Веселина Славова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

 

За героизма и войната от гледна точка на настоящето

 

 

Веселина Славова

 

 

      „Тежко на страната, която се нуждае от герои.“

      Б. Брехт

 

 

      Интерпретацията на тези два социални феномена се налага от променящите се политически отношения в международен план, от подложените на съмнение ценности, от разбитата представа за човека като zoon politikon. Философите, социолозите и психолозите отчитат тревожното задълбочаване на кризата в човешките взаимоотношения, разколебаване на представата за идентичността, за оригиналността на отделната личност и способността й да се впише в социалните структури. Тези проблеми се отразяват и на идеята за държавност и лоялността към нея, на отношенията между отделните държави и политиците, които ги представляват.
      Интересът към тези теми произтича от опитите да се изпълнят с ново съдържание понятията герой и героизъм. В относително мирното ни съществуване все по-рядко има повод да се говори за героизъм в смисъла, който ни е зададен от рицарския кодекс на честта от епохата на Средновековието. „Неведнъж, пише Чарлс Тейлър, се е изразявала тревогата, че индивидът, изгубвайки по-широките социални и космически хоризонти на действие, е изгубил нещо важно. Някои са описали това като загуба на героичното измерение на живота. Хората вече нямат пред очите си една по-висока цел, онова, за което би си струвало да умрат“ (Тейлър, 1999:13). В същото време увеличаването на броя на самоубийствените атентати в името на религиозни и политически каузи поставя въпроса за това дали са морално оправдани целите и средствата за постигането им.
      В основата на тези проблеми стои най-вече преувеличаването на значението на отделната личност, на отделната държава, на отделната религия, на отделната социална прослойка. Отказът от изповядване на общи ценности води до абсолютизирането на индивидуалното и фрагментарното, а въпросът, който възниква е „Как да осъществим връзката между отделните фрагменти?“. Все повече трудности възникват от схващането, че свободата и автономността като основни, неоспорими (но и неотвоювани) права на отделните личности са процедурни въпроси и се гарантират посредством външни кодекси и регламенти. Всичко това измества фокуса на вниманието от ценностите, крепящи се и утвърждаващи отношенията с другите, към преувеличената значимост на индивидуалното право да бъдеш себе си, често за сметка на другите, но най-вече независимо от тях. Тази тенденция поражда нескончаеми дискусии в съвременните философски среди, които не само алармират за проблема, но и предлагат своето решение.
      В книгата си „Безпокойството на модерността“ канадският философ Чарлс Тейлър, един от най-задълбочените изследователи на сепаратизма, определя трите основни източника на безпокойство в съвременния свят, а именно индивидуализмът, първенството на „инструменталния разум“ и ограничаването на свободата на избор от държавата и институциите в нея.
      Според Тейлър „тъмната страна на индивидуализма е поставянето в центъра на аз-а, което прави съществуването ни и плоско, и ограничено, по-бедно откъм смисъл и по-неангажирано с другите и обществото“ (Ibid.:13). Индивидуализмът преувеличава значението на отделния човек, и изтъквайки неговата оригиналност, подценява отношението с другите. Значими стават половите различия, сексуалните практики, расовата, религиозната или политическата принадлежност, посредством които индивидът се отличава като аз. Те се превръщат в идентификатори на съвременната личност, която, хиперболизирайки своята собствена различност, губи всякаква търпимост към чуждата. По този начин човешките взаимоотношения се превръщат в битка между различностите, а обществата се разпадат в невъзможността да постигнат единство на отделните групи.
      От друга страна, „инструменталният разум“ или още „типа рационалност, който използваме, когато преценяваме най-икономичното прилагане на средства относно постигането на определена цел“ (Ibid.:14), измества акцента от нещата, които имат смисъл за битието на човека, към нещата, които му осигуряват „добър живот“. Технологизирането на живота, до голяма степен технологизира и междуличностните отношения. Собственото добруване омаловажава всичко останало, включително и задължението пред другите. Когато добрият живот се превърне в управляващ модел на етични отношения, изгубваме близостта си с останалите.
