ВИТОША

Елисавета Багряна

За теб тъгувах,
моя планина,
когато в град огромен
и далечен,
след лудата умора на деня,
се връщах
в стаята хотелска
                                        вечер.

 

Замаяна от па̀ри на бензин,
от задухата люта на метрото,
от оня блясък
груб,
неизразим
на злото
с красотата и доброто -

 

за теб копнеех,
моя планина:
за тази твоя ведрина лъчиста,
за песенната твоя тишина,
за полъха на въздуха ти бистър,
за сладостта
на глътката вода,
която в миг ни силите възръща,
каквато няма другаде в света -
като насъщния ни хляб -
насъщна...

 

Сега вървя
по грейналия път
и колкото се качвам по-нагоре,
по-необхватни
гледките растат,
по-необгледен
става кръгозора.

 

И сякаш пръв път виждам
пролетта,
обвила те
в зелените си къдри.
И сякаш днес не ходя,
а летя -
от теб набрала
висота
и мъдрост.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи