - сянката на любовта,
да спрем - на щастието кулите миражни!

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи