Елисавета Багряна

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на авторката

 

ПЕНЕЛОПА НА XX ВЕК

 

Елисавета Багряна

 

 

      I

       

       

      ИЗМЕСТЕНИ СМЕ от утайки на миналото.
      Незнайно напластени с вековете в нас,
      те оцветяват алената или синя наша кръв,
      те отсеняват светла или тъмна нашата душа.

       

      И ето - има ли костица в моя череп,
      овал на мойта плът, на пръстите ми нокът,
      полет на моя дух и порив в моето сърце -
      които нямат своята прамайка или праотец?

       

      О, минало! Ти - неизбежно зло или добро,
      ти - бреме тъмно или светъл дар -
      скъперник, сбиращ купища от смет и злато,
      неуморим, неумолим, безсънен архивар -

       

      живееш въпреки протеста или волята ни в нас -
      натрупал стари инвентари в нашето сърце,
      записал равносметката на нашите победи
      и каталозите на нашите омрази и любов!

       

      И ние - алчущи или творци на свобода -
      ний само сме марионетки в твоите ръце:
      жестикулираме, вървим напред-назад,
      крещим и борим се, и падаме, и ставаме...

       

      О, тези страшни и невидими конци,
      които ти отпущаш или дръпваш, но не скъсваш,
      които теглят нашите съдби и свързват нас
      с умрелите прапрадеди и с неродените правнуци!

       

      Бих искала с един безумен скок в безкрая
      да скъсам всички възли - и да видя,
      сама, освободена - себе си - лика си
      без минало, без родословие, без възраст, име!

       

       

       

      II

       

       

      НЕ СЪМ АЗ древноелинската Пенелопа -
      смирено да тъка и разтъкавам
      и чакам двадесет години Одисея -
      зареян по море и суша, запленяван
      от нимфите на острови незнайни, -
      за да се върне някога при мене, но тогава,
      когато дори кучето едва го би познало.

       

      Не искам да мъждея и трептя като кандилце
      в монашеска килия,
      да се топя като забравена свещица
      в безплодния си пламък,
      да плача над разпънатата карта
      като над плащаница,
      да гоня с мислите си ширините
      и странни заливи,
      да се боя от всички Еви на земята -
      от бялата студена северянка
      до тъмната и пламенна южнянка...

       

      Не ми са доста всичките открития,
      безкрайните антени и кабели,
      вода, земя и въздуха оплели,
      за да ми тракат лаконическите телеграми
      на твоята разнесена любов!

       

      Аз искам да я сещам тук, животрептяща,
      с най-първобитните изобретения -
      петте с живота дадени нам сетива -
      като последния човек на туй кълбо,
      като най-бедното създание в света,
      като последната и първата жена!

       

       

       

      III

       

       

      О, ПОЕМЕТЕ МЕ, безбройни пътища,
      змии извити, съскащи в небето,
      и по земята, и в моретата.

       

      Вземете моя непокой и светла жажда
      и понесете ги от край до край в света,
      и разлюлейте океаните,

       

      от бреговете да излязат и залеят
      на масите човешки океаните,
      и да измият от земята тинята,

       

      от дъно да разтърсят вкорененото
      и вкостененото бездушие
      на този век, потънал в тъмна алчност!

       

      И в тоя земетръс да видя - в гръм победен
      и в мълния, запалила небето -
      да се яви мъжът - човек - творец.

       

       

       

      IV

       

       

      ВИЖ МЕ - пак съм твоята, добрата,
      предана и любеща жена.
      Блика пак в душата ми съгрята
      живата оная светлина,

       

      като слънце всякога що грее
      твоето сърце и твоя път
      и в духа ти, скитнишки зареян,
      пее злите сили да заспят.

       

      Завърни се в тихото огнище
      подир толкоз лутане в света
      и живота разглобен, разнищен,
      моите сълзи ще осветят.

       

      Ти не знаеш с колко твърда мъка
      моят път самотен е постлан,
      в тези дни и нощи на разлъка
      колко светъл плам е разпилян.

       

      Виж ме - съща сред безброй промени,
      виж ме - чиста в чиста светлина,
      виж ме - първата и сетна - мене,
      твоята и вечната жена!

       

      1934

       

       

       

       

       

       

      върни се | съдържание | продължи

       

Публикация в кн. „Вечната и святата“, Елисавета Багряна, Изд. „Захарий Стоянов“, 2002 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]