      Преодоляването на тази тенденция изисква преразглеждането на важното, ценното за човека не като сам за себе си, а като винаги отнасящ се с другите. Дали стремежът към добър живот се основава на ценности, когато касае интереса само на отделната личност? Разбира се, принципът на автономността се основава на ценности, защитаващи свободата на личността, правото й на избор, правото й на глас и т. н., но ако този принцип се превърне от защита на личността в неин монопол, ще загуби връзката си с моралните ценности. Автономността не е независимост. Автономността е отговорност пред останалите. Тя е несъвместима с представата за личен просперитет. Автономността не предполага да избираш себе си за сметка на другите, а обратно – да избираш себе си в общност с другите. В този смисъл автономността не бива да се разбира като гаранция за добрия живот на отделната личност. Автономността, разбирана като независимост, води до ограничаване в сферата на частното, а с това и до отказ от обществена ангажираност. Идентичността се изгражда винаги в зависимост от някого или нещо. Авторитетите, традициите и културата влияят върху формирането на една автономна личност. „Когато се стремим да разберем какво означава да определим себе си, да установим в какво се състои нашата оригиналност, ние веднага виждаме, че трябва да вземем за смислова основа онова, което е значимо. Да определя себе си, означава да открия важното в моята отлика с другите“ (Ibid.:41). В този смисъл значими са не различията, определени от пола и половата ориентация, или от принадлежността към някакво съсловие, партия, групировка, националност, раса, етнос, значими са онтологическите различия, разбирани като различност на съществуването под общия знаменател на човешкото.
      Ограничаването на свободата на избор е последица от преувеличаването на идеята за индивидуалността и технократичното мислене. Изолацията на хората, потънали в спокойствието на собственото, ги кара да се чувстват удовлетворени и дори защитени от другите. В същото време тази изолация е отказ от свобода, абдикация от сферата на публичността. Ч. Тейлър се позовава на аргументацията на Алексис дьо Токвил в „Демокрацията в Америка“, според когото в уюта на собственото личността се отказва от правото си на участие в политическия живот. По този начин държавата решава вместо своите граждани, но поддържа у тях илюзията за демокрация. Тази леност отдалечава хората едни от други, прави ги инертни по отношение на решенията, които касаят и самите тях. Държавата и политиците, които я управляват, губят авторитет, доколкото действията им, особено в областта на международната политика, остават в страни от интересите на отделилия се от останалите човек. В този смисъл преувеличаването на значението на автономността създава само илюзорното усещане за свобода, зад което не стои никаква морална обезпеченост. Защитаването на кауза не е в името на другите, а против другите, не е стремеж към свързване, напротив, към разделяне. Отделянето на личността от другите не я освобождава от зависимости, а я подчинява на такива. Отчуждаването от сферата на публичността води до затруднено себеизграждане и себеизразяване. Размиването на контурите на стойностните за съществуването на човека неща възпрепятства формирането на устойчива представа за себе си. Така се поражда склонността към крайни прояви на агресия спрямо останалите в името на привидно благородна кауза. Доказването на себе си не трябва да е за сметка на останалите, а по-скоро заради тях.
