Пиер Бурдийо е един от най-известните социолози не само в родната си Франция, не само в обединяваща се Европа, а и изобщо в глобализиращия се свят. Той е оставил след себе си около 40 книги и над 400 статии, за които не може да се каже, че са в защита на монопола на капитала и на вида глобализъм, осъществяван от неолибералната политика. По-скоро те са сериозна, добре обоснована критика, която може да служи по-успешно на противоположния лагер на антиглобализма.
         Когато става дума за съпротивата спрямо системата на капиталистическото господство и „империализма на универсалното“, Бурдийо често е хвален като много добър анализатор, но стане ли дума за програма за изграждане на друг възможен свят, той е обвиняван в липса на визия и оптимизъм. Вероятно в това има доза истина, защото Пиер Бурдийо се отнася с огромен скептицизъм към изфабрикуването на общество според някаква „научна програма“. Той смята, че днес виждаме как неолибералната програма се стреми да се утвърди като господстващ дискурс и да се въплъти в действителността. Подобно на марксизма от по-ранните времена, с който в такъв ракурс този процес си прилича, неолибералната утопия призовава към вяра, а именно вярата в свободната търговия - не само всред тези, които живеят от нея, такива като финансистите, собствениците на доходоносните предприятия, управителите на големите корпорации и т. н., не само всред политиците и държавниците, които извличат идеологическо оправдание за своето съществуване от нея, а дори и всред най-декласираните, чието оцеляване тя прави изключително трудно и лишава от смисъл.
         Проповедта за субординацията на националните държави на изискванията за икономическа свобода, обожествява властта на пазара в името на икономическата ефикасност, нуждаеща се от премахването на политическите и административни бариери, които пречат на максимализирането на индивидуалната печалба. Господарите на света искат банки, независими от националните регулации. Искат също така забрана на правителствения контрол на пазарите, особено на пазара на труда, свиването на обществените и социални фондове, провокирането на дефицити и инфлация. Неолибералната политика изисква - чрез инструментите като Международния валутен фонд, Световната банка и други такива наднационални "конструкти" - намаляване на производствените разходи и преминаване към по-голяма гъвкавост на работната сила. Цинизмът е станал нормата на всяко действие и поведение. Неолиберализмът е програма за разрушаването на колективните структури, които могат да възпрепятстват пълната и неоспорвана победа на чистата пазарна логика. Днешният либерализъм внушава, че икономическият свят е съвършеният ред, налаган от "невидимата ръка на пазара", в който цари логиката на предвидимите последици от погрешните стъпки и нарушенията на правилата се наказват направо автоматично. Но този превъзнасян икономически ред Бурдийо не случайно нарича утопия - утопията на неолиберализма. С помощта на прокламираната икономическа теория програмата на неолибералното легитимиране на господството успява да се представи като научно описание и обяснение на света. За социолога Пиер Бурдийо обаче тази наставляваща ни теория е просто математическа фикция. Тя е основана на забележителна абстракция. В името на тесногръда концепция за рационалността, сведена само до индивидуалната рационалност, тя забравя за икономическите и социалните условия на разумната мотивация и за икономическите и социални структури, които са условие за нейната приложимост. Тази деисторизираща и десоциализираща „теория“ днес има повече отвсякога средствата да се представи като вечна истина и същевременно като емпирично верифицируема всеобхватна парадигма. С нея борбата е трудна, защото има на своя страна всички сили на света, който е царство на силовите отношения. От своя страна и тя допринася той да бъде това, което е. Неолибералният мета-наратив почива на пазарания фундаментализъм и ориентира решенията на тези, които са господари на икономиката и така прибавя своята символна власт към отношенията на принуда. В съгласие с него разпореждащите се с икономическите ресурси действат и вземат своите мерки относно назначенията, заетостта и заплащането. Той символно овластява техниките за рационално господство, които налагат експлоатацията, конкуренцията, несигурността, йерархичната зависимост, разрушаването на извоюваните по-рано социални гаранции. Всичко това подкопава вече изградените стандарти на коопериране и колективна солидарност. По този начин се появява отново и отново дарвиновият свят - социалната джунгла, войната на всички срещу всички, която се води на всяко едно равнище от йерархията. Безработицата не е само проклятието на дъното, а опасност, дебнеща на всички равнища на социалната стълбица, дори на най-високите етажи.
