Проблемът за времето в съчинението на Е. Левинас „Времето и Другото”
Веселина Славова
Съчинението „Времето и Другото” представлява лекции, изнесени през 1946-1947 г. в Колеж дьо Франс. То спада към т. нар. „ранен” период на Левинас, който се отличава с „лутането” между проблемите на феноменологията и екзистенциализма, между Хусерл и Хайдегер, между онтологията и философията, която по-късно ще нарече метафизика, или етика.
Във „Времето и Другото” Левинас се опитва, опирайки се на ученията на двамата немски философи, да изгради една своя, макар и не много категорична все още, позиция. Въпреки тази колебливост в аргументацията, тук са налице мотиви, които насочват мисълта към идеята за Другия, и които ще бъдат развити по-късно в съчинения като „Тоталност и безкрайност” и „Трудната свобода”. Със своята тематика обаче, това ранно произведение подготвя почвата за втория по значимост труд на Левинас „Другояче от битието, или отвъд същността”, в който се завършва темата за субекта като способен да бъде себе си заедно с Другия.
Основният въпрос, който Левинас задава във „Времето и Другото” е: „Времето самото ограничение на крайното битие ли е, или е отношението на крайното битие с Бога?” (Левинас 1995:8). Според него времето може да се интерпретира по два начина: първо, като природно или историческо време, в което субектът се затваря между раждането и смъртта и второ, като условие за отношението с Другия, като напълно различен от субекта и поради тази причина назован с името на Бог. Проблемът за времето се поставя между крайността на екзистирането и безкрайността на другостта. То се разглежда „не като онтологичен хоризонт на битието на съществуващото, а като модус на отвъдното на битието” (Левинас 1995: 8). Времето е извадено от контекста на класическите метафизически понятия. То не се интерпретира в опозиция с вечността, като нейното несъвършенство. Напротив, интерпретацията на Левинас стои в основата на развитите по-задълбочено проблеми, свързани с релацията ни с другото1, в откриването на възможностите за отделянето на субекта от битието.
Въпреки несъгласието на Левинас с постановката на своите учители, в тези лекции, както вече казахме, е явно влиянието и на Хайдегер, и на Хусерл. Позицията на Левинас спрямо Хайдегер е изразена в критиката на безличното битие (il y a) 2. За него съществуването не е абсолют, съществуващото е приоритетно. Той насочва усилията си към отделянето на човека от безличното битие, което го поглъща. Целта на ранните съчинения, в които се появява проблема за времето е еманципирането на субекта, отделянето му от битието, поставянето му лице в лице с модусите на абсолютната другост, които са възможни само като положени във времето отношения. Идеята за субекта обаче е заимствана от Хусерловата философия. Но позициите и тук не се припокриват. По този въпрос Левинас също се противопоставя, ако за Хусерл азът е неизменен, то за френския философ неговата самотъждественост е поставена под въпрос от другостта. Той изразява несъгласието си с Хусерловата концепция за времето, която разглежда „времето на теоретичното мислене”, „формалното време” (Левинас 2004б: 197). Доколкото разбирането за времето е в тясна връзка с разбирането за субективност, противоречието между двамата се установява на тази плоскост. Левинас не приема представата на Хусерл за субекта, затворен в себе си и непроменлив. Това е субектът, който се е откъснал от безличното битие, но страда поради невъзможността да упражнява пълен контрол над съществуването, по-сам от всякога. Това страдание приема различни модификации – то е безсънието като съществуването в природното време, в безначалието и безкрая, в които субекта няма изход, няма лице, страхът от смъртта като край на личното време. Това съществуване е „без себе си”.