      В „Духовната ситуация на времето“ Карл Ясперс изразява разочарованието на своето поколение от факта, че войната е загубила смислеността на каузата, че тя не произтича от идеал за вяра, свобода и достойнство, а от лични и държавни интереси. Победата на единия над другия не е победа на ценности, а победа на техническата мощ. Участието във войната рядко е породено от лично убеждение, основаващо се на морална кауза, то по-скоро е задължение, при което понятието героизъм придобива смисъл на дълбок, неизбежен трагизъм. „Издръжливостта на постоянните опасности, свързана с непредвидима и непреодолима случайност, е изисквала, въпреки умората в определени моменти, присъствие на духа за вземане на решения. В тази ситуация смелостта създала тих, нов, неведом за историята досега героизъм“ (Ясперс, 1994: 345). Героизмът е обреченост, при която героят присъства като статист, прави жертва, в името на чужда кауза. А в своята нехуманност каузите са еднакво незначителни и безсмислени.
      За този анонимен, безмълвен и безсмислен героизъм пише и немският драматург Бертолт Брехт в „Историите на господин Койнер“: „Ако акулите бяха хора, щяха, естествено, да водят помежду си войни за завладяване на чужди развъдници и чужди рибки. Сраженията щяха да се предоставят на собствените им рибки. Щеше да им бъде внушено, че между тях и рибките на другите акули съществува огромна разлика. Щеше да бъде разгласено, че макар и, както е известно, рибките да са неми, те мълчат на съвсем различни езици и поради това е невъзможно да има помежду им разбирателство. На всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, тоест рибки, мълчащи на друг език, щеше да се прикачи малък орден от морска звезда и да се присвои званието герой“ (Брехт, 2006-2009).
      Дискредитирането на ценностите и идеалите води и до дискредитиране на понятието героизъм. Героят е личност, която се отъждествява с нравствени идеали, той изгражда и утвърждава идентичността си посредством тези идеали. Нравствеността има смисъл, когато става дума за отношение между аз и друг по повод на нещо значимо. „Търсещият/ата значимост в живота, опитващият/ата се да определи себе си смислено, трябва да съществува в един хоризонт на важни въпроси“ (Тейлър, 1999: 44). В противен случай, превръщайки себе си в значимост, изключвайки другостта от полезрението си, изгубваме критериите за смисленост. Ако зависи единствено от аз-а, той би остойностил всяка своя прищявка, доколкото тя произтича от индивидуалната му представа за ценност.
      Според определение във Философския речник на Андре Конт-Спонвил „Героизмът е крайна степен на безкористна смелост, противопоставяща се на всяко реално или възможно зло. Такава смелост е способна да устои не само на страха, но и на страданието, умората, унинието, отвращението, съблазънта и т. н. Това е изключителна добродетел на изключителни хора. Никой не е задължен да бъде герой и поради това героите винаги предизвикват у нас възхищение“ (Конт-Спонвиль, 2012:125). В този смисъл героят е образец на поведение, надхвърлящ ежедневните представи за човешко поведение. Той представлява мерило, с което останалите се съизмерват, но никога не могат да достигнат. Героят е в асиметрична позиция спрямо обществото, той надхвърля по мащаб човешкото. Термини като преклонение, поклон пред паметта на героите представят духовното превъзходство пред обикновените хора.
      Доколкото героят е несъвместим с делничното мислене и поведение, естествено възниква въпросът: „Има ли идентичност героят или той е шаблонизиран?“.
      Героизирането е двустранен процес. От една страна имаме личност с изключително висок морален статус, а от друга – общество или отделни хора, които експлоатират неговия принос. В същото време е възможно преиначаването, преувеличаването на определени действия. Бързото разпространение на информация и безкритичното й възприемане водят до изграждането на неиздържани от морална гледна точка образци на поведение. Истинско образцовото поведение не е винаги шумно оповестено. Това е погрешна представа, изградена от масмедиите и подкрепена от тях. Зад привидно патриотични каузи се крие ксенофобия. Представата на масата за героично поведение произтича от харизматичността на дадена личност или обличането й в лесно усвоими от мнозинството каузи. Харизмата е дарба, но не в пряка връзка с моралния облик на една личност. Масата и героят са единни в изповядването на тези идеали. Масата се преживява като самия герой, отъждествява се с него, доколкото този „герой“ няма своя идентичност, той се поражда от колективното съзнание, той е неговото въплъщение. В този смисъл подобни герои са псевдогерои, те не казват нищо ново и различно. Героизмът им се свежда до това да огласят шумно нещо, което иска тълпата. Съвременният герой като герой на тълпата е лесно коронован и лесно развенчаван. „Единствено потребността на душата на масите от възхищение създава своите герои… за кратко тя поставя индивида в центъра на своето внимание, обаче бързо го забравя, като светлините на рампата вече падат върху друг“ (Ясперс, 1991: 395).
