САФО

Старинни стъклописи и врати
затварят мълчаливо самотата ти.
Завесите и вазите са тъмни
и цялата ти стая е във здрач.

Дъждът минава тихо по стените,
но неговия дълъг шум те дразни.
Нощта е празна, скучна и безмислена.

- Сафо...

Ръцете ти почиват равнодушно
до вазата със неподвижни калии.
Докосваш дългите стебла,
целуваш уморено цветовете им.
В широката рисунка по стената
за теб танцуват голите жени.
Но ти скучаеш...

И ето, ти безмълвно се събличаш.
Високите бедра се удължават.
Прозрачната ти кожа в здрача свети
и ти сега неволно се усмихваш.
Ти съзерцаваш свойто отражение
във рамките на две огледала.
И ти танцуваш...
                              Ти мълчиш...
                                                        - Сафо...

*

Защо я викаш - със ръце, със устни?
Къде е Лесбос днес, Сафо къде ли е?...
Примамките й, дългата й нежност
и думите, които тя познаваше,
отдавна са забравени от нас.

Увехна Лесбос като цвят във ваза.
Сафо е мъртва, думите й мъртви са.

А ти враждебно гледаш в огледалото
стеблата на замислените калии,
които те заграждат отстрани.

върни се | съдържание | продължи