Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

МОЯТА ПЕСЕН

 

Елисавета Багряна

 

 

      На Вл. Василев

       

       

      Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
      която безшумно цепи вълните смолни
      и сякаш проправя оттук до небето пътека,
      и сякаш се гони с чайките смели и волни.

       

      Когато излезем от залива, там на открито,
      и капки солени пръснат нашите устни,
      и вятърът южен надуе платната развити,
      и лодката бяла магьосана в път се впусне -

       

      тогава, лодкарю, аз ще запея песен,
      нечувана песен - за моята малка родина,
      чието е име - облак над мене надвесен,
      чиято е песен - за мене мед и вино!

       

      Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
      момци ги припяват и вечер край порти причакват,
      и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
      и майките пеят - пеят, когато оплакват.

       

      О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
      не си още чувал - и може би никъде няма,
      защото и няма - народ с орисия по-лиха
      и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

       

      У нас планините лете не губят снега си,
      морето е малко, но име носи - Черно,
      и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
      и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.

       

      Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека,
      която не плашат вълните пенни и смолни -
      по тях да направим една безкрайна пътека -
      да стигнем небето, да стигнем чайките волни!

       

      1926

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]