Веселина Славова

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на авторката

 

 

Погледът като „разкрояване” на лицето

 

 

Веселина Славова

 

 

      Лицето се оживява от способността за изразяване. Лицето, неспособно да се изразява, е мъртво, съвпадащо с образа си лице. Изражението е откритост към другостта, апел, призив, то означава да си обърнат с лице към някого, а не към себе си. Изразяването е способност да се заявиш, да се самогарантираш, то е основното свойство на лицето. Погледът е актуалността на лицето. Погледът е гарант за виталността на лицето, той е и условие за неговото моделиране. Погледът е актуализиране на способността да виждаме. Зрението е естествена заложба на човека. На психосоматично равнище окото е органът, посредством който се осъществява тази заложба, на феноменологично равнище окото е “основа на погледа” (Сартр 1999: 63). Погледът е цялата съвкупност от волеви и безволеви актове на гледане, в която сме едновременно гледащи и гледани, доколкото ““да-бъдеш-видян-от-другия” е истината на самото “виждане-на-другия”” (Сартр 1999: 62). Погледът е поглеждане отвъд себе си, той е феномен на гледането като начин за конституиране на моето тяло в това на другия, на моето тяло в това на вещта.
      Зрението се смята за основно сетиво, благодарение на което се възприемат емблемите на цивилизацията – рекламата, киното, информацията. Окото като че ли се явява пробойна в нашето лице, през която нахлува поток от информация, целяща несъзнателни внушения. Това е информация, която няма никакво отношение към съзнанието, волята, но информация, която се настанява в съзнанието и насилва волята. Задължително е да се направи уточнението, че има разлика в актовете на окото, доколкото то е част от из-явата на лицето. Тук ще се бъдат разгледани някои от тях.
      Погледът прави лицето отвътре навън, той е вид проектиране на лицевост. Като модуси на гледането биха могли да се посочат разглеждането, оглеждането, поглеждането, вглеждането. От изброените разновидности на гледането единствено вглеждането предполага някакво мисловно напрежение.
      Разглеждането е съпроводено от пасивната нагласа на възприемащия зрител, разглеждам фотоси, неща, които минават пред очите ми и не винаги оставят трайна следа у мен (същото важи за разглеждането на изложба, на съдържанието на книга, на менюто в ресторанта). Разглеждането е прехвърляне на зрителни образи, които е възможно да нямат никаква връзка помежду си или по отношение на разглеждащия ги (посещавам изложба на известен художник и окото ми се прехвърля от автопортрета към изобразено голо тяло). Тогава, когато говорим за тематична изложеност (картините на един или няколко художници са подчинени на една обща тема – да речем морски пейзажи), тогава отново може да се има предвид просто възприемане вариантността на обектите, запознаване с тяхната специфика без особена задълбоченост.
      Разглеждането в този смисъл е подобно на опипване на непознати предмети, погледът или е прекалено жаден за обекта или е прекалено отегчен, поради което резултатът е един и същ – бегло, частично и повърхностно запознаване с обекта. Разглеждането предполага из-ложеност на обекта, информативна поднесеност. Разглеждането е възприемането на вариации, дори и да разглеждаме един обект, то погледът ни се спира на отделни негови части. В този смисъл разглеждането е предпоставено от многообразието, от разновидностите на един или множество зрителни обекти. В разглеждането погледът е свободен от отговорността да оценява или избира, той просто възприема.
      Друга функция има оглеждането. Оглеждането е опознаващо гледане. Оглеждам стаята, за да разбера къде съм, оглеждам тълпата от любопитство, без да търся някого или нещо. Оглеждането също представлява едно информативно гледане, събиращо гледане. Възприемащият е източник на един разконцентриран поглед, прескачащ незаинтересовано от обект на обект. Оглеждането също е пасивен акт, доколкото не предвижда изменение в своята позиция. При огледа погледът би могъл да се спре на нещо конкретно и тогава да се трансформира в поглеждане.