         Несъмнено практическото учредяване и възпроизводство на такъв свят на борби не може да мине без съучастничеството на всеки от нас в оркестрацията на силовите взаимоотношения. Неолибералният модел на управление прави послушни наетите на работа (които трябва да пазят работните си места) без изобщо да му се налага да използва за тази цел идеологически или полицейски диктат - достатъчно е да се използват съблазните на пазара. Така всички допринасят за поддържането на несигурността. Този икономически режим е поставен под знака на свободата, а в действителност при него, ако не всеки, то почти всеки, е под постоянната заплаха от загуба на средствата за съществуване - поне за съществуването си в позицията, която сега заема в социалната стратификация. Икономическата принуда всъщност се прикрива зад онова, което юридически се нарича „трудов договор“ (мъдро рационализиран и всъщност недействителен, щом всички клаузи за маневриране са в ръцете на работодателя). Тази фалшификация обаче не би могла да мине без манипулиране, разчитащо на постоянния страх, че мнозина от резервната армия на труда биха побързали с радост да изместят „тези с постовете“. Безработните с готовност ще си затворят очите пред фалша и несправедливостта като не предявявят никакви претенции, стига да имат шанса да се класират за работните места на уволнените. Организационният дискурс никога не е говорил толкова много за доверието, кооперирането, лоялността, организационната култура, както в епохата на премахването на всякакви гаранции, дори временни, за наемния труд. Но безпринципността на „трудовите договори“ всъщност почива на неолибералния мит за договорните отношения между хората в „цивилизования“ свят. За социолога Пиер Бурдийо измислицата за „социалния договор“ е операция, прикриваща истината за несправедливостта на модерното потисничество.
         Противопоставянето от страна на Бурдийо на неолибералната политика и идеология произтича от разбирането му, че социалната реалност е фактически не нещо друго, а инкорпорираната особена гледна точка на господстващите, която е била представена като всеобщо валидна. И нищо не противостои така мощно на демаскирането й като идеология както внушението, че живеем след „края на идеологиите“, където уж всичко се случва според обективните тенденции на пазарните отношения.
         Отношението между човека и света, както вече са показали марксистите и феноменолозите (две от направленията в социалната мисъл, към които Бурдийо се отнася с голяма симпатия), е наистина социално конструирано, поради което редът, представен днес като природно даден или установен веднъж завинаги, всъщност е учреден и наложен като разбиращ се от само себе си и непоклатим. Той не винаги е бил наличен, а е станал такъв, когато (в резултат на победата над съперничещите си гледни точки) към миналото са били отпратени възможностите, изключени и обявени за „невъзможности“. Изключени са били схемите на възприятие и взаимодействие, които биха направили някакъв друг ред възможен. Днешният прост "здрав смисъл" е бил залог на борби и е постигнат като резултат на конфронтации между господстващите и подчинените групи.
         Бурдийо е недоволен от феноменологическия анализ на „естествената нагласа“, защото неутрализира политическите отношения. Чисто феноменологическият анализ не прави политически изводи. Бурдийо отбелязва, че самото "заскобяване" на всекидневните вярвания е вече политическа операция, защото предполага да застанем в позицията на социалния учен, на когото е позволено измъкването и отстраняването от напреженията, предизвикани от всекидневното упражняване на господството. Феноменолозите не си задават въпроса как изначалният опит за социалния свят като естествено даден и самоочевиден „ред“ е произведен от политически отношения и самият ги произвежда, а по този начин се възпроизвежда до степен на увековечаване. Според Бурдийо феноменологията не поставя под въпрос самите принципи на конструиране на социалната действителност, които действащите съблюдават в своята индивидуална и колективна работа, както и не пита за приноса на организацията, особено на държавната организация, в тази работа по конструирането на света. В наше време тъкмо държавата е основата на логическия и морален конформизъм, т.е. на мълчаливото, предрефлективно съгласие относно значенията на нещата в света на „здравия разум“.
         В по-малко диференцираните общества, за разлика от съвременните диференцирани общества (това е типология на самия Бурдийо), общите принципи на разделението и интеграцията се налагат чрез цялата пространствено-времева организация на социалния живот. Те са непосредствено видими в ритуалите на включването и изключването на хората в практиките и групите. В нашите общества регулатор на дейностите и организатор на структурите е държавата. Конституирането на националната държава е съпроводено от конструиране на общо историческо пространство, към което принадлежат всички нейни „субекти“. Тя установява общ социален хоризонт на възприемчивостта, разбирането и паметта, общи форми на комуникация и взаимодействия, "разбиращо се от сама себе си" разположение на позициите, общи символни значения на всичко, което става на „нейната територия“. Поставяйки рамката на всички транзакции и категоризации, държавата създава „консенсуса“ относно мрежата от споделени очевидности, конститутивни за националната doxa. Така държавата си осигурява монопола не само върху физическото, а и върху символното насилие, възползвайки се от всички преимущества на монополизирането. И това важи не само за националната, а и за наднационалната държава - европейската, а защо не и за световната, към която вероятно сме се запътили. Как иначе да се контролират ефективно и да се облагат с данъци печалбите на финансовите, стоковите, информационните и суровинните пазари и преди всичко да се държат в подчинение „деструктивните“ спрямо пазарите съпротивителни движения?!