Изходът, който предлага Левинас е събитие на отделяне, което той нарича хипостаза3. Хипостазата е прекъсване на връзката с безличното съществуване и появата на субекта. В„От съществуването към съществуващото”, Левинас определя хипостазата като умора от усилието, което полага субекта да нагласи съзнанието си на разстояние от битието. Субектът, който се появява в хипостазата е извън времето, доколкото съществуването не съвпада със сегашното. Хипостазата е събитие на границата между съществуващото и съществуването. Тя се осъществява в т. нар. „хипостазирано време”, или сегашното време. Отделянето на субекта в хипостазата го прави изключително самотен. С въвеждането на понятието хипостаза Левинас едновременно оборва опитите субекта да бъде абсолютизиран, но и настоява, че това е пътя, който трябва да се измине, за да се стигне до субституцията на субекта. В този смисъл той критикува Хусерл, но и се опира на неговата теория, за да доразвие своята.
Дистанцията между субекта и битието се появява в акта на съзнанието. „Азът” – това е форма и начин на съществуване, а не това, което съществува” (Левинас 2004б: 195). Като такъв той е възможен само във времето. Това отделяне4, това отстъпване от битието, кара субекта да стане господар на себе си, да осъзнае, че съществува, не защото принадлежи към съществуването, а че съществуването е възможно благодарение на него. В отделянето субектът продобива самочувствиeто на господар. Той владее миговете, които осмисля и изпълва със съдържание. Субектът се слива с това мигновение, което е синоним на неговата мощ. Поради тази причина субектът управлява съществуването от настоящето, посредством спомена и проекта. С това субектът се затваря в тъждеството на собствената си идентичност, затвърдена от тоталността на времето, разбирано като настояще.
Характеристиките, които Левинас приписва на времето са несъвпадението и отношението. Времето е промяна, различие, хетерономност, но не като природно или историческо, а като вътрешно за субекта време. Времето се интепретира като диахрония, за разлика от синхронията на съзнанието, осъществена в настоящето като обединител на минало и бъдеще. То носи в самото себе си различието. Диахроничността на времето е резултат от небезразличието на аза към другостта. „Времето е трансценденцията или, същото казано другояче - трансценденцията е диахрония” (Olivier 2000). Времето е условие за едно отношение между аз и Другия.
Различието във времето се въвежда от страданието. То ме отделя от мен самия, кара ме да съществувам „въпреки себе си”. Аз разбирам за себе си като такъв, доколкото преживявам страха от смъртта, като неантизация, но не в един онтологичен смисъл, а като усещането за една азност, изоставена на самата себе си. За Левинас смъртта е част от времето, за разлика от Хайдегер, който я обвързва с откриването на автентичното съществуване. Смъртта прекъсва линията на природното и историческото време. Тя е там, където субектът се е отделил при себе си, срещу съдбата си, срещу всеки опит да бъде положен в рамки, описан и изследван. Прибирането в себе си, „интериорността е отказът да бъдеш преобразуван в чисто отсъствие, фигуриращо в чужда координатна система” (Левинас 2000: 32). Смъртта не се вмества в представата за историческото време, затворено в определени рамки и погледнато обективно. Тя е възможност в невъзможното, тя не е безднадежност, а бъдеще, съзряно в плодовитостта, в способността да оставиш поколение. Историческото време е невъзможно, защото в него аз и другия сме едни и същи. То убива всяка надежда у човека. В историческото време смъртта е безвъзвратен край. Времето на субекта (вътрешното време) не е същото като обективното време. Плодовитостта не ни прави вечни, тя не е лична победа над смъртта. Претенцията за вечност е по-скоро част от философията на тоталността. Вътрешното време е време на осъзнатата смъртност. Именно смъртта ни отделя от универсалното разбиране за време. „Следователно само битие, достигнало до свиването на своята самота чрез страданието и до отношението със смъртта, се помества в мястото, където отношението с другото става възможно. Отношение с другото, което никога не ще бъде фактът на улавяне на една възможност” (Левинас 1995: 64-65). Смъртта е другото, което открива подстъпът към другия. ”Поетото” друго – това е другият” (Левинас 1995: 68). За разлика от смъртта, при която другото убягва, изплъзва се, срещата с другия е тази, в която едновременно сме изправени пред другостта, но без да я владеем. „Като край на моята мощ, другият се поставя под линията на смъртта, това показва интимната връзка, която свързва другостта на другия с другостта на смъртта” (Greef 1970: 510). Другият идва от мястото, от което произхожда смъртта, непознатото, безкрайното, трансцендентното.