      Поглеждането от своя страна е частен акт на оглеждането. То е еднократно и в много случаи спонтанно, несъзнателно. В други случаи то е заинтересовано – предупреждавам някого с поглед за предстоящата опасност. В този случай поглеждането по смисъл се доближава до вглеждането. Погледът не е просто случайно хвърлен, а напротив, той е съзнателно адресирано послание. Погледът, който носи някаква интенция е в-глеждане, а не по-глеждане. Ако разглеждането не внушава, не е намерение, намерението възниква успоредно или след разглеждането, то поглеждането е интенционално, то поддържа тясна връзка с поглеждания/поглежданото. Погледът дори може да бъде хипнотизиращ, т. е. завладяващ, поглъщащ обекта.
      Гледането е по-трайното, продължително разгърнато във времето, нецентрирано поглеждане. То обаче за разлика от погледа, предполага пасивност на зрителя, нещото, което наблюдавам се разгръща пред мен, аз съм бездействащ, в покой съм, за да мога да стана част от действието на сцената или на екрана (гледам филм, представление, оттук предпочитанието към екшъна – гарантирано бездействие на зрителя за сметка на свръх-наситеността с действия на екрана). От зрителя не се иска никакво усилие, не е нужно дори да се концентрира върху сюжетната линия, тъй като тя е сведена до очевидност. Моята нагласа, с която съм влязъл в салона се стопява и съвпада с онова, което ми се явява от екрана.
      Наблюдавам има още по-различен смисъл. Наблюдавам означава имам траен интерес към определен обект. Целенасочен съм в действието си. Първо съм избрал определен обект, а после съм се концентрирал върху него. Наблюдението не е повърхностно и безучастно гледане, то е напълно съзнателно и съсредоточено. Наблюдението е предварително намерение, съпроводено с анализ или друга логическа операция, с която стигаме до заключение, свързано с обекта. Наблюдението е заинтересовано виждане. “С акта на наблюдение се преминава от живото възприятие към артефакта наука” (Герджиков 2000: 198). Ученият-антрополог наблюдава живота на дадена общност, той осъществява това наблюдение въз основа на интереса са към дадена сфера, примерно влиянието на околната среда върху човешкото тяло. Наблюдението е едностранен процес, ето защо, осъзнавайки чуждостта си по отношение на случването наблюдателят се стреми да игнорира своето присъствие на наблюдаващ.
      За разлика от наблюдението, което се характеризира с продължителна сетивна и интелектуална ангажираност, вглеждането е съсредоточаването на погледа върху даден обект, без той предварително да е бил определен като обект на научно занимание. Вглеждането е повече екзистенциален, отколкото интелектуален акт. При него обектът, макар и неравностойно участва в гледането. Той прехвърля предизвикателства срещу субекта, нещо в него възбужда интереса у срещустоящия. Вглеждането не е несъзнателен акт (въпреки че понякога би могъл да бъде такъв), субектът се вглежда защото търси нещо. Неговата преднамереност обаче се състои повече в съзнаването на това, че търси, отколкото в съзнаването на това, което търси. Вглеждането е обременено с желание, желание да се разгадае загадката на другостта.
      Напрежението в погледа нараства с нарастващото фасциниращо въздействие на предмета върху него. Заслепеният поглед е изцяло прехвърлен отвъд себе си, той е отказ от себе си. Този поглед е погълнат от вещта, втренчването във вещта е състояние на пълно сливане на субективните интенции и посланията на предметността.
      Погледът извървява пътя от първоначалното противопоставяне на вътрешно и външно до неговата чиста нагласа на възприемането на различието. Погледът не е инструмент на разума, той няма за цел само да служи на познанието. Погледът е признание на несвоето, той е излаз към другия, приемането му като такъв, като невъзможен за обективиране и тематизация.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

 

Герджиков, С. 2000. Научното обяснение на света. София: Екстрем.
Канавров, В. 1995. Метафизика на погледа // сп. Философия, кн. 5, София, с. 16-18
Мерло-Понти, М. 1996. Философът и неговата сянка. София: КХ.
Мерло-Понти, М. 2000. Видимото и невидимото. София: КХ.
Подорога, В.А. 1995. Феноменология тело. Введение в философскую антропологию. Материалы лекционных курсов 1992-1994. Москва: Ad Marginem.
Сартр, Ж.-П. 1999. Битие и нищо. Опит за феноменологическа онтология. Т. ІІ. София: Наука и изкуство.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. октомври 2013 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]