         Първоначалната официална представа за държавата я освещава като исторически възникнала организация на обществото, служеща на общите граждански интереси. В действителност това определение за държавата е изобретено от тези, които исторически са могли да се възползват от държавния капитал и са допринесли за установяването на държавната власт като върховно господство. Създава се бюрокрацията или държавната аристокрация, която разпределя всеобщия обществен ресурс и регулира неговото производство. На пръв поглед изглежда странно, но дори и след Маркс, който преобръща официалната представа за държавните функционери като безкористни служители на общественото благо и ги представя като узурпатори на универсалното, монополът над универсалното продължава да завоюва признание и да се легитимира с ценностите на неутралитета и всеобщото признание. Според Бурдийо всички социални универсуми, макар и в различна степен предлагат материални и/или символни печалби от универсализацията и това е насъмнено един от историческите двигатели на прогреса. Стратегиите на универсализирането взаимно се усилват, но тук се разкрива парадоксална логика, която самото бюрократично поле произвежда: частно използване на обществените служби, користно отношение към безкористността, безброй форми на „благочестиво лицемерие“, господство на малцината върху огромното мнозинство и пр. И един извод следва със сигурност от тази парадоксална логика, а именно, че конструирането на наднационални обединения е вид разширяване на пространството на властта, в което притежателите на капитала в различните му форми (информационен, икономически, символен, социален и пр.) се борят за монопола над държавния капитал, позволяващ да се упражнява контрол върху репродукцията на капиталовите ресурси и върху „разменния курс“ между тях. Националната, както и наднационалната държава е нещо като собственик на вид мета-капитал, чрез който се упражнява власт над другите видове капитал и техните притежатели. Освен националната бюрокрация, сведена сега до местно управление, действа наднационалната бюрокрация с нейни собствени наднационални механизми за унификация, разделение и противопоставяне, с нови възможности за концентрация на капиталовите ресурси, с невиждани досега стратегии за ефективност и с новоизобретени собствени правила на играта. Не е лесно да се признае, но на тези правила всички са подчинени, включително и най-могъщите на света. Бурдийо би искал да ги запита така, както Сократ е задавал въпроси на силните на деня по неговото време, дали знаят истински какво е тиранията, справедливостта, или по-общо дали имат власт над своята власт, дали знаят наистина какво правят и какви са последиците от тези действия. Дали законът на печалбата, т.е на пазара, на търсенето на максимални облаги при най-малки разходи, е наистина продуктивен и демократичен? Комерсиалното, разбрано по този начин като преследване на най-високи доходи за най-къс срок, е винаги обратното на това, което се разбира под „култура“ и „защита на човешките права“.
         Ето защо за Бурдийо е важно да се разбере, че глобализацията не е само и единствено икономически процес; като подчиняване на всички области на съвместния живот на господството на комерсиализирането чрез следване на законите на търговията (и именно търговията с всичко); този процес е най-вече политически: политическо е подчинението на световното обединение на парите, медиите и технологиите, прикрито зад триумфа на стоката.
         Разбира се, хората не могат да избегнат структурирането си от обществото. Те не са, както смята теорията за свободния пазар, изолирани индивиди, всеки от които е воден от икономическата си пресметливост. Но не са и "безсъзнателни носители на обективните структури", както казва Алтюсер, опитващ се да обедини марксизма и структурализма тъкмо по времето, когато Бурдийо формира своята социална философия.
         Заедно с Алтюсер, Фуко, Лакан, Дерида, Дельоз и много други автори, чиито книги започват да говорят със свой собствен глас (но сякаш в близка за всички тях тоналност) непосредствено преди или веднага след събитията от май 1968 г., Бурдийо принадлежи към това "майско поколение", разобличаващо като илюзорна - най-вероятно твърде прибързано - конститутивната автономия на субекта, на която залага цялата екзистенциална феноменология и особено Сартр. Силовите отношения, в които хората са впримчени и които най-осезаемо детерминират тяхното поведение, подкопават вярата във всевластието на субекта, за което го упълномощава ранната модерност. В постмодерността той е по-скоро изчезнал, превръщайки се във винтче на механизми, чиято работа по детерминирането на съзнанието и волята се нуждае от детайлно разкриване - така смята вече поколението, отгледано от екзистенциализма, но обърнало се срещу него. То се стреми да покаже, че субектът е загубил централното си местоположение в системата на обществото и на познанието. Претенцията на метафизическия субект за господство над своите мисли, чувства и действия е отречена като вид мистификация на действителността. Социологията на Бурдийо се захваща да опише какво в крайна сметка детерминира активността на хората и как субективността е обусловена от структурите на социалната игра.