След отделянето на субекта от битието се появява и първия образ на другостта - Женското като „абсолютно другото”. Тук не става дума все още за отношение аз – Друг. Левинас използва термина женското (le feminin), а не жената (la femme). Еротичното желание предшества идеята за метафизичното желание, развита в „Тоталност и безкрайност”. Половата разлика въвежда в съществуването различието като принцип. Различието не се състои в сблъсъка на две противоположности, които достигат до единство. Тук по-скоро се има предвид откриване на другостта като не-своето, обсесивното, което ме притегля към себе си, карайки ме да напусна собствените си граници.
Проблемът за времето в това съчинение не представлява част от систематично изследване (нещо, което никога не е било цел на Левинас). То се явява зародиш на философски идеи и проблеми, родени по-късно. Времето е интерпретирано от гледна точка на един онтологичен подход. То е тясно обвързано с темите за битието, субективността и другостта. В този ранен период от творчеството си Левинас все още отстоява една независимост на мисълта си, която се раздвоява между Хайдегер и Хусерл. Много по-завършена е неговата концепция в „Тоталност и безкрайност” и „Другояче от битието, или отвъд същността”, където спорните моменти са преодолени, където имаме значително по-голяма яснота на изложението.
---
Бележки:
1 Трябва да се прави разлика между двата термина, които Левинас често използва в трудовете си – Другото (l’autre) и Другия (l’autrui). В първия случай се има предвид една безлична другост, която е само условие за откриване пътя към въплътената другост на Другия, разбиран едновременно като ближния и като безкрайно недостижимия. В настоящото произведение с термина „другото” Левинас назовава смъртта, „женското” (le feminin), бащинството, плодовитостта. Появата на Другия се случва тогава, когато се появява идеята за отношението „лице в лице”. [горе]
2 Il y a на български превеждаме буквално като „е, има, налично е, съществува“. В текстовете на Левинас се е наложил термина безлично битие. С него той обозначава съществуването като съществително, а не като глагол. В това съществуване субект не се е самоопределил все още, той отсъства като едно себе си, различно от всичко останало. За разлика от Хайдегеровото es gibt, върху, което стъпва идеята за автентичното съществуване, то Левинас не открива никакъв смисъл за субекта от едно такова биване. Напротив, той го сравнява с болезнения опит на безсънието, при който субектът не може да открие себе си, да се отдели от веществеността на света и пребивава в състояние на крайна изтощеност и безнадеждност. [горе]
3 В понятието хипостаза (от латински – субстанция) Левинас не влага религиозно-философски смисъл, какъвто то придобива от философията на Плотин например. Хипостазата за него е събитие, свързано с осъзнаването на субекта. В по-късните му съчинения то вече не се използва, подменя се от термина отделяне. [горе]
4 Темата за отделянето е развита в „Тоталност и безкрайност”, където вече се оформя етическата насоченост на Левинасовата философия. Отделянето е условието не само за откъсването на човека от съществуването, а по-скоро неоспоримата предпоставка за осъществявеното на отношението с Другия. Отделянето е егоизма, който неизменно води към алтруизъм.
[горе]
ЛИТЕРАТУРА
1. Левинас, Е.1995. Времето и другото. София: СОНМ.
2. Левинас, Е.2000. Тоталност и безкрайност, София: УИ „Св. Климент Охридски“.
3. Левинас, Е.2002. Другояче от битието или отвъд същността. София: СОНМ.
4. Левинас, Э.2004а Трудная свобода // Избранное: Трудная свобода. Москва: „Российская политическая энциклопедия”.
5. Левинас, Е.2004б Открывая существование с Гуссерлем и Хайдеггером // Избранное: Трудная свобода. Москва: „Российская политическая энциклопедия”.
6. Ямпольская, А. 2002. Ранний Левинас: проблемы времени и субьективности // Вопросы философии, №2, с. 165-176.
7. Olivier, P. 2000. Diaconie et diachronie : de la phénoménologie la théologie, Noesis [En ligne], № 3, URL : https://noesis.revues.org/10
|