Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

СИНЕОКАТА

 

Елисавета Багряна

 

 

      Ех, ти, орис, мен орисала!
      Майко моя, жалбо моя люта!
      Как да кажа, как да бъда чута -
      тъй било от Бога писано...
      Нямам ли сукна отрезани
      и не съм ли млада, белолика?
      Нямам ли снага на трепетлика,
      тънки ризи, тежко везани?
      Не мета ли ширни дворове
      рано сутрин с китка на косите?
      Песни ли не пея кръшно вити
      по седенки и по сборове?
      Що ми са очи черничеви,
      тъмносвилени коси и вежди? -
      Той ги, майко, даже не поглежда.
      Днеска го видях край чичови -
      караше на паша стоката.
      Беше му лицето восък бледно.
      Не ми проговори, ни погледна.
      И разбрах тогава аз, горкана:
      той обича синеоката,
      дето снощи другиму пристана.

       

      1923

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]