         Бурдийо смята, че противопоставянето между индивида и обществото е абсурдно. Той е убеден, че обществото съществува само в "индивидуализирано състояние", което ще рече в инкорпориран вид: 1) обективно под формата на структури и механизми - например, пазарните механизми, структурите на образователната система, избирателната система, звената на медицинско обслужване и пр.; 2) субективно, в умовете на индивидите под формата на категории на мисленето, вкусове, склонности и т. н. Биологичните, природни индивиди са приобщавани към дадена човешка група, за да станат социални същества или - което за Бурдийо е същото - да станат „индивидуализирано общество“. В самите структури на общностите са заложени игрите на овластяване и конкуренция, които се възпроизвеждат съзнателно и несъзнателно от индивидите, защото са се превърнали в техен хабитус в процеса на социализацията. Формите на властта определят хабитусите, а те на свой ред съхраняват и възпроизвеждат механизмите на принудата. Всяко квалифициране в разделението на труда и заемането на повече или по-малко трайна позиция в общуването води до придобиване на хабитус. Хабитусът е резултатът от индивидуалната история на всеки от нас и на колективната история на средата, в която се социализираме. Той представлява инкорпориране на обективните структури, но под формата на схеми на възприятие, разбиране и оценка, система от предпочитания и предразположения, които се проявяват само в дадена конкретна ситуация. Хабитусът наистина е генериращият реакциите принцип, но неговите отговори не са механични, автоматични или биологични, а са социално, т. е. исторически обусловени, поради което той може да произведе различни и понякога взаимоизключващи се действия в на пръв поглед едни и същи ситуации. Според Бурдийо никаква сериозна социална философия и дори никакво нейно понятие, никакъв заслужаващ внимание анализ на обществото не може вече да мине без да обсъжда въпросите на властта и централното място, което тялото заема в пространството на човешките отношения.
         Мястото, където хабитусите функционират, Бурдийо нарича "поле". В полетата се разиграват социалните игри. Те са специфично конституирани и конфигурирани съобразно със залозите, които са им присъщи. Полетата, социалните пространства или социалните универсуми, са достатъчно хомогенизирани, за да се очертаят в тях позициите на социалните агенти. От една страна техните роли са предписани, но от друга страна зависят от интерпретацията, която им се дава в хода на играта. Според Бурдийо едва благодарение на тази двойнственост може да се разбере както непрекъснатостта, така и прекъснатостта в историята.
         Бурдийо недвусмислено отхвърля универсалните исторически закони. Той не крие своето подозрение както към формално логическите схеми на историята, които прокламират структуралистите, така и към диалектическите ходове на универсалния разум, които се опитват да предсказват хегелианците, включително марксистите. Техният главен недостатък е телеологизмът на обясненията и описанията. Но Бурдийо не може да приеме и философията на социалната феноменология, която разчита на принципа на реципрочността. Социалното поле не може да бъде сведено до вселена от гледни точки, които взаимно се отразяват до безкрайност. За Бурдийо социалното пространство е сравнително стабилно място на съсъществуване на различните позиции при разпределението на капитала (икономически и символен) и на съответстващата на неговата стойност власт. Инвестициите и практическите поведения на участниците в дадено поле са обусловени от позицията им в него, от възможностите и перспективите, които тя предоставя. Социалният свят самият е опредметен продукт на всички различни и оспорващи се актове на разбиране и познание, на които той се явява обект, при което детерминиращите го перспективи са самите детерминирани от позицията в пространството. Ето защо за Бурдийо социалните позиции в някакъв смисъл са по-действителни от агентите, които ги заемат, свързват или разделят. Така че преди да се изследват и описват нагласите, мненията, претенциите, очакванията, мотивите, целите, намеренията или проектите на индивидите, необходимо е да се експлицират принципите на функциониране на социалната организация, т. е. нейната обективна логика. Наистина Бурдийо смегчава тази своя констатация, признавайки на функционерите в полето способността да развиват стратегии, т. е. признава способността на индивидите въз основа на хабитусите да се справят с непредвидимите и непрестанно обновяващи се ситуации, но тези стратегии винаги са приложими според възможностите и най-вече според ограниченията на хабитусите, които пък са обективно приспособени към вече установените социални структури. Но тук оправданието на Бурдийо е стремежът му да извади наяве транс-историческите инварианти на относително стабилните и трайни отношения, изкристализирали в структури, тъй като само те се поддават на обобщение. И обратно, понеже историческите промени никога не са едни и същи, не се поддават на универсализиране - те са различни, както и хората, които ги правят, така че относно тях е необходимо да се говори не с научни, а с политически термини и то с оглед спецификата на всяка отделна промяна.
         Част от работите на Бурдийо са вече преведени на български език и трябва да благодарим на преводачите и коментаторите (особено на Лиляна Деянова, която е пионер в това отношение и вещ познавач), защото чрез техните усилия терминологията, създадена от Бурдийо е навлязла не само в езика на професионалистите от социалните науки, а и в много други дискурси, използвани твърде нашироко. Ако дръзваме да предложим на читателите още една книга на Бурдийо, а именно „Размишления по Паскал“ - това е, защото тя е своеобразна теоретична равносметка, направена в края на живота му. Почти в конспективен вид той представя резултатите от заниманията си на социален учен, чиято главна амбиция - ако трябва да я охарактеризираме по най-краткия начин - може да бъде наречена "обща теория на социалното поле", макар че има и други названия ката „социология на практическия усет“, „рефлексивна социология“ и пр. Разбира се, това не означава, че той не се е занимавал с емпирията и с "най-черната" работа на социологическите проучвания, както и с differencia specifica на отделните обособени помежду си полета, а тъкмо обратното, означава, че именно общата логика на социалното поле се явява за него предварителното условие, спрямо което се конституират различните и до голяма степен автономни области на социалния живот, както и че тази логика е предпоставката за всякакви социологически изследвания, надхвърлящи простото регистриране, припомняне и измерване.
         В „Размишления по Паскал“ е представена социалната философия на Бурдийо. Самият той, както и повечето известни имена от "майското поколение", допринесло за "децентрализацията на субекта", са учили философия в най-престижната образователна институция на Франция през 20-ти век - Ecole normale superieur - по времето, когато кръгът от интелектуалци около Сартр упражнява огромно влияние първо в академичния свят и после в масовата култура. Но точно когато екзистенциализмът поне във своя френски вариант достига апогея си като „дете на освобождението“, точно когато неговите привърженици успяват да вземат главната роля на сцената на континенталната философия и при това за повече от 50 години, точно когато влиза като равноправен участник в разговора на тъй наречената "вечна философия", се ражда отпорът. Всред надживелите екзистенциализма, между които е и Пиер Бурдийо, започва да се шири подозрението, че "философията не е начин на живот", нито пък метафизиката е за всекиго, както твърдят екзистенциалистите, а тъкмо обратното, тя е интересна само за "избран кръг от хора" и тези "избранници" образуват университетската аристокрация, за която философията е просто салонна игра. Както обаче днес с основание можем да съдим вдишването на "духа" на философията не е било напразно. В действителност Бурдийо, както и другите възпитаници на Ecole normale superieur, не са могли да минат без философия в своите научни, и най-често интердисциплинарни занимания. Те се дистанцират от институционализираните форми на философското мислене, но философията, изгонена през вратата, влиза през прозореца - волю-неволю те заместват една философия с друга. В случая с учения Бурдийо (както и с учения Паскал преди него, под знака на чиято философия е написана тази лебедова песен на Бурдийо, а именно „Размишления по Паскал“), както и в многото други случаи, недоволните от съществуващата философия, се захващат да създадат своя собствена философска понятийна система. И ако няма съмнение, че политическата и социологическата позиции на Бурдийо са в съзвучие помежду си, то това се дължи главно на социалната му философия, която е спойката между тях.
         С Бурдийо и „майското“ поколение, което има изключителна заслуга за новия подем на хуманитарните и социалните науки отсам и отвъд океана, в това число и за философията, настъпва освобождаващо отрезвяване (поне теоретично) от его-, лого-, европо-, фало- и прочие центризми: ние се научихме да разпознаваме властта като власт, както и да назоваваме още много неща - забравени, открити или преоткрити - с други имена и може би (да се надяваме) с техните по-истински имена. Повлиян от големите учени и философи на своето време, Бурдийо успява да създаде социална философия, забележителна с кръстопътното си разположение между субект-обектната и субект-субектната магистрали на философската рефлексия. Но нека да сме искрени - това може само да означава само, че и след Бурдийо трябва да се мисли.

---

Пиер Бурдийо. Размишления по Паскал. Изд. Панорама плюс, София, 2007 г.
Превод на български по: Pierre Bourdieu. Meditations pascaliennes. Editions du Seuil: 1997; 2003.