      Необходимостта от героизиране се поражда в моменти на криза в обществото и тогава, когато членовете на това общество се отличават с незрялост, неподготвеност за новите отношения и социални условия. В този случай е възможно изкуственото създаване на герои с цел по-лек преход. След разочарованието от войните понятието герой е изпълнено с ново съдържание: „Ако до този момент под „герой“ се е разбирало войник, то с настъпването на Студената война идва възходът на новите герои – спортистите и космонавтите. Студената война е символна война и за щастие „демонстрацията на мускули“ се оказва много по-важна от прилагането им. Студената война не се води на бойното поле, а на тепиха и в космоса, затова и героите са други“ (Ангелова-Игова, Миланова, 2015:161). Пресирането на обикновените хора с подобни шаблонизации изважда героичното от неговия високо морален статут и го подлага на съмнение. Поражда се един негативизъм, омаловажаване на постъпки, обявени за героични, оспорване на тяхната морална отправна точка.
      Времето на лозунгите и образците на поведение, прокламиращи идеологически програми, е дискредитирано и оттам като последица в съвременността понятието героизъм съществува единствено като мит или като история от миналото. В резултат на това в масовото съзнание героизмът или е преувеличен, или подложен на крайно отрицание. В трактата „В сянката на утрешния ден“ Й. Хьойзинха пише: „Ако се прибегне към медицинските термини, трябва да се признае, че нашето време е възможно да се нуждае от препарати на героичното, стига те да се използват от истински лекари и правилно“ (Хейзинга, 2010: 110). Героизмът е необходимост за всяко едно общество, намиращо се в криза, доколкото задава образци на поведение. Но в същото време заиграването с героичното крие опасността от подмяна на ценното с нещо друго, представянето на незначителното за значимо, налагането на фрагментарното, на маргиналното като доминанта. Тази подмяна увлича стихийно масите, кара ги да се отдадат на животинските си инстинкти и ги отдалечава от човешкото им предназначение. Неправилната употреба на героизма поражда изключително насилие. По този повод Хьойзинха напомня, че най-чистата проява на героизъм през епохата на Средновековието – рицарството, се крепи на строги правила, произтичащи от кодекса на честта. А в интервю по повод на атентатите на 11 септември на въпроса на Дж. Борадори дали пожарникарите, участвали в спасителните операции, са герои, Хабермас отговаря: „Струва ми се, че винаги когато се честват „герои“, възниква въпросът кой има нужда от тях и защо?“ (Борадори, 2004:78).

 

 

 

 

 

---

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

 

Ангелова-Игова, Б., Миланова, П. 2015. Тела машини – начин на употреба. В: Личност. Мотивация. Спорт. Том 20, София: НСА ПРЕС, с.159-164.
Борадори, Дж. 2004. Философия по време на терор. Диалози с Юрген Хабермас и Жак Дерида. София: ИК „Критика и хуманизъм“.
Брехт, Б. 2006-2009. Историите на господин Койнер В: Константинов, В. Сън с флейта. 130 немски разказа от ХХ век (антология). Варна: Електронно издателство „Литернет“.
Конт-Спонвиль, А. 2012. Философский словарь. Москва: Издательство „Этерна“.
Тейлър, Ч. 1999. Безпокойството на модерността. София: ИК „Критика и хуманизъм“.
Хейзинга Й. 2010. Героизм // Тени завтрашнего дня. Человек и культура. Затемненный мир. СПб.: Изд-во Ивана Лимбаха, с. 106-112.
Ясперс К. 1991. Духовная ситуация времени В: Смысл и назначение истории. Москва: Политиздат, с. 288-420.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 10. април 2017 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]