ТРИПТИХ ЗА 100-ГОДИШНИЯ
РОЖДЕН ДЕН НА БОЯН ПЕНЕВ

Елисавета Багряна

I

 

 

         Нямах нищо тогава:
ни къща, ни цветна градина,
           ни име, ни слава...
Нито бях очебийно красива.
      Но харесвана и обичана -
бивах...

 

Какво имах? - Младост и здраве,
         и една тетрадка синя
с мои стихове,
         писани скришом нощем -
но непрочетени
от никого още...

 

         Нямах нищо.
Но под моята лампа щом седнех,
         не се чувствувах никак
                     бедна...
       Бях с моето Нищо - богата -
         сякаш имах мина със злато.

 

 

 

 

II

 

 

         Твоят ум, твоят дух,
            бяха многопосочни:
       бяха страстно вглъбени
         и в науката точна,
   и в творбите безсмъртни -
   в слово, звукове и цветове -
         на световните гении...

 

         Твоят облик излъчваше
       благородство и строгост.
Беше говорът твой, с гласа тих -
         сякаш изповед в стих...
Ала името твое и отявлено мнение -
         в „борците със словото“
       вдъхваха почит... и страх.

 

Чувах: бил си обичал, обичан от много
         хубави и знаменити жени...
         Ала аз не бях имала достъп
   в незнайните твои тогавашни дни.
         Бях те виждала само далечен -
             на катедрата горе,
     в отлетелите мои студентски
                       години.

 

Бяха трудни за мене те - тези години -
   и работех, и учех, с живота се борех
         както и много други тогава.
Не блестях с нищо и не се отличавах
         освен може би само с това,
че бях аз - не по женски - мълчалива,
         а по мъжки - търпелива...

 

И не знам как, внезапно и неочаквано
         ти тогава в мене се взря.
И не знам каква ме видя, но веднага
         безпрекословно ме повика.
За пръв път тогава и аз те познах
         и сама на зова ти без страх
                 се откликнах.

 

 

 

 

III

 

 

         Бе нашето усамотение
            неизчерпана вселена
               за тебе и мене.
      И макар че тревоги и грижи
         се нижеха неизбежно -
и от дните тогавашни, и от дните прежни,
         и сърцата ни бяха в рани,
              но в душите ни
        имаше сили скрити
           и те устояваха
        на бурите многостранни.
       И щом бивахме заедно двама,
      бе ни топло, спокойно и тихо -
      и потъваше нашата драма
       в своята надземна аура -
      от наука, музика, стихове...

 

                  В досег с тебе
         растях и разцъфтявах аз.
Не ми стигаше вече малката тетрадка синя...
         В твоя поглед вгледана,
      виждах недалечен идещият
                  наш голям час,
         пътя под небосвод озвезден
           и изгряващ на хоризонта
               нашият голям ден.

 

            Дали омагьосана,
         виждах тогава зле,
                или някой зъл
                  ни прокле?
         В най-щастливия час
      внезапно занемя твоят глас,
   внезапно и невъзвратимо угасна
         твоят поглед ясен...

 

            Но ти си жив и днес.
         А додето съм жива аз,
            ще живееш и в мен.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи