Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

SOS

 

Елисавета Багряна

 

 

      В този век на бетона, машините и радиото,
      на главоломните рушения и луди дирения,
      на хаоса и неизбистреното утре,

       

      в тази страна - праг между Изтока и Запада,
      кръговрат на войни и бедствия,
      дето хората живеят за кора хляб и педя земя,

       

      какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
      - Жалният вой на бездомните псета към луната...

       

      Така и ще издъхнем някоя нощ прокълнати
      и ще ни смете на утрото автоматичната метла,
      когато ранните петли пробудят градове и села...

       

      Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре - а днес,
      не под западните сини светлини на живака,
      не под екзотичните лъчи на тропика на Рака -
      а тук, дето всички ветрове платната ни надуват
      и се кръстосват разноцветни знамена?

       

      Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват
      белите атоми на славянския сантиментализъм
      и червените - на примитивните татарски племена?

       

      Ето: ние сънуваме милионотонните трансатлантически параходи
      и океанските пълноводия.
                                                         Тачим
      стоетажните нюйоркски небостъргачи.
      Мечтаем под песента на аеропланните перки,
      танцуваме в ритъма на запалените мотори,
      пред отворените предаватели вдъхновено говорим -
      и заспиваме под успокоителните „ОК“,
      идещи от австралийските колонии...

       

      Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
      и аромата на горския мед.
      Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
      изпразненото ни сърце намира още мъка за изгубената любов,
      когато - друсани по неравния планински път,
      под едрите юлски звезди,
      сред светулките и пеещите щурци
      и уханията на зрелите полски треви -
      отиваме към шумящите балкански гори,
      към поваления селски плет,
      да излеем умората си в тихия бащин кът
      и скръбта си в топлия майчин скут...

       

      И ето защо казвам: - Ще умра доволна и без болка,
      ако успея, като жена и поетка,
      да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,
      колкото малкото жълто канарче в телената клетка
      над главата ми в ресторанта,
      в паузите, когато си почива джазбанда!...

       

      1932

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]