Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ПТИЦАТА С МОТОРНОТО СЪРЦЕ

 

Елисавета Багряна

 

 

      *

       

       

      КОЙТО НЕ ПОЗНАВА изкушението на далечността,
      възторга на движението,
      тръпките на опасността,
      опиянението от простора,
      и на скитничеството умората -

       

      той никога не ще проникне ни в живота, ни в смъртта,
      не ще прозре ни злото, ни доброто.

       

      Не ще опита никога причастието на премеждието,
      радостта на пристигането.

       

      Не ще вкуси никога истинската сладост:
      на топлината в родното гнездо,
      на хляба на бащината трапеза,
      на съня до майчиното коляно!

       

       

      *

       

       

      ПРОСТРАНСТВО, ШИР НЕБЕСНА, далечни мъгливи,
      от ранно детство вий помамихте очите ми,
      отровихте кръвта ми, неспокойно що прелива
      и тегли ме към вечно дирене и скитане.

       

      Ветрец ли тих надиплеше зелените жита на нивите,
      крило на птица ли прореждаше лазура на небето,
      керван от облаци ли, гривести и сиви,
      или платно на хоризонта на морето -

       

      ръцете се изтегляха като стебла нагоре -
      додето станаха прозрачни, изтънели, удължени,
      очите като птици полетяваха в простора
      и тъй останаха завинаги нататък устремени...

       

      Разбирам смътния копнеж и тайната ви жажда,
      летци, моряци, вий, велики донжуани,
      които за живота земен чужденци се раждате -
      деца на въздуха, простора, океана!

       

      Разбирам всички скитници по всички пътища:
      и тези, що оплитат в паяжина земното кълбо,
      и другите, що водят мисълта в потайни кътища
      и спущат я от стратосферата на мъдростта
                                       до бездната дълбока
                                       на лудостта и на смъртта!

       

       

      *

       

       

      ЛЕТИ, ЛЕТИ!
      За да забравиш скърби и неволи,
      да скъсваш всички връзки и вериги.

       

      Тук горе има: две стрелки -
      височина и скорост,
      едно сърце - сърцето на мотора,
      една съдба - ръцете на пилота...

       

      А долу -
      какво сте вие, тъмни върхове планински,
      какво сте, дребни селища човешки,
      и вие, тънки нишки, земни пътища?

       

      Къде са границите и държавите,
      приятелите, неприятелите?

       

      - Една земя,
      - едно небе над нея!

       

       

      *

       

       

      ТУК ВСИЧКО ЗЕМНО губи от теглото си -
      на тази шеметна, безбрежна висина.
      Въздушната струя изтрива гънките вдълбани по челото ми,
      очите ми измива водопад от светлина.

       

      Къде са тежките, горчивите ми грижи,
      които ме душеха всяка нощ като мора̀
      и всеки ден верига нова на вратата ми нижеха?
      - Като мъгли залепнаха по земната кора.

       

      В прозирните вълни на етера безмерен,
      на тези две опънати криле,
      тук няма нито утре, нито вчера,
      а долу е земята - стар географически релеф...

       

      Наоколо е синьо, светло и широко.
      Лети и пее птицата с моторното сърце
      от облаците и орлите по-високо -
      избрала сякаш други някой свят за цел.

       

      И все едно - дали, изпълнена от радостна умора,
      ще стигна там, за дето устремена полетях -
      или като случайните, пресекли атмосферата ни метеори,
      ще пламна, изгоря и падна въглен или шепа прах!...

       

      1931

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]