Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ЗОВЪТ НА МОРЕТО

 

Елисавета Багряна

 

 

      ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно - когато
      през утрините на това далечно лято,
      събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи,
      от уличните продавачи
      или пък от сирената провлачена
      на параход, пристигнал в тихото пристанище,
      очи отварях и те гледах, без да стана,
      като картина, в правоъгълника на прозореца ми приковава.

       

      Обичах въздуха ти - влажен, остър и солен -
      със мириса на риба и на водорасли напоен.
      Лежех на пясъка под слънцето, додето
      червени кръгове пред погледа ми заиграваха.
      Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето -
      на хоризонта малък дим от параход минаващ
      разкъса сънното спокойствие веднъж
      и вниза първия кинжал в сърцето ми -
      копнежа за далечните морета.

       

      за пътища, режещи нашир земята и надлъж,
      за материците и островите - за света -
      прашинка пред вселената и вечността,
      но вечност непостижна и вселена - тук, за мене!

       

      О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда
      да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,
      които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат,
      и като бели па̀ри над света разнася вятърът безроден.

       

       

       

      КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно,
      и златния пясък обливаш с елмазена влага,
      и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
      венци-водорасли и бели огърлици пяна...

       

      Когато разстилаш - със сребърни чайки обшита -
      атлазната мантия, снела цвета на небето,
      и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,
      към своята светла безкрайност, гальовно разкрита...

       

      Тогава обичам - люляна над твоята бездна,
      във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
      да сещам през клетките слънцето някъде горе
      и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

       

      Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
      и с ярост подронваш крайбрежните черни скали
      и сякаш във своята паст да погълнеш земята,
      съзвало си всички стихии, страхотни и зли...

       

       

       

      АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тяк оставила
      и тръгнала бих в тези тежки дни
      към нов живот, под градуса на нови ширини.
      Бих служила на някой параход, що плава
      сред континентите като подвижен малък свят,
      кръстосващ океанските простори
      под небосклон с тропически съзвездия обсят,
      и всеки ден меняващи се климати, и фауни, и флори...

       

      Бих може би била далече някъде сега,
      в незнаен залив котва хвърлила,
      на разноземни знамена сред пъстрата дъга,
      под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

       

      Доде товарят в тъмните хамбари
      кафе, памук, банани или вълна,
      които западните столици като лами безследно ще погълнат -
      без близки, без познати, без другари,
      по улиците на пристанищния град бих скитала,
      загубена сред разнокожите му жители,
      тело между телата на тълпата,
      заляла булеварди, тротоари,
      сред чужди - чужда, непозната.

       

      Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея,
      де въздухът е гъст и син от сънища и дим,
      де виещата се от страст хармоника зове и пее
      и бляска през стъклото фар неуловим.

       

      Там пила бих наздравица с моряци непознати
      и стискала им бих ръцете сили и корави
      като на истински приятели и братя
                                          - до новото отплаване!

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]