ХОТЕЛ

Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой - огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото - сини, тъмни,
високият ръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.

Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.

Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините - черни, луната - пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно - в небето, в моята стая.

...Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
- Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук - другоземец ли?

Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките - жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали във вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.

върни се | съдържание | продължи